скромен човек като него да чуе, че качествата, които знаеше много добре, че притежава, се ценят тъй високо от най-красивата жена, която беше виждал някога. В този миг главата му бе замаяна от напълно естествена и разбираема гордост. И тогава именно за пръв път в ума му се появи мисълта, че девойка като Джудит би могла да стане негова другарка за цял живот. Тази представа беше толкова приятна и тъй необичайна, че повече от минута той остана напълно завладян от нея и забрави за красивото същество, което се намираше пред него и наблюдаваше тъй внимателно изражението на неговото честно и искрено лице, че можа да отгатне доста ясно мислите му. Никога по-рано толкова красиво видение не беше изпъквало във въображението на младия ловец. Но свикнал повече с реалността и малко да се подчинява на силата на въображението, той скоро обузда разума си и се усмихна на собствената си слабост, докато бленуваното видение се изгуби от умствения му взор и го остави пак онова наивно, неуко, но високо нравствено същество, каквото беше. И щом се опомни, той се видя седнал посред нощ в „ковчега“ на Томас Хътър, близо до красивата му дъщеря, впила в него изпитателен поглед при светлината на единствената лампа.
— Вие сте чудно красива, съблазнителна и приятна за окото, Джудит! — възкликна той в своята наивност, когато действителността надви въображението му. — Чудесна сте! Не си спомням да съм виждал някога такава красива девойка дори между делауерките и не съм изненадан, че Бързият Хари си отиде оттук тъй огорчен и разочарован!
— Бихте ли искал вие, Ловецо, да стана съпруга на човек като Хари Марч? Не, не, никога не бих се съгласила да се наричам Джудит Марч! Бих предпочела всичко друго, само не това!
— Джудит Бъмпоу не би звучало толкова добре, девойко, пък и освен Марч има още много други имена, които могат да задоволят ухото.
— Ах, Ловецо, в такива случаи името става приятно не чрез ухото, а чрез сърцето. Всичко е приятно, когато сърцето е доволно.
— Точно така е — да, това е смисълът на нещата. Ето на, аз например мразя змиите, мразя дори самата дума, с която се обозначават тези влечуги. Но откак Чингачгук си спечели прозвището Змия, което носи и сега, тези звуци са толкова приятни за ухото ми, колкото и песента на птичките през прохладна вечер.
— Това е толкова вярно, Ловецо, че съм просто изненадана как можете да смятате за чудновато, че една донейде красива девойка не намира за необходимо и нейният съпруг да има същите качества или каквото изобщо вие смятате за качества. За мен красивата външност на един мъж не значи нищо, стига лицето му да е толкова честно, колкото е неговото сърце.
— Да, честността в края на краищата е голямо качество. И онези, които са най-много склонни да забравят това в началото, са принудени да го научат в края. Радвам се, че виждате нещата в истинската им светлина, а не по начина, при който мнозина се заблуждават.
— Аз гледам точно така на тия неща, Ловецо — отвърна с натъртване девойката, като поради женската си чувствителност все още не се решаваше да предложи открито ръката си, — и мога да кажа от дъното на моята душа, че по-скоро бих поверила щастието си на човек, на чиято вярност и чувства може да се разчита, отколкото на някой лъжлив и неискрен негодник, пък макар и да има сандъци със злато, къщи и земи… или дори да е с корона и седнал на трон.
— Това са правдиви думи, Джудит — това са наистина правдиви думи. Но мислите ли, че чувствата ви биха останали такива, ако изборът се намираше действително пред вас? Ако от едната страна стоеше някой щастлив благородник с яркочервена куртка — с гладко и цветущо лице като вашето и ако от другата се намираше човек, прекарал дните си сред горите, чието чело е добило червен цвят като бузите му, който е пробивал пътя си през блата и през гъсталаци и ръцете му са загрубели като кората на дъба, под който ляга да спи; е добре, ако тези двама мъже стояха тук, пред вас, и бяха ваши поклонници, към кого смятате, че щяха да се окажат по-благосклонни вашите чувства?
Красивото лице на Джудит пламна, защото образът на офицер от гарнизона, който нейният събеседник й обрисува с такава простота, беше намирал особено предпочитание в нейното въображение, макар че опитът и разочарованието не само бяха охладили чувствата й, но им бяха дали и обратна насока. Ала този образ от миналото оказа само мигновено въздействие върху нея. Руменината на лицето й веднага се смени с мъртвешка бледност.
