нещо, за което впоследствие ще съжалявате, моето собствено разкаяние не ще бъде по-малко от вашето. Надявам се обаче, че няма да стане нужда да кажете, че Джудит… почти не знам как да се наричам вече по баща!
— А защо не — защо не, девойко? По обичай децата винаги получават имената на своите родители. Защо вие и Хети да не сторите същото, което правят другите? Името на стареца беше Хътър и Хътър ще се наричат и дъщерите му — поне докато се омъжите.
— Аз съм Джудит и само Джудит — отвърна девойката твърдо, — докато законът не ми даде правото да нося друго име. Никога вече не ще използвам презимето на Томас Хътър. Нито ще позволя това на Хети! Открих, че всъщност той не се е наричал Хътър, Ловецо, но дори ако имаше хиляди права над това име, то пак нямаше да ми се предаде.
— Чудно е това — каза Ловецът, като настойчиво погледна развълнуваната девойка, любопитен да научи повече, но без желание да разпитва за неща, които не го засягаха пряко. — Да, това е много чудно и необикновено. Томас Хътър не бил Томас Хътър и дъщерите му не били негови дъщери. Кой би могъл да бъде тогава Томас Хътър и кои са дъщерите му?
— Не сте ли чувал никога да се говори нещо за миналия живот на тази личност, Ловецо? — запита Джудит. — Дори до мен, която минавах за негова дъщеря, стигаха различни слухове.
— Не ще отрека това, Джудит, не, не ще го отрека. Наистина се говореха някои неща, както вече ви споменах, но не вярвам много на слухове. Макар да съм млад, живял съм достатъчно, за да науча, че има два вида хора: едните предпочитат да действат, другите — да си чешат езиците. Затова аз обичам винаги да видя и да отсъдя лично. Докато пътувахме насам, Бързият Хари наговори доста неща за цялото ви семейство и намекна нещо, че на млади години Томас Хътър бил морски разбойник.
— Той ви е казал, че Хътър е бил пират. О, няма нужда такива неща да се крият между приятели. Прочетете това, Ловецо, и ще видите, че Хари ви е казал самата истина. Както се разбира от тези писма, Томас Хоуви е бил Томас Хътър, когото вие познавахте.
Докато говореше с пламнали бузи и с очи, изпълнени с блясъка на вълнението, Джудит подаде на събеседника си вестника и му посочи вече споменатото обявление на колониалния губернатор.
— О, Джудит! — отвърна със смях младият човек. — Със същия успех бихте могла да ме накарате да напиша или пък да отпечатам това нещо. Получих моето образование в гората.
— Простете ми, Ловецо, моля ви! — каза Джудит искрено развълнувана и по-смутена, отколкото сама би желала, като схвана, че несъзнателно се е обърнала с една молба, която можеше да накърни честолюбието на нейния приятел. — Забравих вашия начин на живот и ни най-малко ме исках да ви обидя!
— Да ме обидите ли? Защо да се обиждам, когато ме карат да прочета нещо, а аз не мога да чета? Аз съм ловец, а сега бих могъл да кажа вече и воин, а не мисионер и нямам работа с книги и хартии.
— Добре, ето тогава каква е работата: Хътър или Хоуви е бил пират. И тъй като той действително не е бил мой баща, то не бих искала да го наричам такъв. Неговото име не ще бъде повече мое.
— Щом като не харесвате името на този човек, тогава вземете името на майка си, Джудит. Нейното име би могло да ви служи също тъй добре, както неговото.
— Не го зная. Прегледах всички тези книжа, Ловецо, с надеждата да намеря някоя следа, по която да открия коя е била майка ми. Но тук няма нищичко писано по този въпрос и все едно е да се търси следата, която птицата оставя при полет.
— Това е както необикновено, така и неразумно. Родителите са длъжни да оставят на потомците си поне име, ако не нещо друго. Ето аз например произлизам от скромен род, но не сме били чак толкова бедни, че да нямаме и име. Ние се наричаме Бъмпоу и съм чувал да казват, че някога членовете на семейството Бъмпоу са били по-тачени и по-уважавани от хората, отколкото са сега.
— Аз съм сигурна вече, че никога не са го заслужавали повече от сега, Ловецо. А името ви наистина е хубаво. И Хети, и аз бихме предпочели хиляди пъти да се наричаме Хети или Джудит Бъмпоу, отколкото Хети или Джудит Хътър.
— Според законите, това е невъзможно — отвърна развеселен Ловецът, — освен ако някоя от вас се унижи дотолкова, че да се омъжи за мен.
