Джудит се поколеба и чувствата наново поведоха борба в гръдта й. После, решила да стъпче всяка слабост и да изпълни намеренията си с цената на всичко, тя заговори още по-искрено:
— В най-близкия пост ще намериш един капитан на име Уорли — каза тя, побледняла като смъртник и дори трепереща. — Мисля, че е много вероятно той да поиска да застане начело на отряда. Бих предпочела да бъде някой друг. Ще бъда много щастлива, ако капитан Уорли остане във форта.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се стори това, Джудит; защото тези офицери вършат повечето неща така, както си искат. Познавам офицера, за когото говориш — червендалест, весел, дори прекалено жизнерадостен джентълмен, способен да погълне толкова мадейра, че с това вино може да залее цял Мохоук, и все пак приятен събеседник. Всички девойки в долината са влюбени в него, а съм чувал, че и той бил влюбен във всички момичета.
Джудит не отговори, макар да потръпна и цветът на лицето й да се промени от блед до яркочервен и от червен отново на мъртвешко блед.
„Уви! Клета майко! — помисли в себе си тя. — Ние сме над гроба ти, но ти едва ли знаеш как са забравени твоите поуки, как са пренебрегнати грижите ти и как е измамена любовта ти!“
Почувствала остро това пробуждане на съвестта, тя даде знак на Хари, че няма какво повече да му съобщи.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Престане ли,
спомен от нищетата,
дори и за живота да милее,
потиснатият не е роб — обратно,
той вече е спечелил свободата
и по-голяма сила от потисника владее!
През цялото време Хети беше седяла при носа на сала, скръбно загледана във водата, гдето се намираше тялото на майка й, както и на онзи човек, когото бе свикнала да смята за свой баща. Вах-та!-вах беше застанала в нежно смирение до нея и не намираше думи да я успокои. Навиците на расата й я бяха възпитали да се въздържа в това отношение. А природата на пола й я караше да изчаква търпеливо онзи миг, когато щеше да може да прояви съчувствието си по-скоро с действия, отколкото с думи. Чингачгук бе застанал малко настрана, чувствата му бяха силно развълнувани.
Джудит се приближи към сестра си с израз на достойнство и тържественост, които нямаше навика да проявява. И макар следите от страданието все още да личаха върху красивото й лице, тя заговори с твърд и съвършено спокоен глас. Вах-та!-вах и делауерът тутакси се отдръпнаха при Хари на другия край на плавателния съд.
— Сестро — каза нежно Джудит. — Имам да ти говоря много. Ще се качим в тази лодка и ще се отдалечим от „ковчега“. Тайните на две сирачета не бива да бъдат чути от ушите на никого.
— Но те трябва да бъдат чути от родителите им, Джудит. Нека Хари вдигне котвата и се отдалечи с „ковчега“, а нас да остави тук, близо до гробовете на татко и мама, за да си кажем, каквото имаме да си казваме.
— Татко! — повтори бавно Джудит и за пръв път, откак се бе разделила с Марч, кръвта нахлу в страните й. — Той не бе наш баща, Хети! Това чухме от собствените му уста, и то в предсмъртния му час.
— Нима си щастлива, като откри, че нямаш баща, Джудит? Той се грижеше за нас, хранеше ни, обличаше ни и ни обичаше, никой баща не би могъл да стори повече; не разбирам защо да не ни е бил баща.
— Това няма значение, мило дете, но нека сторим, както каза ти. Хубаво ще бъде да останем тук, а салът да се отдалечи малко. Приготви лодката, докато аз съобщя на Хари и на индианците нашето желание.
Това беше сторено бързо и просто. „Ковчегът“ се отдалечи с отмерени удари на веслата на стотина ярда от мястото и остави двете девойки да се носят сякаш във въздуха над гробовете — толкова подвижна бе леката лодка, в която се намираха, и толкова прозрачна водата, над която бе тя.
