защото тъкмо тогава Хътър прояви ясни признаци, че наближава последната му минута. Джудит и Хети бяха стояли до смъртното легло на майка си и не беше необходимо някой да ги предупреди за това. От лицето на хубавицата мигом изчезна всяка следа от досада. Хътър отвори очи и дори се опита да опипа наоколо си с ръце — знак, че зрението му бе отслабнало. Минута по-късно дишането му стана, тежко и по едно време напълно спря; дойде и последната дълбока въздишка, при която се предполага, че духът напуска тялото. Неочакваният край на живота на човек, който дотогава бе заемал толкова важно място на тясната сцена на Глимърглас, сложи край на всички спорове.
Денят премина без повече премеждия. Въпреки че притежаваха вече лодка, хуроните изглеждаха толкова доволни от успеха си, че бяха изоставили всичките си непосредствени намерения за завладяването на „замъка“. Всъщност да се доближат до водното жилище под дулата на пушките на неговите обитатели съвсем не би било безопасно и временното примирие навярно се дължеше най-вече на това обстоятелство.
Започнаха приготовления за погребението на Хътър. Непрактично беше да го заравят на сушата и желанието на Хети беше неговото тяло да бъде спуснато в езерото до тялото на майка й. Тя наблегна на едни негови думи приживе, когато самият той бе нарекъл езерото „семейна гробница“; за щастие сестра й не знаеше нищо, инак би се възпротивила с непреодолимо отвращение на този план. Но Джудит не се намеси и всички приготовления бяха извършени без нейно знание или съвет.
Часът, избран за тази церемония, бе точно по залез слънце; не би могло да се избере по-подходящо време за отдаване последната почит на един спокоен и чист дух. В смъртта има тайнственост и необикновена тържественост, които карат живите да гледат с известно страхопочитание дори на останките на някой злодей.
Когато казаха на Джудит, че всичко е готово, тя излезе на платформата по молба на сестра си и тогава за пръв път забеляза характера на приготовленията. Тялото се намираше на „ковчега“, увито в платно заедно с няколко тежки камъка от огнището, които трябваше да го задържат на дъното. Изглежда, че не бяха необходими други приготовления.
Всички се прехвърлиха на „ковчега“ и този необикновен дом на човека, чието тяло щяха да отнесат сега до неговото последно жилище, потегли. Хари стоеше при веслата. В силните му ръце те изглеждаха малко по-големи от чифт лопати, които той размахваше без усилие. И понеже белият пограничен скитник беше майстор в употребата им, делауерът остана безучастен наблюдател на неговите действия.
В движението на сала имаше нещо от тържествения ход на погребална процесия, тъй като ударите на веслата бяха отмерени и движението бавно и равномерно. Сцената наоколо също беше спокойна. В този миг по огледалната повърхност на езерото не се виждаше и най-малката вълна, а околните гори сякаш наблюдаваха със скръбно мълчание това свято спокойствие на часа и на церемонията. Джудит беше трогната до сълзи. Развълнуван беше дори Хари, макар че едва ли знаеше защо. Хети изглеждаше външно спокойна, но вътрешната й скръб далеч надминаваше меката на сестра й, защото чувствителното й сърце обичаше повече по навик от дългото съжителство, отколкото по вкус или чувство. Вах-та!-вах беше сериозна, внимателна и заинтересована; тя често бе виждала погребения на бели, но никое от тях не бе обещавало да бъде толкова особено, а делауерът, макар да не изпускаше от очи нищо, бе твърд и спокоен.
Хети изпълняваше ролята на кормчия, като показваше на Хари накъде да насочва сала, за да намерят мястото в езерото, което тя бе свикнала да нарича „маминия гроб“. Читателят си спомня, че „замъкът“ се намираше близо до южния край на езерото, над плитчина, която се простираше на около половин миля на север. При самия край на тази плитчина Плуващият Том бе спуснал останките на своята жена и дете. Неговите собствени останки сега бяха на път да бъдат спуснати до тях.
Хети беше забелязала някои белези по сушата и обикновено намираше мястото по тях, а освен това й помагаха и положението на водното жилище, посоката на плитчината и прозрачността на водата, която позволяваше да се вижда самото дъно. По този начин Хети следеше напредването и когато стигнаха, тя се приближи към Марч и му прошепна:
— Сега можеш да престанеш с гребането, Хари. Минахме големия камък на дъното и гробът на мама е близо.
