Никоя нежна съпруга, възпитана сред най-изискано цивилизовано общество, не е посрещала своя мъж при завръщането му от бойното поле с по-развълнувано лице от Вах-та!-вах, когато видя Голямата змия на делауерите да стъпва невредим на „ковчега“. Но сподави вълнението си, само радостта, засияла на красивите й устни, говореше на език, който годеникът й много добре разбираше.
— Е, Змия — извика Хари, както винаги пръв, — какво ново от „Замъка на водните плъхове“? Показаха ли си зъбите, докато обикаляше жилището им?
— Не ми харесва! — кратко отговори делауерът. — Много тих. Толкова тих, че тишината не предвещава нищо добро!
— Ако не можеш да прибавиш към това още нещо, то старият Том ще стори най-добре да разпъне платното и да закуси под собствения си покрив. Какво стана с мокасина?
— Ето — отвърна Чингачгук и предаде находката за общо изследване.
Мокасинът беше разгледан и Вах-та!-вах с увереност заяви, че е хуронски, като съдеше по особеното подреждане на таралежовите бодли при носа. Хътър и делауерът бяха на същото мнение. Но от това съвсем не следваше, че притежателите на мокасина се намират в „замъка“. Мокасинът можеше да доплава отдалеч или пък да е паднал от крака на някой разузнавач, напуснал мястото след изпълнението на задачата си. Накратко казано, не обясняваше нищо, а само будеше различни предположения.
При дадените обстоятелства Хътър и Хари не бяха хора, които могат да бъдат спрени задълго. Те разпънаха платното отново и „ковчегът“ се раздвижи, за да се насочи към „замъка“. Духаше лек ветрец и доста бавното движение им позволи да огледат обстойно постройката, докато салът се приближаваше. Над нея все още владееше мъртвешка тишина и човек мъчно би могъл да си представи, че в или около „замъка“ има някой. Противно на Голямата змия, въображението на когото, разпалено от безбройни разкази, беше склонно да съзира тайнственост в напълно естествената тишина, останалите не виждаха нищо заплашително в нея и за тях тя всъщност само означаваше пълен покой на неодушевени предмети.
Околната природа също беше по-скоро успокояваща, отколкото вълнуваща. Слънцето още не се бе издигнало над хоризонта, но небето, въздухът, гората и езерото — всичко беше обляно от онази мека светлина, която предхожда непосредствено появата му и може би краси най-очарователния период от денонощието. В този миг всичко е ясно, дори и въздухът е прозрачен като течност, багрите изглеждат пастелно меки и бледи и се сливат с очертанията на предметите — цялата гледка напомня просто и ясно изразени нравствени истини, лишени от фалша на блясъка и претрупаната украса. С една дума, това е мигът, когато сетивата възстановяват силите си чрез най-простите и точни форми, както умът изплува от мрака на съмненията, когато намери мир и покой. Голяма част от въздействието, което подобна сцена може да окаже върху нравствено чисти хора, беше изгубено за Хътър и Хари, но двамата делауери, макар и твърде свикнали с красотата на утрото, за да анализират чувствата си, долавяха еднакво хубостта на този час, може би по начин, необясним за самите тях. Това предразположи младия воин към мир и той никога не беше изпитвал по-малко желание за бойна слава, отколкото в момента, когато влезе в кабината при Вах- та!-вах, а салът приближи платформата при водния „замък“. Ала тия нежни чувства бяха прогонени от грубия вик на Хари, който го подканяше да му помогне да свалят платното и да привържат „ковчега“.
Чингачгук се подчини, И когато се озова при носа на сала, Хари бе скочил вече на платформата, потропваше с крака като човек, щастлив да докосне нещо, което би могло да се нарече приблизително tearra firma32, и с присъщата си невъздържаност и дързост изразяваше пълното си презрение към цялото хуронско племе.
В същото време Хътър беше притеглил една лодка при носа на сала и се готвеше да махне резетата на портата, за да влезе в пристанището. Марч беше слязъл на площадката само за да прояви още веднъж своята безразсъдна смелост и след като разтърси вратата, за да подчертае солидността на своето доказателство, той се спусна в лодката при Хътър и започна да му помага да отворят портата.
Читателят навярно си спомня, че да се влезе най-напред в пристанището, беше необходимо поради особения начин, по който собственикът заключваше последователно входовете на жилището си винаги, когато го напускаше — особено когато съществуваше опасност. При влизането си в лодката Хътър беше подал на делауера едно въже, като му беше намекнал, че трябва да завърже „ковчега“ за платформата и да свие платното. Но вместо да изпълни тези нареждания, Чингачгук беше оставил платното разпуснато и като хвърли примката на въжето върху един от коловете, остави „ковчега“ да се движи сам, докато се намери до оградата. Там до него можеше да се стигне само с лодка или по върховете на коловете — нещо, което изискваше голяма сръчност на краката и което не можеше да се предприеме срещу решителен неприятел.
