думите му.
— В отговор на вампума би трябвало да се изпрати вампум — каза той, — на вестта се отговаря с вест. Чуй какво има да каже Голямата змия на делауерите на лъжливите вълци от големите езера, които вият в нашите гори. Те не са дори вълци, а кучета, дошли да търсят своите опашки и уши, отрязани от ръцете на делауерите. Умеят да крадат млади жени, но не умеят да ги пазят. Чингачгук взе своята оттам, където я намери. Той не поиска позволение от никое канадско псе. Ако има нежни чувства в сърцето си, това не е работа на хуроните. Чингачгук го казва на онази, която е щастлива да го узнае, и не крещи за това в гората за ушите на онези, които разбират само писъците, нададени от страх. Дори вождовете на собственото му племе не бива да знаят какво става в колибата му, а още по-малко тия разбойници, мингосите.
— Наречи ги скитници, Змия! — прекъсна го Ловецът, който не можеше да обуздае радостта си. — Да, наречи ги скитници — това прозвище им е най-омразно, но е напълно вярно. Не се бой за мен! Аз ще им предам съобщението ти сричка по сричка и няма да изпусна нито една подигравка или обида. Те и без това не заслужават нищо по-добро от теб.
— А още по-малко тия скитници, мингосите! — подхвана отново Чингачгук. — Кажи на хуронските псета да вият по-високо, ако искат някой делауер да ги намери в гората, където се крият като лисици, вместо да ходят на лов като воини. Докато в лагера им се намираше делауерската девойка, имаше смисъл да ги преследват; сега обаче те ще бъдат забравени, освен ако вдигат шум. Чингачгук не желае да си създава труд да се връща в своето село за още воини. Той ще ги настигне по пътеката на бягството им. И ще ги следва сам до Канада, освен ако не скрият дирите си под земята. А Вах-та!-вах ще задържи при себе си, за да му готви дивеч; те двамата ще бъдат достатъчни, за да прогонят хуроните в тяхната земя.
— Тази вест е чудесна, както обичат да казват офицерите — извика Ловецът. — Тя ще разиграе кръвта на всички хурони — и особено там, където се казва, че и Вах-та!-вах ще се втурне по петите им, докато бъдат изгонени напълно от тази страна. Все пак не винаги големите думи са големи дела. Обикновено изпълняваме само половината от обещаното… А сега, Джудит, ваш ред е да говорите, защото хуроните очакват отговор от всички ви с изключение може би на бедната Хети.
— А защо не и от Хети, Ловецо? Тя често говори смислено. И индианците може да уважат думите й, защото те съчувствуват на хората в нейното положение.
— Това е вярно, Джудит и добре го измислихте. Червенокожите наистина почитат всички нещастници, особено такива като Хети! И тъй, Хети, ако имаш да кажеш нещо, ще го предам на хуроните така точно, сякаш са думите на учител или мисионер.
Девойката се поколеба за миг, а после отвърна със своя нежен, тих глас, сериозно, както всички, които я предшестваха:
— Хуроните не могат да разберат разликата между белите хора и тях, инак не биха искали от нас с Джудит да живеем в техните села — каза тя, — ние сме привързани към това езеро и няма да го напуснем. В него се намират гробовете на мама и на татко, а дори и най-лошите индианци обичат да бъдат близо до гробовете на родителите си. Ако искат, ще отида при тях да им чета пак от Библията, но не мога да напусна гробовете на мама и татко.
— Това е достатъчно — достатъчно е, Хети, и е все едно, че ти си им изпратила двойно по-дълго съобщение — прекъсна я Ловецът. — А сега, Джудит, идва вашият ред и с това задачата ми тази вечер се свършва.
Джудит бе проявила нежелание да даде отговора си и с това донякъде беше възбудила любопитството на пратеника. Съдейки по всичко, което знаеше за нея, той никога не беше и предположил, че девойката ще бъде по-малко вярна на своите чувства и принципи, отколкото Вах-та!-вах или Хети. И все пак у нея явно имаше колебание, което малко го безпокоеше. Дори сега, когато беше поканена направо да говори, тя пак се колебаеше и не разтвори устни, докато пълната тишина не й показа с какво нетърпение се очакваха нейните думи. После наистина заговори, но нерешително и с нежелание.
— Кажете ми най-напред — кажете ни най-напред, Ловецо — започна тя, като повтори думите си само за да промени местоимението, — какво влияние ще окажат нашите отговори на вашата съдба? Ако трябва да станете жертва заради нас, би било по-добре да внимаваме какво говорим. Какви биха могли да бъдат последиците за вас?
