Съвършено различните преживявания на двете девойки ги принудиха да останат дълго време мълчаливи. Джудит поднасяше често вода на ранения, но избягваше да му задава въпроси до известна степен поради тежкото му положение; в действителност, ако трябва да кажем истината, тя се боеше да не би той да прибави нещо, което да разруши приятната илюзия, че не е дъщеря на Томас Хътър. Най-после Хети избърса сълзите си, приближи се и седна на едно столче до умиращия човек, който се беше проснал с целия си ръст на пода, а под главата му бяха поставени няколко износени дрехи, останали при опразването на къщата.
— Татко — каза тя, — ще ми позволиш ли да те наричам така, макар да казваш, че не си ми татко? Кажи как да ти помогнем, че да забравиш тази страшна рана?
— Вода! — отвърна Хътър. — Дай ми вода, Джудит. О, нима езикът ми ще гори все така!
Девойките продължаваха да дават на ранения вода и мокреха устните му веднага, щом те изсъхнеха. И двете бяха коленичили до него, готови да му помогнат с всичко, което беше по силите им.
Всъщност Хътър остана жив по-дълго, отколкото девойките предположиха отначало, когато го намериха. От време на време той говореше свързано, макар че в повечето случаи устните му издаваха звуци, от които не можеше да се разбере нищо. Джудит слушаше внимателно и тя долови думите „съпруг“, „смърт“, „пирати“, „закон“, „скалпове“ и други подобни, макар че между тях нямаше връзка, която да им придаде общ смисъл. И все пак те бяха достатъчно изразителни, за да бъдат разбрани от девойка, чийто ум беше толкова бърз, колкото сетивата напрегнати, и до ушите на която бяха достигнали слуховете за нейния мним баща.
През целия мъчителен час, който последва, никоя от сестрите не се замисли за хуроните и за опасността от тяхното завръщане. Скръбта сякаш ги беше поставила извън всяка опасност. И когато най-после се чу шум от весла, дори Джудит, която имаше основания да се плаши от неприятеля, не трепна и веднага разбра, че „ковчегът“ бе наблизо. Тя излезе безстрашно на площадката; ако се окажеше, че Хари не беше там и че хуроните бяха завладели „ковчега“, бягство беше невъзможно. Ала Джудит беше обхваната от онова доверие, което се поражда само от крайното нещастие.
Нямаше причина за нова тревога. Чингачгук, Вах-та!-вах и Хари стояха на предната част на „ковчега“ и внимателно изследваха къщата, за да се уверят, че в нея няма неприятели. Те също така бяха забелязали отдалечаването на хуроните и приближаването на лодката на девойките към „замъка“. Ето защо Марч беше отправил сала към площадката. Една дума беше достатъчна, за да ги увери, че няма от какво да се страхуват, и скоро „ковчегът“ се намери вързан в старото си пристанище.
Джудит не каза нито дума за състоянието на баща си, но Хари я познаваше твърде добре, за да долови, че се беше случило нещо необичайно лошо. Тръгна напред, макар и не толкова самоуверено, колкото друг път, и като влезе в стаята, намери Хътър проснат по гръб, а Хети — седнала до него, да му вее с благоговейна грижливост.
Събитията през тази сутрин бяха променили чувствително държането на Хари. Въпреки неговото изкуство като плувец и готовността, с която бе възприел единственото средство за спасение, отчаяната безпомощност, когато се бе намерил във водата с вързани ръце и крака, беше оказала върху него такава влияние, каквото наказанието оказва върху повечето престъпници. Тя беше оставила в ума му впечатлението от страха пред смъртта и бе свързана с картината на телесното безсилие — тъй като дързостта на този човек беше по-скоро изблик на огромната му физическа мощ, отколкото плод на волята му или проява на характер. Такива герои винаги изгубват голяма част от смелостта си при загубата на своята сила. И макар Хари да беше вече свободен и пак тъй силен, както преди, събитията бяха твърде близки, за да позволят да избледнее споменът от неотдавнашното му жалко състояние. И ако би живял още цял век, онова, което се беше случило през кратките минути в езерото, винаги би оказвало благородно въздействие върху държането му.
