само най-едрият и най-силният от хуроните, но и най-опитният от тази група воини — човек, мускулите на когото бяха закрепнали в битки и походи по пътеката на войната. Този човек беше оценил напълно гигантската сила на противника си и грижливо беше пестил своята. Той бе облечен и най-подходящо за подобни случаи — само с панталон, и представляваше истински образец на красива гола статуя, изобразяваща ловкост и мощ. Необходима беше голяма сръчност и необичайна сила, за да бъде обезвреден. Но Хари не се поколеба да се нахвърли върху опасния си противник и да се опита да блъсне и него във водата. Борбата, която последва, беше наистина страхотна. Още от първия миг тя стана тъй ужасна и движенията на борците бяха толкова бързи, че дори ако имаше желание, останалият дивак просто не можеше да се намеси; той стоеше като втрещен от възхищение и страх. Беше неопитен младеж и кръвта му просто замръзна, докато наблюдаваше жестоката и толкова необикновена борба. Хари пръв се опита да повали противника си. Той го хвана за гърлото и за едната ръка и го препъна с бързината и силата, присъщи на американските погранични жители. Резултатът беше осуетен от сръчните движения на хурона, който се хвана за дрехите на белия, а краката му се противопоставиха на опита с бързина, равна на тази, с която той бе предприет. След това в продължение само на няколко мига крайниците и телата на борците измениха на толкова пъти положенията си, че бе невъзможно да бъдат следени всичките им извивки. Тази объркана и страшна борба продължи обаче по-малко от минута, когато Хари, разярен от това, че силите му изневеряват поради сръчността и голотата на неговия неприятел, направи отчаяно усилие и отхвърли хурона от себе си, като запрати тялото му с всички сили към гредите на колибата.
Ударът беше толкова силен, че за миг замая индианеца. Болката изтръгна от устата му дълбок стон — нещо необичайно за червенокож във вихъра на битката. И все пак той се втурна напред да пресрещне отново неприятеля си, защото знаеше, че спасението му зависи от неговата решителност. Този път Хари го сграбчи през кръста, издигна го над площадката и после се стовари с цялата си тежест връз тялото му. Новият удар така зашемети червенокожия, че гигантският му бял противник вече бе пълен господар над него. И като сключи ръце около гърлото на своята жертва, той стисна хурона като с клещи и с дяволска сила заизвива главата му надолу през ръба на площадката. Само още един миг беше достатъчен, за да се постигне победата. Очите на победения изпъкнаха силно напред, езикът му се подаде от устата и ноздрите му се разшириха до пръсване. Но именно в този миг около двете ръце на Хари ловко се обви едно въже от лико е примка накрая. Примката веднага се стегна и лактите на белия ловец бяха извити зад гърба му със сила, на която цялата му гигантска мощ не можеше да устои. Дори и при тия обстоятелства ожесточеният граничар почти не искаше да разтвори ръце от смъртоносната хватка, защото у него сега бушуваха всички зли страсти. Ала почти в същия миг втора примка се стегна около коленете му и тялото му беше изтъркаляно към средата на площадката безпомощно като пън. Спасеният му противник обаче не се надигна. Докато възстановяваше дишането си, неговата глава все още висеше безпомощно от ръба на гредите и отначало изглеждаше, че шията му е пречупена. Той се съвземаше бавно и постепенно и минаха часове, докато можа отново да се изправи на крака. Някои смятаха, че нито тялото, нито умът му са се възстановили напълно след това приближаване към смъртта.
Поражението и пленяването на Хари се дължеше на напрежението, с което беше съсредоточил всичките си сили върху своя паднал противник. Докато беше зает с него, двама от хвърлените във водата индианци се изкачиха върху оградата, минаха по нея и се присъединиха към своя другар на площадката. А през това време той се беше съвзел дотолкова, че беше грабнал въжетата и ги беше приготвил за употреба тъкмо когато другите двама пристигнаха. И ги използваха по описания начин, докато Хари, притиснал с цялата си тежест своя противник, се бе отдал единствено на страхотното намерение да го удуши.
Тъй в един-единствен момент положението се измени — онзи, който бе толкова близо до победата, за която щеше да се говори с векове в преданията на цялата страна, сега лежеше безпомощен, вързан и пленен. Действията на бледоликия бяха толкова страшни и силата, показана от него, толкова огромна, че дори когато лежеше вързан като овца пред тях, индианците го гледаха с уважение и страх. Тялото на най- силния им воин все още бе проснато безпомощно на площадката, а когато насочиха погледите си към езерото, за да потърсят своя приятел, блъснат така безцеремонно от Хари, те с общо смущение забелязаха тялото му, вкопчено във водораслите на дъното, както вече описахме. Тези няколко обстоятелства направиха победата на хуроните почти толкова тъжна, колкото и едно поражение.
