това Маниту? Какво мислиш чувствува Маниту? Какво правят ирокези? Няма почести — няма лагер — няма пленник — няма битка — няма скалп — не получи изобщо нищо. Кръв се лее срещу кръв! Какво би чувствал ти, ако твоя жена убита? Кой тебе съжали, ако плачеш за майка или сестра? Ти висок като голям бор — хуронска девойка малка и нежна като бреза, защо падаш върху нея и я смазваш? Мислиш, че хурони това забравят? Не. Червенокожи никога не забравят — никога не забравят приятели — никога не забравят и врагове. Защо ти, голям бледолик, толкова лош?
През живота си Хари не се беше смущавал толкова, колкото при тази непосредствена и ожесточена атака на индианската девойка. И наистина тя имаше мощен съюзник в лицето на неговата съвест и докато му говореше така сериозно, гласът й беше напълно женствен и го лишаваше от възможността да се отнесе грубо към нея. А тази мекота в гласа й правеше упрека още по-тежък, понеже му придаваше чистота и правдивост. Както повечето прости хора, той беше виждал в индианците досега само груби и страшни същества, никога не му беше идвало наум, че притежават човешки чувства и че и в дивашка страна може да съществува висока нравственост — съгласувана с обичаите и предразсъдъците, но не по-малко възвишена. С една дума, беше свикнал да гледа на индианците като на същества, съвсем малко над дивите животни, които върлуват из горите, и беше склонен да се отнася към тях като към такива независимо дали се ръководеше от интерес, или от прищявка. И все пак, макар и да беше смутен от тези укори, едва ли можеше да се каже, че красивият варварин се разкайваше. Съвестта му бе заговорила твърде енергично, за да му позволи да се развика сърдито, а може би той вече чувстваше, че е извършил деяние, което с право би поставило под съмнение мъжеството му. И все пак, вместо да се разкае или да отговори на простия, но непресторен укор на Вах-та!-вах, той се отдалечи като човек, който счита, че спорът с жени е под достойнството му.
В това време салът продължаваше да се движи напред и докато под дърветата се разиграваше сцената с факлите, навлезе навътре в езерото. Хътър беше побързал да го отдалечи от брега, понеже изпитваше инстинктивен страх от отмъщението на индианците.
Измина един час в мрачно мълчание и никой не направи опит да го наруши. Вах-та!-вах се беше завърнала в своето твърдо легло, а Чингачгук спеше на предната част на сала. Само Хътър и Хари останаха будни. Хътър управляваше кормилото, а по-младият му спътник мислеше за постъпката си с упоритостта на човек, несвикнал да признава своите грешки; при все това червеят, който никога не умира, не преставаше да гризе сърцето му.
Това ставаше горе-долу по времето, когато Джудит и Хети стигнаха средата на езерото и бяха легнали да си починат в бавно тласканата от вятъра лодка.
Макар помрачена от облаците, нощта беше спокойна. През това годишно време обикновено не се извиваха бури, а онези, които се разразяваха през месец юни в самотното езеро, макар и често пъти силни, винаги биваха кратки. Все пак духаше обичайният нощен вятър, който галеше върховете на дърветата, но рядко се спущаше към огледалната повърхност на езерото, носеше се малко над нея, наситен с онази влага, която непрестанно се издигаше от горите и обикновено не достигаше много далеч в каквато и да било посока. Този вятър непрекъснато менеше посоката си, защото тя зависеше, разбира се, от разположението на хълмовете — виновници за омаломощаването дори на свежите бризи и за превръщането на слабите усилия на нощния полъх в нещо като капризни и непостоянни въздишки на гората.
На няколко пъти носът на „ковчега“ се насочваше на изток, а веднъж дори на юг. Но, общо взето, плаваше на север. Хътър използваше всеки попътен вятър, ако това изобщо би могло да се нарече вятър, и главната му цел, изглежда, бе да движи сала непрекъснато, за да избегне всяко подло намерение на неприятеля. Сега вече той се чувстваше донякъде загрижен за дъщерите си, и не по-малко и за лодката; неизвестността обаче не го измъчваше, понеже се уповаваше на находчивостта на Джудит.
