взел от приятеля си, за да му позволи да си почине. С това въпросът веднага бе разрешен — невъзможно бе за една лодка с трима души и само с едно весло да настигне бегълци като дъщерите на Томас Хътър.
— Ето, Джудит! — възкликна Хети, която видя какво се бе случило. — Спасени сме! Хуроните счупиха едно от своите гребла и вече не могат да ни настигнат!
И наистина неприятелите им изведнъж се отказаха от преследването — също като кораб, изгубил една от мачтите си. Вместо да продължават след кануто на Джудит, което сега леко се плъзгаше по водата в южна посока, хуроните насочиха носа на своята лодка към „замъка“, където скоро пристигнаха и слязоха на площадката му.
Страхувайки се, че около къщата може да се намери някое запасно гребло, девойките продължиха да се отдалечават; и не спряха, докато не се намериха на такова разстояние от неприятелите си, че да могат да избягат с положителност в случай, че преследването бъдеше подновено.
По всичко изглеждаше, че диваците нямаха такова намерение. След около час девойките забелязаха кануто им — пълно с хора — да напуска „замъка“ и да се насочва към брега.
Двете момичета нямаха храна, в своята лодка и затова сега се приближиха малко повече към къщата и „ковчега“, тъй като най-после бяха разбрали от маневрите на сала, че на него се намират приятели.
Въпреки демонстративното напущане на „замъка“ от страна на червенокожите Джудит се приближаваше към него извънредно предпазливо. Сега „ковчегът“ се намираше на около миля северно, но също тъй се насочваше към „замъка“, и то със съвсем правилни движения, от което Джудит се увери, че при кормилото му е застанал бял човек. Когато се приближиха на около стотина крачки от къщата, девойките почнаха да я обикалят, за да се уверят, че е празна. Наблизо нямаше никаква лодка и това ги окуражи да се приближат постепенно, докато най-после стигнаха дървената ограда и площадката.
— Влез в къщата, Хети — каза Джудит, — и виж дали диваците са си отишли. Те няма да ти сторят зло. А ако някои от тях са още тук, дай ми веднага знак.
Хети стори, каквото й наредиха, и веднага, щом стъпи на площадката, Джудит се оттегли на няколко метра от нея, готова да побегне. Но това не се наложи; не измина и минута, и Хети се завърна, за да съобщи, че всичко е в ред.
— Влизах във всички стаи, Джудит — каза сериозно девойката, — и те са празни освен татковата; той спи в своята стая, макар не точно тъй, както бихме желали ние.
— Да не би да му се е случило нещо? — запита бързо Джудит, когато кракът й стъпи на площадката, тъй като нервите й и без това бяха извънредно напрегнати.
Хети изглеждаше загрижена и се огледа тайно, като че ли не искаше никой освен сестра й да чуе това, което ще й съобщи.
— Нали знаеш какво става с татко понякога, Джудит — каза тя, — когато е пийнал малко повече алкохол. Тогава не знае какво говори, нито какво прави; изглежда, че и сега е пил.
— Чудно! Нима диваците са пили с него и след това са го оставили? Но за едно дете е ужасно да вижда пороците на баща си, Хети, и затова няма да се приближаваме до него, докато не се събуди.
Силен стон от вътрешността на колибата я накара да промени решението си и девойките се осмелиха да влязат при баща си, когото често бяха намирали в състояние, принизяващо човека до животно. Той седеше, облегнат в един ъгъл на тясната стая, с рамене, опрени в стената, и глава, оборена тежко на гърдите.
Измъчвана от лоши предчувствия, Джудит пристъпи напред и дръпна ленената шапчица, нахлупена на главата му тъй, че скриваше цялото му лице до раменете. В момента, когато я свали, показаха се треперещо, голо месо, изпъкнали вени и мускули и всички други отвратителни признаци, които свидетелстват за одиране на кожата и които сочеха, че старецът е скалпиран, но още жив.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Убит е той. И с присмех, и със злоба,
сквернят дори праха му те без срам;
но той не трепва. Спи спокойно в гроба,
положен от британци смели там…
Читателят ще си представи ужаса на двете дъщери, когато пред очите им неочаквано се изпречи страшната гледка, описана в края на миналата глава. Ние ще отминем първите прояви на чувства и скръб и ще продължим разказа, като по-скоро ще загатнем, отколкото ще опишем повечето от грозните подробности на тази сцена.