— О, Джудит, със същия успех бихте могла да ме запитате в каква посока ще духа вятърът през идната седмица или колко годишна ще бъде следващата сърна, която ще убия! Мога да кажа само едно: че те гледат на мен малко мрачно, но не всякога черният облак носи гръмотевици и не след всяко полъхване на вятъра вали дъжд. Ето защо много по-лесно е да се зададе този въпрос, отколкото да му се отговори.
— И точно такова е съобщението на ирокезите до мен — каза Джудит, като стана, сякаш беше решила твърдо какво ще прави сега. — Трудно е да се отговори на него, Ловецо, и затова моят отговор ще бъде даден, след като поговорим с вас насаме и след като останалите си легнат да спят.
В държането на девойката имаше решителност, която накара Ловеца да се подчини. И той го стори с готовност, тъй като отлагането не беше свързано с никакви лоши последици. С това съвещанието беше прекъснато и Хари изяви намерението си да ги напусне колкото се може по-скоро. През следващия час, който трябваше да се изчака, за да се сгъсти тъмнината, преди пограничният скитник да потегли, всички се заловиха с обикновените си занимания — Ловецът от своя страна продължи да изследва съвършенствата на вече споменатата пушка.
Но скоро стана девет часа и беше решено Хари да потегли. Вместо да се сбогува искрено и с топло великодушие, той изрече мрачно и студено малкото, което сметна за нужно да каже. Ядът му за онова, което смяташе упорство от страна на Джудит, се смеси с огорчението от всичко станало, откакто бе пристигнал при езерото. И както се случва обикновено с простите и умствено ограничените, беше склонен да укорява за своите неуспехи повече другите, отколкото себе си.
Джудит му подаде ръка, но заедно със съжалението от раздялата тя изпитваше и скрита радост; двамата делауери също не съжаляваха, че ги напуска. От всички единствена Хети прояви истинските си чувства. Но свенливостта и стеснителността на нейния характер я караха да остане настрана, така че Хари вече беше влязъл в лодката при Ловеца, когато тя се осмели да пристъпи достатъчно напред, за да й обърнат внимание. Тъкмо когато малката лодка се отделяше от „ковчега“, девойката се беше прехвърлила на него и се бе приближила към края му с толкова леки и бързи движения, че почти не бе забелязана. Сега обаче един порив на чувства надделя нейната срамежливост и Хети заговори.
— Сбогом, Хари! — извика тя с нежния си глас. — Сбогом, скъпи Хари. Пази се добре в горите и не се спирай, докато не стигнеш в гарнизона. Хуроните около езерото са многобройни като листата на дърветата, а към такъв едър човек като тебе едва ли ще се отнесат тъй, както към мен.
Мощната притегателна сила на Марч над тази слабоумна, но искрена и справедлива девойка се дължеше на прост природен закон. Беше пленена от външните му качества, а между тях никога не бе съществувала достатъчно близка духовна връзка, за да противодейства на външните ефекти, инак дори за една толкова ограничена умствено девойка те биха намалели. Наистина тя го намираше груб и недодялан, но такъв беше и баща й, както и повечето други мъже, които бе виждала и понеже й се струваше като отличителна черта на този пол, то не й правеше толкова неблагоприятно впечатление за характера на Хари. Всъщност чувствата, които Хети изпитваше към младия гигант, не бяха истинска обич, а по-скоро силна привързаност и възхищение, които навярно постепенно щяха да се превърнат в любов, стига Хари да не я разочароваше.
При заминаването на Хари всички бяха проявили толкова малко симпатия към него, че нежният глас на Хети, който прозвуча зад гърба му, упражни благотворно и успокояващо въздействие. Той спря лодката и с едно леко движение на мощните си ръце я върна отново към „ковчега“. Това беше нещо повече, отколкото Хети — добила смелост при заминаването на нашия герой — бе очаквала и при внезапното му връщане тя свенливо отстъпи назад.
— Ти си добро момиче, Хети, и не мога да те напусна, без да стисна ръката ти — каза любезно Марч. — В края на краищата Джудит не струва повече от теб, макар и да е малко по-хубава. А що се отнася до разума, ако честността и почтеността в отношенията към един млад мъж са признак на разум у една млада жена, то ти струваш десет пъти повече от Джудит; да, и повече от всички момичета, които познавам.
— Не казвай нищо против Джудит, Хари! — отвърна умолително Хети. — Татко почина и мама почина и ние с Джудит останахме самички, а не е хубаво сестри да говорят лоши неща или да слушат лоши неща една за друга.