Когато намери бившия си съюзник в това отчаяно положение, Хари беше не само потресен, но и много изненадан. През време на борбата в къщата той самият бе твърде много зает, за да види какво беше станало с приятеля му. И понеже срещу него не бяха употребили смъртоносно оръжие, а бяха положили всички усилия да го пленят невредим, той, естествено, вярваше, че Хътър е бил надвит от враговете си, а че собственото си избавление дължи на своята голяма телесна сила и на щастливото стечение на изключителните обстоятелства. Появата на смъртта сред тишината и тържествеността на една стая беше нещо ново за него. Макар и свикнал на жестоки сцени, той никога не беше седял край смъртен одър, за да следи бавното биене на пулса, който отслабва все повече и повече. Въпреки промяната в съзнанието му навиците, придобити през цял един живот, не могат да изчезнат изведнъж. Затова неочакваната гледка изтръгна от устата му думи, характерни за пограничния жител.
— Как е, стари Том? — каза той. — Както виждам, тези негодяи са те наредили така, че не само са те повалили, но и ще си останеш повален. Допусках, че си пленен, но не предполагах, че си загазил чак дотам.
Хътър разтвори изцъклените си очи и впери безумен поглед в Хари. Поток от смътни възпоминания нахлу в объркания му ум при вида на неговия доскорошен приятел. Явно бе, че се бореше със собственото си въображение и не знаеше кое е истина и кое — не.
— Кой си ти? — запита с пресипнал шепот той, защото отпадналите му сили не позволяваха да издигне повече своя глас. — Кой си ти? Приличаш ми на помощник-капитана на „Сняг“. И той беше такъв гигант и едва не ни надви.
— Аз съм твой другар, стари Том, и твой приятел, но нямам нищо общо с никакъв сняг. Сега е лято и, както винаги, Хари Марч напуска тези места, щом първата слана падне върху дърветата.
— Познавам те… Бързия Хари. Искаш ли да ти продам един скалп — напълно здрав, от възрастен човек; колко ще дадеш?
— Нещастни Том! Търговията със скалпове съвсем не излезе толкова доходна и аз почти съм решил да се откажа от нея и да се отдам на някой по-малко кървав занаят.
— Успя ли да одереш някой скалп? Моя го взеха. Как ли се чувства човек със скалп? Аз зная какво се изживява, когато го одират — целият мозък се обръща в огън и пламъци, а сърцето мъчително се свива. Не, не — най-напред убивай, Хари, и после скалпирай!
— Какво иска да каже старецът, Джудит? Той говори като човек, комуто, също както на мен, тази работа му е омръзнала. Защо сте превързали главата му? Или диваците са разцепили черепа му с томахавка?
— Те са направили с него онова, което той и ти, Хари Марч, на драго сърце бихте сторили с тях. Одрали са кожата с косата от главата му, за да спечелят пари от губернатора на Канада, както вие искахте да одерете скалпове от главите на хуроните, за да получите награда от губернатора на Йорк!
Джудит направи голямо усилие да изглежда спокойна, но нито характерът й, нито чувствата в този миг й позволяваха да говори без горчивина. Натъртването върху отделните думи, както и нейното държане, накараха Хети да я погледне с укор.
— Не прилича на дъщерята на Томас Хътър да говори така, докато Томас Хътър умира пред очите й — възрази Хари.
— И слава Богу! Защото какъвто и укор да се хвърля е това върху майка ми, аз не съм дъщеря на Томас Хътър.
— Не си дъщеря на Томас Хътър ли? Не се отричай от стареца в последния му миг, Джудит, защото това е грях, който никога няма да ти бъде простен. Щом не си дъщеря на Томас Хътър, чия дъщеря си тогава?
Този въпрос сломи упорития дух на Джудит, защото сега, когато се бе отървала от един баща, когото е облекчение чувстваше, че не е било необходимо да обича, тя беше пренебрегнала важното обстоятелство, че всъщност нямаше с кого да го замести.
— Не мога да ти отговоря кой е бил баща ми, Хари — отвърна по-меко тя, — но се надявам, че е бил поне честен човек.
— Нима смяташ, че старият Хътър не е бил честен? Е, добре, Джудит, не отричам, че за Плуващия Том се носеха доста неприятни слухове, но кой ли е застрахован от злите езици на враговете си? Има хора, които говорят лоши неща за мен, а и ти, хубавице, не винаги си оставала незасегната!
Тези думи бяха изречени с цел да се намерят общи черти между присъстващите и както са свикнали да се изразяват модните политици, с „по-далечни намерения“. Не е лесно да се предвиди какви щяха да бъдат последиците, ако Джудит беше избухнала, тъй като ни е известна омразата й към Хари. Но това не стана,