Джудит не можа да сдържи усмивката си, когато видя колко просто и естествено разговорът стигна точно до онази точка, към която се беше стремила да го доведе. Макар женствена и плаха по душа и държане, девойката бе подбуждана от чувството за своето незаслужено онеправдаване, беше подтиквана от съзнанието на своята безпомощност в едно бъдеще, в което й се струваше, че няма място за покой; овладели я бяха мисли толкова необичайни, колкото мощни и цялостни. Възможността беше твърде добра, за да бъде изпусната, но все пак девойката се приближи до тази тема с много заобикалки и истинска женска ловкост.
— Не мисля, че Хети ще се ожени някога, Ловецо — каза тя, — и ако вашето име ще се носи от някоя от нас, то ще бъде от мене. Като забравям свенливостта, която трябва да кара девойките в повечето случаи да мълчат, когато се заговори за нещо такова, ще бъда съвсем пряма с вас, защото зная, че вашата открита душа го желае. Бихте ли могъл… смятате ли, Ловецо, че ще бъдете щастлив със съпруга, каквато би станала от жена като мен?
— Жена като вас ли, Джудит? Но какъв смисъл има Да говорите по този въпрос? Жена като вас, която е достатъчно красива, за да бъде съпруга на капитан, и достатъчно нежна и доколкото зная, достатъчно образована, едва ли ще помисли да стане моя съпруга. Предполагам, че младите девойки, които се чувстват привлекателни и знаят, че са красиви, изпитват удоволствие да си правят шеги с хората, лишени от такива качества като нас, бедните делауерски ловци.
Това беше казано добродушно, но в него бе примесено още нещо, което показа на девойката, че зад този отговор се крие накърнена чувствителност.
— Вие сте несправедлив към мен, ако допускате, че имам някаква подобна мисъл или желание — отвърна развълнувано тя. — Никога в живота си не съм била по-сериозна или по-решена да спазя всяко съгласие, което бихме постигнали тази нощ. Имала съм много поклонници, Ловецо — едва ли ще се срещне неженен трапер, който да е идвал тук, при езерото, през последните четири години и да не ми е предлагал да ме вземе със себе си. Страхувам се дори, че някои от тях бяха женени.
— Да, за това бих гарантирал! — прекъсна я младият човек.
— Но аз не можех, не исках да чуя никой от тях. И може би това е било за мое щастие. Между тях имаше красиви младежи, такива като нашия познат Хенри Марч.
— Да. Хари е приятен за окото, макар според мен да не е толкова добър като човек. Отначало мислех, че искате да се омъжите за него, Джудит. Но преди да си отиде той, не беше трудно за всеки да се увери, че вие не бихте могла да живеете в една колиба с него.
— Поне в това отношение сте ме преценил правилно, Ловецо. Хари е човек, за когото никога не бих могла да се омъжа, дори ако беше десет пъти по-красив и сто пъти по-храбър, отколкото е в действителност. Видът на един мъж не е толкова важен за жената, стига човекът да е мъжествен.
— В това не мога да се съглася съвсем с вас — отвърна събеседникът й, защото имаше твърде скромно мнение за своята външност. — Забелязал съм, че обикновено най-снажните воини вземат за жени най- красивите девойки от племето. И Голямата змия, който е великолепен, когато се украси с боите си, е общ любимец на всички делауерски девойки, но взе за своя жена само Вах-та!-вах, сякаш тя е единствената хубавица на земята.
— Може да е така у индианките, но у белите девойки е съвсем иначе. Едничкото, което търсят те в избраника си, е да бъде строен и мъжествен, за да може да закриля жена си и да не допуска немотията в своя дом. А колкото до лицето, честното изражение, което свидетелства за сърцето, е много по-ценно, отколкото всяка форма, цвят или очи, или зъби, или други подобни дреболии.
— Добре, това е чудесно! А аз винаги мислех, че красивите хора обичат красиви, както и богатите обичат богати!
— Може да е така между вас, мъжете, Ловецо, но не винаги е тъй с жените. Ние обичаме смелите мъже, но желаем да ги видим скромни, сигурни в лова или на пътеката на войната, но и готови да умрат за правдата и да се опълчат срещу злото. А над всичко жадуваме за честност — за уста, несвикнали да говорят онова, което умът не е помислил, и сърца, които не са егоистични, а съчувстват малко и на другите.
Джудит говореше с горчивина и с обичайната си убедителност, но събеседникът й беше поразен от новото чувство, което изпитваше, за да обърне внимание на държането й. Твърде благотворно бе за
