видения на отдавна забравени напътствия и пренебрегнати съвети. Думите на Хари обаче я върнаха отново към действителността и макар да бяха груби и ненавременни, не предизвикаха у нея такова отвращение, каквото би могло да се очаква от нрава на тази девойка. Напротив, тя като че изведнъж се сети за нещо, вгледа се за миг внимателно в младия човек, избърса очите си и се отправи напред към другия край на сала, като му даде знак да я последва. Там тя седна и кимна на Марч да се настани до нея. Решителността и сериозността, с която тя вършеше това, поизплаши събеседника й и Джудит се видя принудена да започне разговора сама.
— Ти желаеш да ми говориш за брак, Хари Марч — каза тя, — и аз дойдох тук, над гроба на родителите си… не, не, над гроба на моята нещастна, мила майка, за да чуя какво имаш да ми кажеш.
— Това е много странно и тази вечер ти изобщо ме плашиш, Джудит — отвърна Хари по-смутен, отколкото би признал, — но истината си е истина и тя ще излезе наяве, пък каквото и да става след това. Ти знаеш добре, девойко, че отдавна те смятам за най-красивата млада жена, която са виждали очите ми, и аз не съм крил това нито тук, сред езерото, нито между ловците и траперите, нито в поселищата.
— Да, да. Чувала съм това от по-рано и предполагам, че е вярно — отвърна с някакво трескаво нетърпение Джудит.
— Е, добре, и ако нямаш нищо против, смятам, че една жена не би могла да чува твърде често такива неща. Всички казват, че е така с жените — че нищо не ви доставя повече удоволствие от това, да ви се повтаря непрекъснато, стотици пъти колко много ви харесват или да ви се говори за вашата хубост.
— В повечето случаи ние наистина обичаме тия неща. Но сега, Хари, моментът е необикновен и не бива да се говорят празни думи. Предпочитам да ми кажеш всичко направо.
— Ти вървиш по свой собствен път, Джудит, и аз не се съмнявам, че винаги ще постъпваш така. Често съм ти казвал, че не само те харесвам повече от която и да било друга млада жена, а и от всички млади жени заедно. Но ти трябва да си забелязала, Джудит, че никога досега не съм те молил да станеш моя жена.
— Забелязала съм и двете неща — отвърна девойката, като по красивите й устни се плъзна усмивка въпреки особеното и все по-силно напрежение, което накара страните й да поруменеят и очите й да засияят с почти ослепителен блясък. — Забелязала съм тези неща и намерих последното за странно у човек с решителността и безстрашието на Хенри Марч.
— За това имаше причина, девойко, и тя именно ме тревожи и сега. Не, не се изчервявай така и не гледай тъй заплашително, защото има мисли, които остават задълго в ума на всеки човек, както и думи, които засядат в гърлото му. Но има също така и чувства; те надвиват всичко останало и на тези чувства трябва да се подчиня сега. Ти нямаш вече нито баща, нито майка, Джудит, и невъзможно е ти и Хети да живеете тук сами, дори ако времето би било мирно и ирокезите — спокойни. А както стоят нещата сега, вие не само бихте умрели от глад, но още преди да мине седмица, ще бъдете пленени или скалпирани. Време е да помислиш за промяна и за съпруг. И ако приемеш мен, всичко минало ще бъде забравено и ще му се сложи край.
Джудит с мъка сподавяше нетърпението си, докато бяха направени това грубо обяснение в любов и това предложение, които тя очевидно искаше да чуе и слушаше с готовност, способна да породи надежда. Тя едва остави младия човек да завърши — с толкова нетърпение искаше да го накара да каже главното и толкова подготвена беше с отговора си.
— Да, Хари, това е достатъчно — обади се тя, като вдигна ръка, сякаш искаше да го спре. — Разбирам те тъй добре, като че ли си ми говорил цял месец. Ти ме предпочиташ пред другите девойки и желаеш да стана твоя жена.
— Ти изразяваш всичко това с по-подбрани думи, отколкото го сторих аз, Джудит, и бих желал да си представиш, че е казано точно така, както най-много би искала да го чуеш.
— Те са достатъчно ясни, Хари, и добре е, че са такива. Сега не е време да се лъжем. А ето, чуй и моя отговор, който във всяко отношение ще бъде толкова искрен, колкото и твоето предложение. Има причина, Марч, поради която аз никога…
— Предполагам, че те разбирам, Джудит, но нали аз съм готов да пренебрегна тази причина и тя не засяга никого освен лично мен. Недей се черви като небето при залез, не исках да те обидя и не бива да го взимаш като обида.