— Смъртта на Томас Хътър — започна Джудит, след като с кратко мълчание подготви сестра си да я изслуша — промени цялото положение, Хети. И макар да не е бил наш баща, ние сме сестри и трябва да се чувствуваме такива и да живеем заедно, Хети.
— Тихо, Джудит! Може би неговият дух е някъде наблизо. Би се натъжил, ако чуе децата си да говорят така, и то над самия му гроб. А мама често ми е казвала, че децата не бива да наскърбяват родителите си, особено когато те са мъртви.
— Клета Хети! Те щастливо са се освободили от всички грижи за нас. Нито една моя дума вече не може да причини мъка на мама — и това все пак е утешително; и нищо, което би могла да кажеш или направиш ти, не ще я накара да се усмихне, както винаги се усмихваше приживе на доброто ти държане. Мъртвите не могат да виждат и не знаят какво става тук! Но да не говорим повече за това. Важното сега е да решим какво ще правим в бъдеще.
— Макар и да не сме деца на Томас Хътър, Джудит, не вярвам някой да оспори правата ни върху неговата собственост. Ние притежаваме „замъка“, „ковчега“, лодките, горите и езерото, също както когато той беше жив. А какво може да ни попречи да останем тук и да продължим живота си точно както досега?
— Не, не, клета сестрице. Това не може да продължи повече. Две девойки не могат да живеят тук в безопасност, дори ако хуроните не успеят да ни пленят. Та нали и за татко беше трудно да ни запази невредими сред езерото, как ще успеем ние? Трябва да напуснем това място, Хети, и да идем в поселищата.
— Съжалявам, че мислиш така, Джудит! — отвърна слабоумната девойка, като сведе глава на гърдите си и замислено се загледа към мястото, където се виждаше надгробната пръст на майка й. — Много съжалявам, че чувам това. Бих предпочела да остана тук, където, дори ако не съм родена, то поне съм прекарала живота си досега. Не обичам поселищата. Изпълнени са с пороци и злоба, а тук, сред тези хълмове, има покой и чистота. Обичам дърветата, планините, езерото и ручеите и цял живот ще скърбя, Джудит, ако бъда принудена да ги напусна. Ти си красива и съвсем не си слабоумна и един ден ще се омъжиш и тогава ще имаш съпруг, а аз — брат, който ще се грижи за нас, щом като жени не могат да се грижат за себе си на такова място.
— Ах! Ако това би могло да стане, Хети, тогава наистина бих се чувствала хиляди пъти по-щастлива сред тези гори, отколкото в поселищата. Макар по-рано да не чувствах това, сега го съзнавам. Но къде е човекът, който да превърне това прекрасно място в райска градина за нас?
— Хари Марч те обича, сестро — отвърна нещастната Хети.
— Хари Марч и аз се разбрахме и няма нужда да се споменава за него нито дума повече. Има един… но да оставим това. Впрочем всичко ще се разреши много скоро и тогава ние ще вземем решение за нашия бъдещ живот. Да останем тук — тоест да останем тук сами — не можем. Освен това време е, Хети, да научим всичко, което бихме могли, за нашите роднини и за семейството ни. Невъзможно е да нямаме никакви роднини и може би те ще се зарадват, като ни видят. Сега старият сандък е наша собственост и ние имаме право да го разгледаме и да научим от съдържанието му всичко, което можем. Мама се различаваше толкова от Томас Хътър, че сега, като зная, че не сме негови деца, горя от нетърпение да науча чии деца сме ние.
— Е, добре, Джудит, ти най-добре знаеш и си необикновено умна, мама често казваше това, а аз съм слабоумна. Сега, когато татко и мама са мъртви, не ме е грижа много за никакви други роднини освен за теб и не мисля, че бих могла да ги обичам, след като никога не съм ги виждала. Щом не искаш да се омъжиш за Хари, не виждам кого би могла да избереш за съпруг и затова се страхувам, че в края на краищата ще
