— Значи съвършено същото. Вие сте напълно права, войниците я употребяват, и то в същия смисъл, в който я употребих аз. Човек има отпуск, когато му е позволено да напусне лагера или гарнизона за точно определено време и когато времето изтече, той е длъжен да се завърне и да нарами пушката си или да се примири с мъченията — в зависимост от това, дали е войник или пленник. Тъй като аз съм пленник, ще трябва да се примиря със съдбата на такъв.
— Нима хуроните ви позволиха да ги напуснете така, без охрана или пазач?
— Разбира се. Иначе бих могъл да дойда само чрез някое дръзко действие или чрез измама.
— А какъв залог имат те, че ще се върнете?
— Моята дума — отвърна Ловецът просто. — Да, признавам, че им дадох думата си и щяха да бъдат най-големи глупци, ако ме бяха пуснали да дойда, без да дам обещание. Защото в такъв случай нямаше да бъда длъжен да се върна и да се подложа на всичките дяволски мъки, които може да измисли яростта им, а щях да нарамя пушката си и да се оттегля по най-краткия път към делауерските села. Но те знаеха това също тъй добре, както ние с вас, Джудит, и не биха ме пуснали да дойда без обещание, че ще се върна, също както не биха допуснали вълците да изровят костите на техните деди.
— Възможно ли е да смятате, че ще намерите сили да се подчините отново на властта на такива безмилостни врагове само за да удържите думата си?
За миг Ловецът посрещна този прям въпрос с мрачно недоволство. След това обаче изражението на неговото честно и искрено лице неочаквано се промени и просветна, защото му беше хрумнала нова мисъл. И се засмя, както обикновен.
— Отначало не ви разбрах, Джудит; наистина не ви разбрах? Вие навярно мислите, че Чингачгук и Бързият Хари няма да позволят това? Но виждам, че още не познавате добре хората. Делауерът ще бъде последният човек на земята, който ще се възпротиви на нещо, за което знае, че е мой дълг; а колкото до Марч, той не се интересува от другите толкова, колкото от себе си, та да изрече много думи по този случай. Моите обещания или вашите, Джудит, или на когото другиго да са те, не го засягат много. Не се безпокойте, девойко! Аз ще мога да се върна точно с изтичане на отпуска си. А ако ми бъдат създадени някакви пречки, ненапразно съм отгледан и възпитан в горите, та да не съумея да се справя.
Джудит не отговори веднага. Всичките й чувства на жена — и то на жена, почнала за пръв път в живота си да се подчинява на любовта, чието влияние върху щастието или нещастието на нейния пол е толкова голямо — се бунтуваха срещу жестоката съдба, на която според нея Ловецът се обричаше сам. Но същевременно усетът й за справедливост я караше да се възхищава от тази толкова непреодолима и скромна честност, която младият човек несъзнателно проявяваше. Тя схващаше, че ще бъде безполезно да го разубеждава. А в този миг не беше склонна и да намалява поразителното достойнство и благородство на Ловеца и да се опитва да го отклони от неговата цел. Само се надяваше, че ще се случи нещо, което да отсрочи необходимостта от тази саможертва. Ето защо продължи да го разпитва, та да може да пригоди и държането си съобразно с обстоятелствата.
— Кога свършва отпускът ви, Ловецо? — запита тя, след като двете лодки се насочиха към „ковчега“ и се движеха при едва забележимо потапяне на веслата във водата.
— Утре по обяд — нито минутка по-рано, а можете да бъдете сигурна, Джудит, че няма да напусна обществото ви по-рано от определеното време. Индианците започват да се страхуват от войниците в близкия гарнизон и няма да отложат нито с миг онова, което са намислили. И ние се разбрахме много добре, че ако не успея в задачата си, мъчението ще се състои, щом слънцето почне да залязва, за да могат те след смрачаване да потеглят към селото си.
Тези тържествено изречени думи показаха, че в съзнанието на пленника твърде много тежеше мисълта за онова, което го очакваше и все пак прозвучаха толкова просто и безгрижно, че по-скоро отхвърляха откритото съчувствие на събеседниците му.