— Бог ми е свидетел — каза тържествено девойката, — че ако тези двама мъже стояха пред мен, както бих могла да кажа, че вторият, описан от вас, е вече тук, изборът ми, ако послушам сърцето си, ще падне върху него. Аз не желая съпруг, който непременно да е по-добър от мен.
— Приятно е да се чуе такова нещо и то би могло да накара един млад човек да забрави собствените си недостатъци, Джудит! Обаче едва ли сте обмислила всичко, което говорите. Човек като мен е прекалено груб и невеж за жена, възпитавана от такава майка. Суетата е нещо естествено, но такава суета би била вредна за разума.
— Тогава вие не знаете на какво е способно едно женско сърце! Вие не сте груб, Ловецо, нито пък може да се нарече „невеж“ човек, изследвал всичко, което се намира пред очите му, така подробно, както сте правил вие. Заговорят ли чувствата, всички неща се явяват в най-приятните им цветове и дреболиите се пренебрегват или забравят. И така ще бъде между вас и жената, която ще ви обича, пък макар и да се случи жена ви да бъде в някои отношения, както казват, „по-горе от вас“.
— Джудит, вие произхождате от хора, които са били много по-издигнати от мен. А неравните бракове, също както и неравното приятелство, рядко излизат добри. Говоря като за нещо съвсем въображаемо, защото ми се струва, че не бихте била в състояние да смятате това изобщо за възможно.
Джудит впи дълбоките си сини очи в откритото, честно лице на своя събеседник, сякаш искаше да надникне в душата му. Нищо в него не издаваше скрит замисъл и в себе си тя бе принудена да признае, че той гледа на разговора по-скоро като любителски спор, отколкото на нещо сериозно и дори не подозира, че в него участват живо и нейните чувства. Отначало девойката се почувства обидена, но след това съзна, че е несправедливо да обвинява Ловеца за неговата скромност и самоунижение.
Току-що възникналата мъчнотия всъщност придаде на нещата известна привлекателност и засили още повече интереса й към младия човек. В този критичен миг на девойката хрумна нещо ново и с бързина, присъща на гъвкавите и находчиви хора, тя изкова нов план, с който смяташе успешно да привърже Ловеца към себе си. Но за да не прекъсне разговора твърде неочаквано и да събуди у младия човек подозрение, тя отвърна на последната му забележка толкова сериозно и толкова искрено, сякаш първоначалната й цел беше останала непроменена.
— След всичко, което видях тази нощ, наистина нямам основание да се хваля с родителите си — каза девойката тъжно. — Вярно е, аз имах майка, но не зная дори името й. А колкото за баща ми, може би е по- добре никога да не узная кой е бил, за да не говоря с горчивина и за него!
— Джудит! — каза Ловецът и нежно хвана ръката й с мъжествена искреност, която подейства право на сърцето на девойката. — По-добре да не казваме нищо повече тази вечер. Отнесете в сънищата си онова, което сте почувствала и видяла. На утринта нещата, които сега ви изглеждат мрачни, може да станат по- поносими. И преди всичко не предприемайте нищо в момент на отчаяние или защото искате да отмъстите на самата себе си заради зло, сторено от други хора. Всичко, казано или сторено между нас през тази нощ, е ваша тайна й никога не ще го споделя дори и с Голямата змия. А можете да бъдете сигурна, че щом като той не може да го изкопчи от мен, в това не ще успее и никой друг. Сега обаче е време да си починем малко, защото за някои от нас утрешният ден, изглежда, ще бъде ден на изпитание.
Докато говореше, Ловецът стана и Джудит нямаше друг избор, освен да се подчини. Затвориха и заключиха сандъка, а после се разделиха мълчаливо. Тя — за да заеме своето място при Вах-та!-вах и Хети, а той — за да се настани, увит в одеялото си, на пода в колибата.
Не минаха и пет минути, и младият човек заспа дълбок сън. А девойката още дълго време остана будна. Тя почти не знаеше дали да плаче, или да се радва, задето не бе успяла да се обясни докрай с Ловеца. От една страна, женското й самолюбие беше пощадено, а от друга — надеждите й бяха разбити или поне отложени за известно време и пред нея се намираше бъдеще, което изглеждаше твърде мрачно. С това дойде новото решение и смелият й план за следния ден; когато дрямката най-после затвори очите й, миглите й се отпуснаха пред картина на успех и на щастие, обрисувана във въображението й под влиянието на нейния оптимистичен дух и на едно щастливо хрумване.