Чингачгук и любимата му бяха следили цялата борба от „ковчега“. Когато тримата хурони се канеха да хвърлят въжето около ръцете на проснатия Хари, делауерът грабна пушката си. Но преди да успее да я употреби, белият вече беше вързан. Наистина той би могъл да убие един от неприятелите, но невъзможно беше да вземе скалпа му. И младият вожд, който на драго сърце би рискувал живота си, за да получи такъв трофей, се поколеба да убие врага си, без изгледи да притежава доказателството за своя успех. Един поглед към Вах-та!-вах и споменът за онова, което можеше да последва, спря всяко негово временно желание за мъст.
Читателят знае вече, че макар да беше извънредно опитен в гребането, Чингачгук почти не умееше да си служи с кормилото на „ковчега“. Делауерът съзнаваше много добре критичното положение, в което се намираха сега той и Вах-та!-вах в случай, че хуроните използват лодката, която все още се намираше под тайния вход, и се отправят към тях. За миг помисли да се прехвърли с Вах-та!-вах в кануто, което бе вързано за „ковчега“, и да се упъти към източните планини с надежда да избяга и да стигне до делауерските села. Но в ума му изникнаха много съображения и го предпазиха от тази неблагоразумие постъпка. Беше почти сигурно, че двете страни на езерото се пазят от разузнавачи и никаква лодка не може да приближи брега, без да бъде забелязана от хълмовете. Освен това следата не би останала скрита за индианските очи, а силите на Вах-та!-вах не бяха достатъчни, та двамата да успеят да избягат, преследвани от опитните воини. Намираха се в една част от Америка, където индианците не използваха коня, и всичко зависеше от физическата енергия на бегълците. Последни, но не най-маловажни съображения бяха тези, свързани с положението на Ловеца. Не можеха да изоставят в беда един приятел.
В известни отношения Вах-та!-вах разсъждаваше и дори чувстваше по-иначе, макар и да стигна до същото заключение. Опасността, която съществуваше за самата нея, я тревожеше по-малко, отколкото грижата й за двете сестри, на които силно съчувстваше. По времето, когато борбата на платформата бе прекратена, лодката на девойките се намираше на около триста метра от „замъка“. Там Джудит беше престанала да гребе, тъй като бе забелязала борбата. Тя и Хети стояха прави, като развълнувано се стараеха, но не можеха да разберат какво се е случило, тъй като постройката закриваше до голяма степен мястото на борбата.
До този миг двете групи на „ковчега“ и в лодката дължаха своята безопасност само на жестокото нападение на Хари. При друг, по-обикновен случай двете девойки веднага щяха да бъдат пленени и ако не бе унизителното поражение, нанесено на дръзките хурони в последната схватка, това би станало много лесно, след като диваците разполагаха вече с кану. Трябваше им малко време да се съвземат от тази жестока сцена, особено защото най-силният боец от тяхната група беше пострадал толкова зле.
И все пак крайно важно беше Джудит и сестра й незабавно да потърсят убежище на „ковчега“, където стените на колибата представляваха поне временно укритие и първата стъпка беше да се намери начин за повикването им. Вах-та!-вах застана на задния край на сала и напразно започна да ръкомаха и да прави най-различни знаци на девойките да заобиколят отдалеч „замъка“ и се приближат по-скоро към „ковчега“ от източна посока. На тези знаци не беше обърнато внимание или пък те бяха криво разбрани. Възможно бе също така Джудит все още да не съзнаваше истинското положение на нещата. И затова, вместо да постъпи тъй, както искаха от нея, тя се отдалечи още повече, като гребеше бавно на север — към най-широката част на езерото, където щеше да има най-просторен хоризонт и най-голямата възможност за бягство. Точно по това време слънцето се издигна над боровете по източното било на планината и както винаги в този час, повя лек южен бриз.
Без да губи време, Чингачгук веднага разпусна платното. Както и да се развиеха събитията, несъмнено най-разумно беше да отстрани бързо „ковчега“ толкова от „замъка“, че да се намали възможността да бъде настигнат с лодката, която поради нещастния случай беше попаднала в ръцете на индианците.
Появата на издутото платно бе навярно първото нещо, което, изтръгна хуроните от тяхното безразличие. Но за нещастие вятърът отклони носа на сала в нежелана посока и го приближи с няколко метра към платформата — така че Вах-та!-вах скоро трябваше да предупреди любимия си да се прикрие, защото противникът можеше да открие огън. Тази опасност трябваше да се избегне на всяка цена, особено след като делауерът се увери, че Вах-та!-вах не ще влезе в колибата до онзи миг, когато не се заслони и
