преряза въжето и със силен тласък отблъсна „ковчега“ на двадесетина стъпки от коловете. Тук той грабна веслата и успя да измине известно разстояние по посока на вятъра, ако изобщо този слаб ветрец имаше някакво направление. Но нито времето, нито малката му сръчност в гребането позволяваха да се отдалечи много. Когато престана да гребе, „ковчегът“ се намираше на стотина стъпки от площадката и след като измина още половината от това разстояние в южна посока, той разпъна платното. Джудит и Хети от своя страна бяха разбрали, че в „замъка“ нещо не е в ред и се бяха отдалечили на около хиляда стъпки на север.
Междувременно ужасната битка в дома продължаваше. При подобни сцени събитията се развиват в по- късо време, отколкото онова, за което могат да бъдат разказани. От онзи миг, когато се разнесе първият удар в къщата, до момента, когато делауерът прекъсна несръчните си опити да гребе, трябва да бяха изминали три или четири минути, но очевидно бяха достатъчни да поотслабят борещите се. Вече не се чуваха ругатните и проклятията на Хари, а и боричкането беше изгубило част от своята сила и ярост. И все пак то продължаваше с неотслабващо упорство. В този миг вратата се отвори с трясък и борбата се пренесе на площадката — на светло и на открито.
Един хурон беше махнал резетата на вратата и трима или четирима негови съплеменници се втурнаха след него на тясната платформа, сякаш щастливи, че се бяха освободили от нещо ужасно вътре. Те бяха последвани от тялото на още един индианец, което изхвръкна през вратата със страшна сила. След това се появи Марч, разярен като лъв, попаднал в безизходно положение и за миг освободен от многобройните си противници. Хътър беше вече пленен и вързан.
В борбата настъпи кратка пауза, която напомняше затишие пред буря. Всички чувстваха нужда да си поемат дъх — стояха и се гледаха един други като грамадни кучета, които за миг са се пуснали след счепкването и чакат удобен момент да се сдавят отново.
Ще се възползваме от тази пауза, за да разкажем как индианците бяха завладели „замъка“; това е необходимо и за да обясним на читателя как една толкова жестока борба бе протекла до този миг без кръвопролития.
При първото си посещение Разцепеният дъб и спътникът му, особено последният, който тогава си бе давал вид на негов подчинен и се занимаваше уж само със сала, бяха огледали най-внимателно „замъка“; момчето-пратеник също беше донесло ценни сведения и данни. По този начин хуроните бяха добили представа за общото устройство на „замъка“, а разполагаха и с някои подробности, които им даваха възможност да действат вещо в мрака. Въпреки предпазливостта, с която Хътър беше откарал „ковчега“ откъм източната страна на сградата, когато пренасяше в него вещите си от „замъка“, той беше наблюдаван така, че тази предпазна мярка се беше оказала напразна. Съгледвачи стояха на пост както на източния, така и на западния бряг на езерото и всички действия бяха забелязани.
Веднага след слушането на нощта салове като онзи, който вече описахме, се отдалечиха от брега в посока към „замъка“, за да извършат разузнаване по-отблизо. „Ковчегът“ бе минал само на петдесет стъпки от един от тях, но никой не бе забелязал нищо, тъй като индианците веднага бяха легнали с цялата си дължина върху гредите и почти се бяха слели с равнището на водата. Когато приближиха „замъка“, двете групи смелчаци се срещнаха и след като споделиха наблюденията си, отправиха се без колебание към сградата. Както и очакваха, намериха я напълно празна. Саловете веднага бяха изпратени на брега за подкрепление, а двама от диваците останаха и се възползваха от създаденото положение. Тези хора успяха да се изкачат на покрива и като отместиха няколко кори, влязоха в таванското помещение. Там ги завариха приятелите им. С брадвите си те пробиха отвор в дебелите греди и през него в къщата се спуснаха осем от най-здравите и силни индианци. Бяха оставени тук, добре снабдени с оръжия и храна, за да чакат в засада или пък да извършват внезапно нападение, според случая. Щом тази група се намери във вътрешността на „замъка“, другите индианци отвън подредиха грижливо дървесните кори върху покрива и като унищожиха всички следи от посещението си, потеглиха към брега. Мокасинът на един от тях обаче бе паднал и той не успя да го намери в тъмнината. Нощта премина в сън — нещо обикновено за индианци, когато се намират в поход.
