възможност да проговори. — Там хурони.
— Дявол да ги вземе!… Възможно ли е, Том? Хубава примка щяхме да си наденем на шиите!… Хурони ли има там? Това прочее е възможно, но не виждам никакви признаци за това около старата колиба — само пръти, вода и дървесна кора, два или три прозореца и врата.
Хътър поиска далекогледа и преди да изкаже мнението си, внимателно се зае да огледа мястото. След това той с известна надменност изрази своето несъгласие с казаното от индианеца.
— Ти си гледал от другия край на далекогледа, делауер! — продължи Хари. — Нито старецът, нито аз можем да забележим някаква следа по езерото.
— Няма следа… по вода не остават следи! — намеси се възбудено Вах-та!-вах. — Спри лодка — не се приближавай! Там хурон!
— Хурон! А къде е тогава той, че не се вижда? В кофара, във веригите или в гредите? В цялата Колония няма затвор, по-солиден от кучкарника на стария Том. А пък аз от личен опит разбирам малко от затвори.
— Не виждаш мокасин? — запита Вах-та!-вах нетърпеливо. — Защо не погледнеш да видиш?
— Дай ми далекогледа, Хари! — прекъсна я Хътър. — И свий малко платното. Рядко се случва някоя индианка да заговори. А когато го прави, то сигурно има причина… Наистина край един от коловете плава мокасин. Той може да е знак, че в „замъка“ е имало посетители през време на нашето отсъствие, но може и да не е. У нас мокасините не са рядкост, защото ги нося и аз, и Ловеца, а също и ти, Марч. За Хети може да се каже, че се разхожда с мокасини толкова често, колкото и с обувки, макар никога да не съм виждал Джудит да обува хубавите си крака в мокасини.
Хари бе свил платното и в това време „ковчегът“ се намираше на около двеста метра от „замъка“, като се приближаваше към него постоянно, макар и твърде бавно. Сега всеки поред взе далекогледа и „замъкът“, както и всичко около него, беше подложено на още по-щателно изследване. Мокасинът бе там, в това нямаше вече никакво съмнение, и леко се полюшваше над водата. Той бе запазил формата си толкова добре, че едва се беше намокрил, закачен за грубата кора на един от коловете, които образуваха споменатото вече пристанище. Поради това вятърът не беше успял да го изтласка и отдалечи от „замъка“.
Наличието на този мокасин можеше да се обясни по много начини, без да се предположи, че е останал от някой неприятел. Можеше и да е паднал от платформата още когато Хътър бе пълен господар на жилището си, и да е преплавал до споменатата ограда незабелязан от никого, докато острият поглед на Вах-та!-вах не го беше открил. Освен това можеше да е паднал във водата и някъде далече нагоре или надолу по езерото и носен от течението, да се е закачил за оградата. Можеше и да е бил изхвърлен от някой прозорец и най-после можеше да е бил загубен от някой индиански разузнавач или нападател в мрака.
Хътър изреди на Хари всички тия предположения. Старецът бе склонен да смята предзнаменованието за лошо, докато събеседникът му се отнесе към него със свойственото си безразсъдно пренебрежение. А индианецът смяташе, че на мокасина трябва да се гледа като на следа в гората, която може да се окаже опасна или не. Обаче Вах-та!-вах предложи нещо по-практично. Тя изяви готовност да вземе мокасина; украшенията върху него щяха да покажат дали произходът му е канадски, или не.
Двамата бели мъже бяха склонни да приемат предложението й, но делауерът се намеси и предотврати тази опасност. Ако трябваше да се предприеме подобна постъпка, най-добре беше с изпълнението й да се заеме един воин и спокойно, но твърдо, както обикновено индианските мъже заповядват на жените си, отказа да пусне годеницата си.
— Добре тогава, делауер, щом си толкова нежен към съпругата си, върви ти — каза безцеремонно Хари. — Този мокасин трябва да се вземе, иначе Плуващият Том ще остане тук, на пушечен изстрел от дома си, докато огнището в дома му съвсем изгасне. Най-сетне това е само парче еленова кожа и както и да е скроена, не е в състояние да изплаши истинските ловци на дивеча. Какво ще кажеш, Змия — ти ли ще се заемеш с тая работа, или да ида да го взема с кануто аз?
— Остави червен човек върви. По-добри очи от бледолик — по-добре познава хуронските засади.