При това положение на сала, заето още преди Хътър да успее да отвори портата на пристанището, „ковчегът“ и „замъкът“ се намираха на десет или дванадесет стъпки един от друг, разделени от коловете. И тъй като салът бе плътно опрян в тях, върховете им представляваха истинска укрепена стена, която се издигаше на човешки бой и до известна степен закриваше онези негови части, които не бяха защитени от кабината. Делауерът установи с голямо задоволство тези изгоди и докато лодката на Хътър минаваше през портата в пристанището, си помисли, че би могъл доста продължително време да защитава позицията си срещу целия гарнизон на „замъка“, стига да имаше подкрепата на своя приятел — Ловеца. Но и така той се чувстваше сравнително сигурен и вече не изпитваше големите опасения, които доскоро го бяха измъчвали заради Вах-та!-вах.
С един-единствен тласък на веслата кануто стигна до тайната врата под „замъка“. Тук Хътър намери всичко заключено — не бяха насилвани нито кофарът, нито веригите, нито резетата. Извадиха ключа и вдигнаха нагоре тайната врата. Хари пъхна главата си в отвора, последваха я ръцете и грамадните му крака се издигнаха леко нагоре. В следния миг се чуха тежките му стъпки в коридорчето, което разделяше стаите на бащата и дъщерите и в което водеше тайната врата. Малко след това той нададе тържествуващ вик.
— Идвай, стари Том! — обади се безстрашният горски скитник от вътрешността на сградата. — Ето ти го твоя дом — здрав и читав и при това празен като орех, който се е намирал половин час в лапите на катеричка! Делауерът се хвалеше, че можел да вижда тишината, нека дойде тук и, обзалагам се, ще я почувства.
— Тишината там, където си ти, Хари — отвърна Хътър и пъхна главата си в дупката, докато изговаряше последните думи, и това заглуши гласа му за онези, които се намираха вън, — тишината там, където си ти, наистина трябва да се вижда и чувства, защото не прилича на никоя друга тишина.
— Хайде, хайде, старче, качвай се горе да разтворим прозорците и да пуснем вътре чист въздух. Няколко думи в размирни времена могат да превърнат хората в най-добри приятели. Твоята дъщеря Джудит е неучтиво младо момиче и при лошото й държане напоследък моята привързаност към цялото ти семейство толкова отслабна, че са нужни още само няколко думи, за да се отправя отвъд реката и да оставя тебе, примките, „ковчега“, децата, слугите и слугините, воловете и магаретата ти да водите сами борбата с ирокезите. Отвори този прозорец, Плуващи Том, а пък аз ще мина оттатък и ще извърша същата работа с главната врата.
За миг настъпи тишина, последвана от падането на тежко тяло. След това се чу силно проклятие от устата на Хари и цялата сграда сякаш оживя. Шумът, който сега тъй внезапно, а ние можем да прибавим неочаквано дори и за делауера, наруши тишината вътре, не търпеше никакви тълкувания. Той напомняше шум на борба между тигри в клетка. Един или два пъти бяха нададени индиански крясъци, но като че бяха задавени от нещо и се изтръгваха от задушени и стиснати гърла. Чу се ново гръмко проклятие от устата на Хари. Върху пода непрекъснато се удряха със сила тела, но, изглежда, че борците веднага скачаха, за да почнат борбата наново.
Чингачгук наистина не знаеше какво да прави. Всички оръжия се намираха при него, на „ковчега“, тъй като Хътър и Хари бяха тръгнали без пушки, но нямаше как да ги употреби, нито пък можеше да ги предаде в ръцете на собствениците им. Борещите се бяха буквално заключени в кафез и придадените обстоятелства нито можеше да се влезе, нито да се излезе от сградата. Освен това присъствието на Вах-та!-вах спъваше движенията и пречеше на намеренията му. За да може да действа, той заповяда на девойката да вземе останалата лодка и да се присъедини към дъщерите на Хътър, които се приближаваха непредпазливо, за да се спаси сама и да ги предупреди за опасността. Но момичето решително и твърдо отказа да се подчини. В този миг никаква сила не би я накарала да напусне „ковчега“. Трудното положение на момента не позволяваше бавене и като не виждаше никаква възможност да бъде полезен на приятелите си, делауерът