Марч остави веслата, хвърли във водата малката котва и взе в ръка края на въжето, за да спре сала на определеното място. При това задържане салът бавно се завъртя и когато почти спря, Хети застана при кърмата, като сочеше с ръка към водата. Сълзи се лееха обилно от очите й. Джудит беше присъствала на погребението на майка си, но никога след това не беше посещавала мястото. Тази небрежност не се дължеше на безразличие към паметта на покойницата — защото беше обичала майка си и горчиво беше оплаквала загубата й, но не обичаше да мисли за смъртта, а след деня на погребението в личния й живот имаше случаи, които засилваха споменатото чувство и нежеланието й да посещава мястото, където лежаха останките на жена, чиито строги уроци за женска нравственост и благопристойност се бяха врязали в паметта й и бяха станали двойно по-силни поради разкаянието й след всяко прегрешение. Съвсем друг беше случаят с Хети. Споменът за майка й възбуждаше в нейната простичка и невинна душа само тиха скръб — мъка, която й напомняше за миналите хубави дни. В продължение на едно цяло лято тя беше идвала на това място винаги след залез слънце, спускаше котвата на лодката си внимателно, за да не засегне тялото, седеше с часове над водния гроб, представяйки си, че разговаря с покойницата, пееше нежни песни във вечерния мрак и повтаряше молитвите, научени през детството от онази, която сега почиваше на дъното. Хети бе прекарала своите най-щастливи часове в такова непряко общуване с духа на майка си, смесвайки вярванията и легендите на индианците с ученията на белите.
Освен природата на този див и странен погребален обред не присъстваше друг свещенослужител. Марч хвърли поглед надолу и през прозрачната и бистра вода, която бе чиста почти като въздуха, видя онова, което Хети бе свикнала да нарича „гроба на мама“. Това беше ниска купчина пръст, недокосвана никога от лопата, от единия край на която се подаваше парче бял плат — саванът на покойната. Тялото беше спуснато на дъното, а сетне Хътър беше донесъл пръст от брега и я беше изсипал, докато всичко бе покрито напълно. Мястото беше останало в това положение, докато движението на водата бе подмило част от пръстта, за да се открие тоя самотен знак за предназначението на това място.
При погребалната церемония се смиряват дори най-грубите и шумни хора. Марч нямаше желание да повишава гласа си, нито да избухва грубо и беше склонен да изпълни с пристойно мълчание задължението, което беше поел. Може би размишляваше за отмъщението, сполетяло неговия покоен приятел, и си спомняше за ужасната опасност, на която съвсем неотдавна беше изложен неговият собствен живот.
Той даде знак на Джудит, че всичко е готово, и като получи съгласието й да започне веднага, вдигна без ничия помощ тялото и го отнесе към края на сала. Под краката и раменете на покойника бяха сложени две въжета, както това се прави с ковчезите, и след това тялото беше спуснато бавно под повърхността на езерото.
— Не там, Хари Марч… не, не там! — каза Джудит, като неволно потръпна. — Не го спущай толкова близо до мястото, където лежи мама!
— Защо не, Джудит? — запита развълнувана Хети. — Приживе те бяха заедно, ще трябва да бъдат заедно и в смъртта.
— Не, не, Хари Марч! По-нататък — по-нататък… и, клета Хети, ти не знаеш какво говориш. Остави да нареждам аз.
И с внушителен жест тя накара Хари да спусне тялото на Хътър на известно разстояние от това на жена му. После той изтегли въжетата и обредът свърши.
— Това е то краят на Плуващия Том! — възкликна Хари, като се надвеси над водата и впери поглед в тялото. — Той беше храбър другар при разузнаване и забележително сръчен трапер. Не плачи, Джудит, не тъгувай Хети, защото всички ще умрем; а когато настъпи часът, скръбта и сълзите не могат да превърнат смъртта в живот. Вие без съмнение ще чувствате загубата на своя баща — и с повечето бащи е така, особено когато дъщерите им не са омъжени, но има цяр за това зло и сте твърде млади и хубави, за да не го откриете скоро. И ако нямаш нищо против да чуеш какво ще ти каже един честен човек, Джудит, бих желал да ми отделиш малко време да поговоря с теб насаме.
Джудит почти не обърна внимание на този груб опит от страна на Хари да я утеши, макар че по необходимост доста ясно разбираше накъде клани той и се досещаше какво ще представлява. Тя беше плакала при спомена за нежността на своята рано починала майка и сега в главата й се тълпяха мъчителни
