като насън. Това име не беше изтрито от текста на писмата, а беше останало, сякаш от неговото изтриване не би имало никаква полза. На друго място беше споменато и за рождението на Хети. И тук беше дадено името на девойката. Но преди да се стигне до този период, появиха се признаци на охлаждане, които вече подсказваха тъй скоро последвалото изоставяне. По това време от кореспонденцията майка й бе започнала да оставя копия от собствените си писма. Те бяха само няколко, но изпълнени с чувствата от погубена любов и покруса. Джудит дълго въздиша над тях, докато най-после малко по малко се почувства принудена да ги остави настрана поради чисто физическата невъзможност да вижда, тъй като очите й бяха пълни със сълзи. Но все пак след малко се върна с още по-голямо любопитство към тази работа и най-сетне успя да стигне последното писмо, което навярно бе разменено между нейните родители.
Това й отне цял един час, защото тя прегледа близо сто писма и прочете най-подробно около двадесет. Сега, що се отнасяше до нейното раждане и това на Хети, истината беше съвсем ясна за бързия разум на Джудит. Тя се отвращаваше от направеното откритие и в този миг останалият свят сякаш не съществуваше за нея; сега тя имаше още повече причини да желае да прекара остатъка от живота си до езерото, където бе видяла вече толкова светли и толкова мрачни дни.
Все още оставаха доста писма за преглед. Джудит разбра, че те представляваха кореспонденция между нейната майка и Томас Хоуви. И писмата, и отговорите бяха грижливо прибрани и подредени — всяко заедно с отговора. И те разказваха ранните отношения между тази неподходяща двойка много по-ясно, отколкото Джудит би желала да го научи. За изненада, за да не кажем за ужас на младото момиче, тъкмо майка й беше онази, която намекваше за женитба и за нея бе истинска утеха, че още в по-ранните писма на тая нещастна жена бе открила следи от безумие или някаква друга душевна болест, твърде близка до това ужасно състояние.
Отговорите на Хоуви бяха груби и неграмотни, но независимо от това те достатъчно ясно показваха желанието му да спечели една особено красива жена и даваха да се разбере, че е готов да затвори очи пред нейното голямо прегрешение само за да има една съпруга, която го надвишаваше във всяко отношение и на която — както личеше по всичко — съвсем не липсваха пари. Остатъкът от кореспонденцията беше кратък. И скоро писмата започнаха да се ограничават само с няколко изречения относно занятието на Хоуви — толкова опасно за него, колкото отвратително за нея. И нещастната жена настояваше пред отсъстващия си съпруг да напусне колкото може по-скоро тоя живот. Само един-единствен израз се бе изплъзнал на майката, но той беше достатъчен Джудит да подразбере от него причините, които бяха накарали отчаяната жена да се омъжи за Хоуви или Хътър. И девойката откри, че тази причина е било чувството на негодуване, което толкова често изкушава обидените да си причинят зло сами, за да отмъстят тъй на онези, от които са пострадали.
Тук онова, което би могло да се нарече писма в истинския смисъл на думата, свършваше. Но между останалите неподредени листове имаше стар вестник, гдето в голямо обявление се предлагаше награда за залавянето на някакви морски разбойници и се изброяваха имена, между които бе и името на Томас Хоуви. Обявлението и особено това име привлече вниманието на девойката поради обстоятелството, че и двете бяха подчертани с черно мастило.
Между книжата не можа да се намери нищо, което да помогне за откриването на името или местожителството на Хътъровата жена. Тъй всички надежди на Джудит да открие кои са били родителите й бяха разбити и за всичко, свързано с нейното бъдеще, беше принудена да се уповава само на своите собствени възможности и способности.
Нейните спомени за възпитанието и страданието на майка й запълниха много празноти в историческите факти, които беше открила сега, а и в тия груби очертания истината блестеше достатъчно ясно, за да убие у нея всяко желание да научи повече подробности. И като се облегна назад на стола си, тя остави на своя събеседник да довърши прегледа на дутите предмети в сандъка, тъй като все пак там можеше да има нещо важно.
— Ще го сторя, Джудит, ще го сторя — отвърна търпеливият Ловец, — но ако открием още писма, ние ще видим слънцето да изгрява отново, преди да сте свършила прочитането им! Цели два часа оглеждахте тия парчета хартия.
— Те ми разказаха за моите родители, Ловецо, и благодарение на тях изградих вече плановете за бъдещия си живот. Една девойка може да бъде извинена, когато чете, и то за пръв път в своя живот, за собствените си баща и майка. Съжалявам, че ви накарах да чакате.
