загуби ги бяха лишили засега от желанието за по-нататъшни опити. Освен това имаше да направи предложение — което бе и целта на посещението му и ако то бъдеше прието, войната между двете страни изведнъж щеше да се свърши. Ето защо не беше вероятно хуроните да предрешат сами провала на проекта, чието осъществяване вождовете им очевидно желаеха от все сърце, и едва ли щяха да прибегнат до насилие още преди да се беше завърнал техният пратеник.
Щом прибраха „ковчега“ на мястото му, всички започнаха да се занимават със своите работи — защото за белите жители на пограничните области, също както и за червенокожите им съседи, не бяха характерни прибързаните съвещания и решения. Жените започнаха да приготвят вечерята, тъжни и мълчаливи, но готови винаги да посрещнат естествените изисквания на природата. Хари седеше настрана и поправяше мокасините си на светлината на един пън, пламнал в огнището, Чингачгук бе потънал в мрачни размишления. А Ловецът, в чието държане не можеше да се открие нито тревога, нито загриженост, разглеждаше пушката на Хътър — „Убиеца на елени“33, за която вече сме споменавали и която впоследствие стана толкова прочута в ръцете на човека, зает сега с изследването на нейните качества.
Оръжието бе малко по-дълго от обикновено и очевидно беше излязло от работилницата на някой голям майстор. По пушката имаше няколко сребърни орнаменти, но повечето гранични обитатели на пръв поглед биха я сметнали за просто оръжие. Нейната най-голяма ценност се състоеше в точно изработената й цев, в изпипаните до съвършенство подробности и в първокачествения метал. Ловецът на няколко пъти вдига приклада до рамото си, като се взираше през мерника, а след това отпускаше тялото си и издигаше оръжието бавно, сякаш се прицелваше в някоя сърна, за да измери тежината на пушката и да разбере доколко е подходяща за бърза и точна стрелба.
— Великолепно оръжие е това, Хари! — възкликна най-после Ловецът. — И просто жалко е, че попада в ръцете на жени. Ловците са ми разказвали за подвизите, извършени с него. И от всичко чуто мога да заключа, че в опитни ръце тая пушка е сигурна смърт за онзи, срещу когото бъде насочена. Чуй само как щрака спусъкът — дори и вълчите капани нямат по-пъргави пружини. Спусъкът и барутницата са съчетани идеално и действат едновременно. Никога не съм виждал толкова точно изработена цев, Хари, сигурен съм в това.
— Да, старият Том много ценеше тая пушка, макар че самият той не беше човек, който умее да показва на дело истинските достойнства на което и да било огнестрелно оръжие — отвърна Марч. — Трябва да признаем, че той не беше добър стрелец. И се надявах, че на Джудит може да хрумне да даде „Убиеца на елени“ на мен.
— Никога не може да се предвиди какво ще направят младите жени, Хари, и предполагам, че е толкова вероятно притежател на тази пушка да станеш ти, колкото и някой друг. Но ще бъде наистина жалко, ако пушката не попадне в наистина опитни ръце, след като съществува подобна възможност.
— Какво искаш да кажеш с това? Нима оръжието няма да приляга също тъй добре на моето рамо, както на рамото на всеки друг?
— Що се касае до прилягането, не казвам нищо. И ти, и оръжието имате красива външност и бихте, представлявали хубава двойка. Но по-важно е използването. В ръцете на друг тази пушка би повалила в един-единствен ден повече сърни, отколкото през цяла седмица в твоите, Хари! Виждал съм те да правиш опити. Спомняш ли си елена онзи ден?
— Сезонът за лов на елени е вече минал, а кой избива дивеч след сезона? Просто исках да уплаша животното и трябва да признаеш, че то наистина се изплаши.
— Добре, добре. Нека бъде тъй, както казваш. Но това оръжие е великолепно и би могло да превърне един човек със сигурна ръка и остър поглед в господар на горите!
— Тогава вземете го, Ловецо, и станете господар на горите — обади се Джудит, която бе чула разговора и очите на която нито за миг не се бяха откъснали от честното лице на горския скитник. — То никога не ще попадне в по-добри ръце от тези, в които се намира сега. И се надявам, че ще остане в тях през идните петдесет години.
— Джудит, вие не говорите сериозно! — възкликна Ловецът, дотолкова изненадан, че прояви повече вълнение, отколкото обикновено.
— Никога в живота си не съм била по-сериозна, Ловецо. И сериозни са както подаръкът, така и пожеланието ми.