Обезобразената, одрана глава беше превързана, засъхналата кръв — измита от лицето на страдащия, всички възможни грижи бяха положени и дори остана време да се разберат по-съществените обстоятелства на станалото. В борбата с червенокожите Хътър бе прободен от ножа на стария хурон, който беше имал благоразумието да обезоръжи всички освен себе си. Ударен силно от здравия си бял противник, той беше разрешил изхода на схватката с помощта на ножа. Това беше станало тъкмо тогава, когато вратата се бе отворила и Хари изскочи на площадката, както вече описахме. Ето защо в схватката, която последва, не се беше появил нито единият, нито другият от тях. Хътър не беше в състояние да се помръдне, а победителят му се срамуваше, че другарите му ще забележат кървавите петна по него, след като бе изтъквал толкова много доводи и причини, за да убеди по-младите воини в необходимостта да заловят пленниците живи.
Когато тримата хурони се завърнаха от гонитбата и беше решено да изоставят „замъка“ и да се присъединят към групата на сушата, Хътър беше чисто и просто скалпиран, за да се осигури неизбежният трофей, и беше обречен на бавна смърт, както безжалостните воини в тази част на американския континент са постъпвали и в хиляди други случаи. Ако нараняването на Хътър се заключаваше само в одирането на скалпа, той може би щеше да оздравее, но ударът с нож се беше оказал смъртоносен.
— О, Джудит! — възкликна слабоумната й сестра, веднага след като привършиха с първите грижи около страдащия. — Татко ходи за скалпове, а ето че сега липсва неговият! Не е ли това наказание…
— Шт, Хети, тихо, бедна сестричке! Той отвори очи, може би ще чуе и ще те разбере!
— Вода! — промълви Хътър с необикновено усилие, което правеше гласа му страшно дълбок и силен за човек толкова близо до смъртта, колкото беше той. — Вода, глупави момичета! Или искате да ме оставите да умра от жажда?
Донесоха вода на ранения — първата вода, която бе вкусил той през часовете на своите физически страдания. Тя оказа двойно въздействие: освежи гърлото му и съживи целия му отпаднал организъм. Очите му се разтвориха, в тях заблестя безпокоен, замъглен поглед, какъвто често съпровожда последните минути на човек, изненадан от смъртта. Хътър даде знак, че иска да говори.
— Татко — каза Джудит, покрусена от плачевното му положение и още повече от това, че не знаеше с какви лекове да му помогне, — татко, можем ли да сторим нещо за теб? Можем ли Хети и аз по някакъв начин да облекчим болката ти!
— Татко! — бавно повтори старецът. — Не, Джудит — не, Хети — аз не съм ваш баща. Тя беше ваша майка, но аз не съм ви баща. Вижте в сандъка — ще разберете всичко… Дайте ми още вода!
Девойките се подчиниха. Джудит, детските спомени на която започваха много по-отрано, отколкото спомените на сестра й, която във всяко отношение имаше по-ясни впечатления от миналото, се почувства необикновено радостна, когато чу тези думи. Между нея и мнимия й баща никога не бе съществувала силна обич и често в ума й беше изплувало съмнение относно това в резултат на случайно подслушвани разговори между Хътър и майка й. Ще прекалим, ако твърдим, че никога не го беше обичала, но не бихме излъгали, ако кажем, че сега се радваше, задето любовта й към него не беше вече неин дълг.
Съвсем други чувства вълнуваха Хети. Неспособна да схване разликата като сестра си, тя беше обичала своя мним баща, макар и съвсем не толкова нежно, колкото би трябвало да се обича един истински баща и сега съжаляваше, като го чуваше да казва, че всъщност не е имал право на тази любов. Тя почувства двойна мъка, сякаш смъртта и думите му я лишаваха двукратно от нейните родители. И завладяна от чувствата си, нещастната девойка се отдръпна настрана и заплака.