На разсъмване забелязаха приближаването на сала през процепите, отгдето сега единствено влизаха светлина и въздух, тъй като прозорците бяха залостени с грубо сковани капаци. Веднага, щом се увериха, че двамата бели мъже имат намерение да влязат през тайния долен вход, вождът, който ръководеше действията на хуроните, взе съответни мерки. Тъй като нямаше доверие в дивашката жестокост, той прибра от своите хора всички оръжия, дори и ножовете, и побърза да ги скрие добре. След това бяха приготвени въжета от лико и като заеха местата си в трите различни стаи, всички зачакаха уговорения знак, за да се нахвърлят върху онези, които смятаха да направят свои пленници. Ако на тези хора беше известна смъртта на червенокожата девойка, навярно нищо не би могло да спаси живота на Хари и Хътър. Но това беше станало след устройването на засадата и на няколко мили от „замъка“.
Ето как прочее бяха настъпили събитията, които ще продължим да описваме.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Напразно със коварен враг
за свобода се борих!
Прощавай, китен роден бряг!
Днес в път потеглям клет, недраг,
през морските простори…
В последната глава оставихме борците да си поемат дъх на тясната арена. Свикнал с грубите състезания — борба и скачане, упражнявани често по онова време в Америка и особено в граничните области, Хари имаше още едно преимущество освен огромната си сила и то донякъде изравняваше силите в борбата. Това единствено му беше дало възможност да издържи толкова дълго срещу многото си противници, защото индианците съвсем не се отличават със сила или сръчност в атлетическите упражнения. До този миг никой не беше сериозно ранен, макар неколцина от диваците да бяха жестоко ударени, а онзи, който беше захвърлен на платформата, би могъл да се смята временно за изваден от строя. Някои от останалите накуцваха, а и самият Марч не се беше отървал от няколко натъртвания, макар поемането на въздух да беше единственото нещо, от което и двете страни се нуждаеха засега.
Но при положението, в което се намираха враговете, примирието, каквато и да беше причината за настъпването му, не можеше да продължи дълго. Арената беше твърде малка и опасението от неочаквано нападение — твърде голямо, за да позволи това. И в разрез с очакванията, Хари беше първият, който поднови враждебните действия. Невъзможно е да се определи дали причина за това беше мисълта, че би спечелил известни изгоди, като се нахвърли внезапно и неочаквано върху враговете си, или пък действието му бе плод на ярост и на неугасимата му омраза към червенокожите. В първия миг обаче неговото нападение беше страхотно и помете всичко пред себе си. Той хвана най-близкия хурон през кръста, вдигна го и го запрати във водата, сякаш беше дете. Половин минута по-късно още двама се намериха при първия, като единият се удари силно, падайки върху тялото на предхождащия го съплеменник. Оставаха само четирима и Хари вярваше, че ще успее да се справи с това число неприятели при ръкопашен бой, в който нямаше да бъдат употребени оръжия.
— Ура, стари Том! — извика той. — Скоро ще изпратя всички негодници да плуват в езерото.
Докато изричаше тези думи, той отблъсна със силен ритник в лицето отново във водата ранения индианец, който се беше хванал за края на платформата и се опитваше да се покатери на нея. След схватката всички видяха през прозрачната вода на Глимърглас неговото кафяво тяло, проснато на песъчливото дъно край „замъка“ с разперени ръце и вкопчени във водораслите пръсти, сякаш това конвулсивно действие е щяло да спаси живота му.
Също такъв силен ритник в стомаха на друг от червенокожите го накара да се превие като премазан червей; на Хари остана да се разправя само с двама невредими противници. Единият от тях обаче бе не