— Не се безпокойте, девойко, не се безпокойте за мен! Няма никакво значение дали спя, или бодърствам. Но макар че сте толкова приятна за очите и толкова красива, Джудит, съвсем не е приятно да ви наблюдава човек тъй дълго да проливате сълзи. Зная, че сълзите не убиват и че за някои хора, а особено за жените е добре да си поплачат понякога, но аз винаги бих предпочел да ви виждам усмихната, а не разплакана, Джудит.
Тези любезни думи бяха възнаградени с топла, макар и тъжна усмивка, а след това девойката помоли още веднъж събеседника си да довърши преглеждането на сандъка. Тя не взе участие в това претърсване, а го предостави изцяло на младия човек, като равнодушно гледаше всичко, което биваше изваждано наяве.
И наистина вече не намериха нищо, което да привлече вниманието им, пито пък нещо ценно. В сандъка имаше една или две саби, каквито по онова време носеха знатните хора и благородниците, няколко сребърни или поне толкова богато гравирани токи, че приличаха на сребърни, и няколко красиви дреболии от дамско облекло — такива бяха останалите открития. Но и на Джудит, и на Ловеца хрумна, че някои от тези неща биха могли да послужат за започване на нови преговори с ирокезите, макар младият човек да съзираше в това мъчнотии, които не бяха ясни на девойката.
Разговорът беше подновен за пръв път във връзка с този въпрос.
— А сега, Ловецо — каза Джудит, — нека поговорим за вас и за средствата да ви измъкнем от ръцете на хуроните. Ние с Хети сме готови на драго сърце да дадем всяка вещ, която видяхте в сандъка, или дори всичко заедно, за да ви освободим.
— Добре, това е наистина щедро, щедро и великодушно. Такива са жените. Когато завържат приятелство с някого, не правят нищо наполовина, а са готови да се разделят с всичко, което имат, сякаш то няма никаква стойност за тях. Благодаря и на двете ви точно тъй, като че пазарлъкът е станал и Разцепеният дъб или някой друг от червенокожите е идвал тук, за да го приеме и да сключи мирния договор! Но има две важни причини, поради които предполагам, че едва ли ще мога да се отърва, и трябва да ви ги кажа веднага, за да не възникнат у вас напразни очаквания или пък неоправдани надежди в мен. Наистина възможно е у мингосите да се яви желание да получат тези неща или други, които им предложите, но дали ще платят цената, това е вече друга работа. Те казват, че сандъкът е вече почти в техни ръце и не ще благодарят никому за ключа.
— Разбирам ви, Ловецо. Но ние все още владеем езерото и можем да го задържим, докато Хари изпрати войски да прогонят напълно врага. Разбира се, можем да го сторим при условие, че вие останете при нас, вместо да се върнете и да се предадете отново като пленник, както, изглежда, сте решил да сторите.
— Би било естествено и в съгласие с човешките качества Бързия Хари да говори по такъв начин. Той не знае нищо по-добро и затова е малко вероятно да чувства или действа по-добре. Но, Джудит, питам сърцето и съвестта ви — бихте ли, бихте ли могла вие да мислите за мен пак толкова благосклонно, както се надявам, че това е сега, ако забравя дадената си дума и не се завърна в лагера на индианците?
— Не би било лесно, Ловецо, да мисля по-благосклонно за вас, отколкото сега. Но смятам, че бих могла да мисля все така благосклонно — поне тъй ми се струва, — да, надявам се, че бих могла. Защото за нищо на света не бих ви позволила да сторите нещо, което би променило мнението ми за вас.
— Тогава не ме изкушавайте да не удържа думата си, девойко! Отпускът е нещо свято за воините и за хората, чийто живот е в собствените им ръце, каквито сме ние, обитателите на горите. И какво страшно разочарование би било за стария Таменунд и за Ункас, бащата на Голямата змия, а и за другите ми приятели от племето, ако се опозоря още при първото си излизане по пътеката на войната! Нещо повече, Джудит, без да наблягаме на вродените ми качества и на дълга ми като бял, по съвест аз трябва да постъпя така. Тя е моя господарка и нейните повели никога не се опитвам да оспорвам.
— Мисля, че сте прав, Ловецо — отвърна след кратко размишление с тъжен глас девойката, — човек като вас не бива да действа така, както биха постъпили себичните и нечестни люде. Вие наистина трябва да се върнете. Ето защо няма да говоря повече по този въпрос. И ако отсега нататък ви придумам да сторите