— Добре, девойко, добре, ще намеря време да поговорим пак за това… Не бива да се обезсърчаваш, Хари! Джудит е млада жена с бърз разум, Тя знае, че славата на пушката на баща й е по-сигурна в моите, отколкото би била в твоите ръце и поради това ти не бива да се огорчаваш. Сам ще се убедиш, че за други неща, които повече ти прилягат, тя ще предпочете теб.
Хари изрази недоволството си с ръмжене. Но беше твърдо решил да напусне езерото и бе прекалено зает със своите приготовления за път, за да пилее думите си по подобен въпрос. Малко след това вечерята беше готова.
Храниха се мълчаливо, както са свикнали хората, според които трапезата е място само за възстановяване на силите. Но трябва да прибавим, че голям дял в общата неохота за разговор сега имаха скръбта и мислите. Защото иначе Ловецът се различаваше много от хората от своя кръг. При такива случаи той не само обичаше да води разговор, но и да създава желание за същото между сътрапезниците си.
Вечерята свърши и скромните прибори бяха изнесени. След това всички се събраха на площадката, за да чуят от Ловеца вестта, на която се дължеше идването му. Явно бе, че той не бързаше да направи съобщението си, но нервите на Джудит не издържаха повече разтакането. Изнесоха столове от „ковчега“ и кабината и шестимата насядаха в кръг до вратата, като се взираха в лицата си, доколкото позволяваше оскъдната светлина на красивата звездна нощ, Покрай брега и под планините цареше обикновеният мрак, но сред обширното езеро не падаше никаква сянка и отраженията на хиляди звезди трептяха по повърхността на прозрачната вода, докосвана от нощния ветрец само колкото да бъде леко набръчкана.
— А сега, Ловецо — започна Джудит, чието търпение се изчерпа, — кажете ни сега всичко, което хуроните искат да ни предадете и заради което са ви изпратили под честна дума при нас.
— „Отпуск“, Джудит, „отпуск“ е точната дума. И тя има еднакво значение както за войника, тъй и за пленника. Разликата не е голяма. Добре, аз наистина трябва да ви предам съобщението. Може би няма смисъл да отлагам повече. Хари навярно скоро ще поиска да поеме своя път по реката, а звездите изгряват и залязват, като че не се интересуват от никакви индианци и от никакви съобщения. Ех, това, което ще ви кажа, не е приятно, а зная, че е и съвършено безполезно. Но все пак трябва да ви го предам. Ето какви са фактите. Когато групата индианци се завърна от „замъка“, мингосите се събраха на съвет и по мрачните им лица се виждаше ясно, че не ги занимаваха много приятни мисли. Никой не обича да бъде побеждаван — и червенокожите не по-малко от бледоликите. След като изпушиха лулите си, те казаха своите речи. И когато пламъците на огъня загаснаха, всичко бе вече ясно. Най-възрастните между тях изглежда мислеха, че съм човек, комуто могат да имат доверие, ако ме пуснат под честна дума. Чудесни наблюдатели са тези мингоси — и най-върлите им врагове трябва да признаят това. Но те вярваха, че аз съм такъв човек, а не се случва често индианците да мислят тъй за един бял. И тъй като имаха доверие в мен, не се поколебаха да ми кажат направо онова, което мислеха. То е следното — вижте сами как стоят нещата. Мингосите си представляват, че езерото и всичко в него е предоставено на тяхната милост. Томас Хътър е мъртъв, а колкото за Хари, смятат, че след като е бил толкова близо до смъртта, няма и да помисли да се срещне още веднъж с нея през това лято. Ето защо те смятат, че всички ваши сили са сведени до Чингачгук и двете млади девойки. Известно им е, че делауерът е от велик род и е истински воин, знаят също така, че той се намира за пръв път на пътеката на войната. Затова смятат, че цялото езеро е вече тяхно притежание и изпращат чрез мен тази ивица от вампум — докато говореше, той посочи на делауера въпросния предмет — със следните думи: „Кажи на Голямата змия — рекоха ми те, — че той се държа добре като начинаещ. Сега може да потегли през планините към селата на своето племе и никой не ще търси следите му. Ако е намерил скалп, нека го вземе със себе си. Хуронските храбреци имат сърца и могат да съчувстват на един млад воин, който не иска да се върне с празни ръце у дома си. Ако е сръчен, нека поведе хората си да преследват хуроните. Но Вах-та!-вах трябва да се върне при тях. Когато ги напуснала през онази нощ, тя отнесла със себе си любовта на един млад хурон и те искат тя да се върне, за да получи момъкът онова, което е изгубил! Голямата змия — казват те — е млад воин с голямо бъдеще и може да си намери толкова жени, колкото иска, но тази не може да има.“ Това искат да кажат, доколкото ги разбрах.