— Не се червя и не се обиждам — каза Джудит, като се мъчеше да прикрие възмущението си така, както по-рано никога не бе намирала за необходимо да прави. — Има причина, поради която аз не бива и не мога да стана твоя жена, Хари, и която ти, изглежда, пренебрегваш. Мой дълг е сега да ти кажа това също така открито, както ти ме помоли да стана твоя съпруга. Не те обичам и съм убедена, че никога няма да те обичам достатъчно, за да се омъжа за теб.
— О, Джудит, причина за цялото това зло са онези суетни офицери от гарнизона с червените куртки!
— Тихо, Марч! Недей да клеветиш една девойка пред майчиния й гроб. Не забравяй, че съм жена, а ти мъж, че нямам нито баща, нито брат, който да отмъсти за твоите думи.
— Добре, в последното има нещо вярно и не ще прибавя нито дума повече. Имаш време, Джудит, да помислиш още.
— Нямам нужда от време, отдавна съм взела решението си и само чаках да ми заговориш открито, за да ти отвърна също така ясно. Сега се разбрахме напълно и няма смисъл да говорим повече.
Непоколебимата сериозност на девойката накара младия човек да погледне със страхопочитание. Никога по-рано не я беше виждал толкова сериозна и решителна. При повечето от техните предишни разговори бе посрещала ухажванията му уклончиво или насмешливо. Но Хари бе смятал това за женско кокетство и бе предполагал, че лесно ще може да го превърне в съгласие. Всъщност главната борба дали да направи предложението той беше водил със самия себе си и никога не беше помислил сериозно, че е възможно Джудит да откаже да стане съпруга на най-красивия мъж сред пограничните жители. Но сега, когато отказът дойде, и то толкова решително, че изключваше всякакво съмнение, той беше ако не напълно изумен, то толкова огорчен и изненадан, че не почувства дори желание да се опита да промени решението й.
— Сега Глимърглас не ме привлича повече! — възкликна той след минутно мълчание. — Старият Том си отиде, хуроните на брега са толкова много, колкото гълъбите в гората; изобщо стана неудобно място.
— Тогава напусни го. Виждаш сам, че е заобиколено от опасности и няма смисъл да рискуваш живота си заради други. А и аз самата не зная с какво би могъл да ни бъдеш полезен. Върви си още довечера. Ние никога не ще те обвиним, че си сторил нещо неблагодарно или подло.
— Ако си отида, то ще бъде с тежко сърце… заради теб, Джудит. Бих предпочел да те взема със себе си.
— Няма защо да говорим повече, Марч, веднага, щом се стъмни, аз ще те откарам на сушата с една лодка и ти ще можеш да се запътиш право към най-близкия гарнизон. А стигнеш ли форта, ако ни изпратиш на помощ отряд…
Джудит преглътна думите си, защото чувствуваше, че бе унизително да се подлага на съмненията на един човек, който не беше склонен да гледа с добро око на нейните връзки и отношения с хората от гарнизоните. Обаче Хари тутакси схвана мислите й. Без да ги извращава, както се опасяваше девойката, той отвърна право на въпроса.
— Разбирам какво искаш да кажеш и защо не го довърши — каза той. — Ако успея да се добера жив и здрав до форта, по следите на тия негодници ще се впусне войска, а и самият аз ще дойда с нея. Защото бих искал да видя теб и Хети в безопасност, преди да се разделим завинаги.
— Ах, Хари Марч, ако винаги беше говорил така и беше чувствал така, отношението ми към тебе може би щеше да бъде съвсем друго.
— А късно ли е сега, Джудит? Аз съм груб горски скитник, но понякога условията ни променят.
— Твърде късно е, Марч. Никога не ще мога да имам към теб чувствата, които ти би искал, нито пък ще ги имам към който и да било друг освен към един. Но вече ти казах достатъчно и не бива да ме разпитваш. Щом се стъмни, аз или делауерът ще те откараме на сушата; побързай колкото можеш повече към Мохоук и най-близкия гарнизон и ни изпрати на помощ всичко, което ти е възможно. Ние сега сме приятели, Хари, и аз мога да ти вярвам, нали?
— Разбира се, Джудит; макар че нашето приятелство би било още по-сърдечно, ако ти би погледнала на мен тъй, както аз гледам на тебе.