— Значи са решили твърдо да отмъстят за загубите си? — запита унило Джудит, силно повлияна от достойната правдивост и решителност на Ловеца.
— Точно тъй, ако съм в състояние да съдя за склонностите им по външните белези. Доколкото разбирам, те смятат, че аз и не подозирам намеренията им. Но когато човек е живял толкова време сред индианците, не може да се измами лесно, също както опитният ловец не изгубва дирята или вярното куче — дивеча, който е подгонило. Лично аз не очаквам, че ще се отърва невредим, защото виждам, че жените са ужасно разгневени заради Вах-та!-вах. А освен това миналата нощ към лагера се приближи един жесток убиец и все едно, че куршумът от неговия изстрел се заби в моето сърце. Но каквото и да стане, Голямата змия и годеницата му ще бъдат свободни, а това в края на краищата е щастливо събитие.
— О, Ловецо, щом като са ви оставили да вземете решението си до утре по обяд, те навярно имат по- добри намерения спрямо вас!
— Не мисля така, Джудит, не, не мисля така. Индианецът си е индианец, девойко. И е доста безнадеждно да се смята, че ще го заблудиш, след като е подушил веднъж дирята и е тръгнал по нея. Защото те казват, че съм убил един от най-добрите и най-смелите им воини. А не може да се очаква, че след като са пленили човека, извършил това, и то през същия поход, когато е станало убийството, ще оставят работата да се размине току тъй. Да бяха минали месец-два, духовете им може би щяха да се поуспокоят и навярно щяхме да се срещнем по-приятелски, сега обаче нещата не стоят така. Но, Джудит, ние говорим само за мен и за моите работи, а вие сте имали достатъчно тревоги и навярно се нуждаете от съветите на приятел. Спуснат ли е старецът във водата, където смятам, че би било най-подходящо да се положи тялото му?
— Да, Ловецо — отвърна едва чуто Джудит. — Този дълг току-що бе изпълнен. И вие сте прав, като смятате, че искам да се посъветвам с някой приятел. Този приятел сте вие. Бързият Хари се готви да ни напусне. Когато той си иде и ние се успокоим малко след изпълнението на този дълг, надявам се, че ще отделите един час да поговорите насаме с мен. Хети и аз действително не знаем какво да правим.
— Това е съвсем естествено, след като събитията ви връхлетяха така внезапно и страшно. Но ето „ковчега“ и за всичко това ще поговорим повече при по-удобен случай.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Безмилостен вятър високите хълмове брули,
животът спокоен тече, в низините, потулен;
щом стъпиш на лед, да се хлъзнеш очаквай тогава;
готви се за грижи, потърсиш ли почест и слава;
със малко доволен бъди и със скромност на всеки
за пример ще служиш, мъдрец ще те смятат навеки;
а който със присмех на тая поука погледне,
самин се нарежда в кръга на глупците последни.
Срещата между Ловеца и приятелите му на „ковчега“ беше тържествена и тъжна. Двамата индианци веднага разбраха по държането му, че той не беше успял да избяга, и няколкото съдържателни думи бяха достатъчни, за да разберат смисъла на онова, което приятелят им беше нарекъл „отпуск“. Чингачгук веднага се умисли. А Вах-та!-вах, както винаги, проявяваше най-добре съчувствието си чрез ония малки грижи, които обикновено характеризират благосклонността на една жена.
Все пак само след няколко минути беше нахвърлен в общи черти планът за онова, което щяха да правят през нощта, и на неопитен наблюдател би се сторило, че нещата вървят по обичайния си ред.
Беше започнало вече да се смрачава и решиха да откарат „ковчега“ при „замъка“ и да го приберат в пристанището му. До това решение стигнаха до известна степен поради обстоятелството, че всички лодки се намираха отново в ръцете на своите истински притежатели, и главно поради чувството на сигурност, което се беше създало със завръщането на Ловеца. Той внимателно беше изследвал положението при хуроните и бе убеден, че не възнамеряват да предприемат враждебни действия през нощта, тъй като понесените от тях