— Ще оспорвам това до последния миг от живота си. Очите и носът на белия, а по тази причина и погледът и слухът му са много по-добри от индианските, стига да са добре обучени. Неведнъж съм доказвал това, а доказаното си е доказано. Все пак предполагам, че и най-нещастният нехранимайко, бил той делауер или хурон, може да иде до онази колиба и да се върне, ето защо, Змия, грабвай веслата и на добър ти час!
Чингачгук вече бе скочил в лодката и потопи веслата в езерото тъкмо когато Хари спомена за тях. Вах- та!-вах наблюдаваше потеглянето на любимия си воин със смиреното мълчание, характерно за индианските девойки, но и с доста съмнение и страх, присъщи на нейния пол. През цялата изминала нощ и до момента, когато заедно гледаха през далекогледа в колибата, Чингачгук беше заобикалял любимата си с мъжествена нежност, каквато само човек с най-изтънчени чувства би могъл да прояви при подобни обстоятелства. Сега обаче всяка следа от слабост беше изчезнала от лицето му и то бе изпълнено със строга решителност. И макар Вах-та!-вах плахо да търсеше погледа му, докато лодката се отделяше от „ковчега“, гордостта на воин не му позволяваше да срещне изпълнените й с обич и безпокойство очи. Лодката потегли, без той да се обърне назад.
С оглед на обстоятелствата, при които делауерът се впусна в това начинание, вниманието и сериозността му бяха съвсем уместни. Ако неприятелят наистина беше превзел постройката, делауерът отиваше при самите дула на пушките му, и то без каквото и да било прикритие. Едва ли е възможно да си представи по-опасна задача. И ако Голямата змия имаше десетгодишен опит или пък приятелят му, Ловецът, беше там, той никога нямаше да поеме такъв риск, защото очакваните резултати съвсем не го оправдаваха. Но гордостта на индианския вожд беше възбудена и от съперничеството между расите, а твърде възможно бе за решението му да повлия именно присъствието на онова същество, към което поради схващанията си за мъжественост той не отправи нито един поглед въпреки цялата си обич.
Чингачгук загреба усилено към дървената ограда, като наблюдаваше с остър поглед бойниците на постройката. Всеки миг очакваше, че оттам ще се подаде дулото на някоя пушка или пък ще чуе острия й пукот, но успя да стигне невредим до коловете. Тук до известна степен той беше в безопасност, тъй като между него и водното жилище се намираше оградата и вероятността да се извърши покушение върху живота му беше значително по-малка.
Лодката стигна до коловете с нос, отправен на север, съвсем близо до мокасина. Но вместо да завие и да го вземе, делауерът бавно обиколи цялата сграда, като внимателно изследваше всичко, което би издало присъствието на неприятели или извършването на взлом. Не се забелязваше обаче никакъв знак, който да потвърди тия съмнения. Над цялата постройка витаеше тишина и „замъкът“ изглеждаше запустял; нито едно от резетата не беше свалено, нито един от прозорците не бе счупен. Вратата изглеждаше пак така здраво залостена, както в часа, когато Хътър я бе изключил, и дори на портата пред пристанището всички резета бяха в ред. Накратко, и най-внимателното и остро око не би могло да открие друг признак за идването на неприятели освен плуващия мокасин.
Делауерът наистина се колебаеше какво да прави. В един миг, когато при обиколката си се намери пред площадката на „замъка“, той беше готов да скочи на нея и да доближи око до една от бойниците, за да се увери какво е положението вътре в колибата, но не посмя. Макар опитът му да бе малък, той беше слушал със затаен дъх разказите за толкова много индиански хитрости и опасни подвизи на по-възрастни воини, че поне на теория беше много добре подготвен за своето призвание и беше почти невъзможно да направи груба грешка в подобен случай. И като преодоля мигновеното си изкушение да напусне лодката, вождът бавно я подкара край оградата. Щом приближи мокасина — още преди да беше сключил напълно кръга около постройката, той подхвърли подозрителния предмет в лодката със сръчно и почти незабележимо движение на греблото.
Сега вече Чингачгук беше готов да потегли назад. Но отдалечаването бе по-опасно от приближаването, тъй като погледът му вече не можеше да следи бойниците. Ако наистина имаше някой в „замъка“, причината за разузнаването на делауера трябваше да бъде разбрана. А най-мъдро, колкото и опасно да бе то, беше да се оттегли, като си даде вид, че изследването е премахнало всички подозрения у него. Индианецът, разбира се, възприе тази тактика и се отправи назад към „ковчега“, без да проявява нервност и без да бърза или да хвърля скрити погледи назад.