Беше сезонът на най-кратките нощи. Не мина много и дълбокият мрак, който предхожда деня, почна да отстъпва място на светлината. И ако пред очите на човека би могла да се открие гледка, годна да успокои страстите му и да обуздае неговата жестокост, именно такава видяха Хътър и Хари с настъпването на часа, когато нощта се превръща в утро. Небето се обагри с обикновените си нежни цветове, в които не преобладава нито нощният мрак, нито дневното сияние и всичко изглежда някак по-неземно, отколкото през кое да е друго време на денонощието. Красивият и тих покой на заника е възпят от хиляди поети и все пак той никога не буди тъй възвишени и чисти мисли, както половината час преди изгрева на лятното слънце. При залез околната панорама постепенно се скрива от погледа, докато сутрин гледката е необятна — отначало предметите са неясни и смътни, а след това се очертават все по-ясно и по-ясно на величествения фон; после започват да се къпят в чара на непрестанно усилващата се светлина — нещо съвсем различно от падащия полумрак; и най-после, когато лъчите на грамадното небесно светило се пръснат из простора, те стават нежни, ярки и сияещи. До ушите достигат химните на птичките, които никак не приличат на вечерните песни преди прибиране в гнездото, те неизменно съпътстват зората, докато самото слънце окъпе във сияние и суша, и вода.
Ала Хътър и Хари наблюдаваха всичко това, без да изпитат тихото доволство, което би предизвикала подобна гледка, ако мислите са правдиви и душата — чиста.
Щом светлината стана достатъчно силна, за да се вижда ясно цялото езеро и особено бреговете му, Хътър насочи носа на сала право към „замъка“ с явното намерение да го заеме поне през деня като най- подходящо място за среща с дъщерите си и за подготовка на нови действия срещу индианците.
По това време Чингачгук вече бе станал, а Вах-та!-вах шеташе в кухнята. „Замъкът“ се намираше само на една миля и вятърът беше достатъчно благоприятен, за да позволи да стигнат до него с помощта на платното. В този миг за общо успокоение забелязаха на север, в най-широката част на езерото, лодката на Джудит, която в нощния мрак, предоставена само на лекия ветрец, беше минала съвсем близо до сала.
Хътър извади далекогледа си и започна дълъг и обстоен оглед, за да се увери, че дъщерите му се намират на лекия плавателен съд, и когато откри, че парченце от роклята на Джудит се подава над ръба на лодката, от устата му се изтръгна тихо радостно възклицание. В следния миг и самата девойка стана и се огледа като човек, който иска да разбере къде се намира. Малко по-късно на другия край на лодката се появи и Хети.
Когато Хътър остави все още нагласения на фокус далекоглед, Голямата змия го взе и го насочи към лодката. Той употребяваше такъв инструмент за пръв път в живота си и от неговото „Хау“, от изражението на лицето му и от целия му вид Вах-та!-вах разбра, че възхищението му е предизвикано от нещо необикновено.
Добре известно е, че американските индианци и особено по-издигнатите сред тях проявяват своеобразно самообладание и стоицизъм, когато се намерят сред множество чудеса на цивилизованите селища при случайните си посещения там. Чингачгук бе наследил това равнодушие и успя да сподави всяка твърде недостойна проява на изненада.
Но тия закони не важеха за Вах-та!-вах. И когато любимият й успя да насочи далекогледа право към лодката, девойката, доближила око до по-тънкия край на тръбата, изплашена отскочи назад. След това плесна ръце със задоволство и възторжено почна да се смее.
Няколко минути бяха достатъчни за схватливата девойка да се научи да употребява сама инструмента и тя започна да го насочва към всеки по-важен предмет, който привличаше вниманието й. Тя и делауерът се настаниха при, един прозорец и първо огледаха езерото, после бреговете, хълмовете и най-накрая вниманието им беше приковано от „замъка“. След дълго оглеждане на постройката Вах-та!-вах дръпна далекогледа от окото си и заговори нещо тихо и сериозно на любимия си. Чингачгук тутакси вдигна тръбата, по острота погледът му превъзхождаше този на годеницата му. Двамата отново заговориха поверително помежду си, като, изглежда, сравняваха мнението си, след това далекогледът беше оставен настрана и младият воин напусна колибата, за да се приближи към Хътър и Хари.
„Ковчегът“ напредваше бавно, но постоянно, и „замъкът“ се намираше на около половин миля от него, когато Чингачгук пристъпи към двамата бели мъже на задната част на сала. Държането му беше спокойно, но за другите, които познаваха индианските привички, бе явно, че той се готви да им съобщи нещо важно. Хари винаги беше готов за приказки и според своя обичай започна разговора пръв.
— Казвай какво откри, червенокож! — извика той с обичайната си грубост. — Някоя катерица по дърветата или някоя риба под сала? Сега ти видя какво могат да правят бледоликите и не бива да се чудиш, че виждат отдалеч какво става в земята на индианците.
— Не добро да се иде в „замъка“! — изрече натъртено Чингачгук веднага, щом другият му даде
