върху трети, а масата беше издърпана наблизо, за да поставят на нея различните неща, които щяха да изваждат. Тези приготовления се дължаха на трескавото нетърпение на девойката, която не можеше да се примири с никакво забавяне, щом зависеше от нея то да се избегне. Бяха отключени дори всички ключалки и оставаше само да се вдигне тежкият капак, за да се появят ценностите на толкова дълго пазеното съкровище.
— Разбирам отчасти какво значи това — забеляза Ловецът, — да, разбирам отчасти. Но защо не присъства и Хети? Сега, когато Томас Хътър е починал, тя е една от собственичките на тези рядкости и би трябвало да присъства при тяхното разтваряне и изваждане.
— Хети спи — отвърна бързо Джудит. — За нейно щастие хубавите дрехи и разкошът не я привличат. Освен това тази нощ тя ми отстъпи целия си дял от сандъка и аз мога да правя с него каквото искам.
— Но достатъчно разумна ли е бедната Хети, за да стори това, Джудит? — запита справедливият млад човек. — Има старо и справедливо правило — никога да не приемаме нещо, чиято цена не се знае от онзи, който ни го подарява.
Джудит беше засегната от укора на човека, когото обичаше. Но тя щеше да го почувства много по- остро, ако съвестта й не беше чиста от всякакви непочтени намерения спрямо слабоумната й, доверчива сестра.
— Хети няма да бъде измамена — отвърна тя кротко. — Тя знае не само какво се готвя да сторя аз, Ловецо, но и защо го правя. Така че седнете, вдигнете капака на сандъка и този път ние ще стигнем до дъното. Ще бъда много разочарована, ако не намерим нещо, което да ни разясни по-добре историята на Томас Хътър и майка ми.
— Защо казвате Томас Хътър, а не „баща ми“, Джудит? Към мъртвите трябва да се отнасяме с още по- голяма почит, отколкото към живите!
— Отдавна подозирах, че Томас Хътър не е мой баща, макар да мислех, че може би е на Хети, но сега ние знаем, че той не е баща на нито една от нас. Той ни призна това в самия миг на смъртта си. Аз съм достатъчно голяма, за да помня по-добри времена, отколкото тези при езерото, макар да са запечатани толкова слабо в паметта ми, че ранните години от моя живот ми се струват като сън.
Сега Ловецът зае мястото си и започна още веднъж да вади нещата, които съдържаше сандъкът. Естествено, намериха всичко, което бяха преглеждали вече и тези вещи предизвикваха сега много по-малко възбуда и коментарии, отколкото при предишното си появяване.
— Ние разглеждахме вече всичко това миналия път — каза девойката — и няма да се спираме сега на него. Но вързопът под вашата ръка не е отварян, Ловецо. Нека видим какво съдържа той. Дано в него има нещо, което да покаже на бедната Хети и на мен кои сме ние!
— Да, ако можеха да говорят, някои вързопи биха разказали чудни тайни — отвърна младият човек, като бавно разгръщаше парче груб плат. — Но този не изглежда да е такъв, защото, както виждам, той не е нищо повече от някакво знаме, макар че знанията ми не се простират дотам, та да мога да кажа на коя нация принадлежи.
— Но това знаме трябва да има някакво по-особено значение — прекъсна го бързо Джудит. — Разгънете го по-широко. Ловецо, за да видим цветовете му.
— О, съжалявам знаменосеца, който е трябвало да го вдига и носи по бойните полета. Ха, та то е достатъчно голямо, за да се направят от него цяла дузина знамена, на които толкова държат кралските офицери.
— Навярно е от кораб, Ловецо. Зная, че на корабите се употребяват такива неща. Нима не сте чувал ужасните слухове, че Томас Хътър е имал някога връзки с хора, наричани пирати?
— Бързият Хари споменаваше, че според него той някога е имал вземане даване с някакви си морски разбойници. Но, Боже мой, Джудит, на вас положително не би ви доставило удоволствие да откриете подобно нещо за съпруга на родната си майка, пък макар той да не е бил ваш баща.
— Всичко, което ми открие коя съм и ми обясни спомените от детинството, ще ме зарадва. Вие никога не сте виждал майка ми, Ловецо, и не можете да почувствате огромната разлика, която съществуваше между тях! Продължавайте и дайте да видим какво има в онзи квадратен пакет.
Ловецът се подчини и скоро откриха, че въпросният вързоп съдържаше малко, красиво изработено, но заключено сандъче. Трябваше да намерят ключа. Но тъй като търсенето се оказа напразно, решиха да отворят ключалката му със сила. Това скоро им се удаде и се оказа, че сандъчето беше изпълнено почти догоре с книжа. Много от тях бяха писма, имаше части от ръкописи, бележници, сметки и други подобни документи.
Дори ястребът не се спуща тъй стремглаво върху малки пиленца, както Джудит се хвърли върху този източник на досега скрити от нея тайни. Нейното образование беше много по-голямо от положението й в живота и очите й оглеждаха страница след страница от писмата с бързина, за която й помагаха знанията, и с жажда, която се дължеше на чувствата й.
Още от самото начало стана ясно, че девойката беше удовлетворена, и ние можем да прибавим — с право. Защото тия писма на две невинни жени я накараха да се почувства горда от онези, с които имаше всички причини да се смята в близко кръвно родство. Но нямаме намерение да даваме от тези писма нищо повече от общия смисъл на тяхното съдържание.
Вече споменахме, че Джудит беше много доволна от писмата, които най-напред попаднаха пред очите й. Те съдържаха онова, което една любеща и нежна майка бе писала на отсъстващата си дъщеря, и толкова неща подсказваха за отговорите, че до голяма степен запълваха празнотите. Но в тях имаше и съвети, и предупреждения и Джудит почувства, че кръвта нахлу в слепите й очи, а след това я побиха студени тръпки, когато прочете, че в едно от тях майката споменаваше доста хладно за постъпката на дъщеря си, която си бе позволила по-голяма близост с офицер, „пристигнал от Европа и който едва ли има намерение да завърже почтени връзки в Америка“.
Необикновеното в тези писма беше, че от всяко подписите бяха грижливо изрязани, а там, дето сред писмата се споменаваше някакво име, то беше изстъргано толкова грижливо, че бе невъзможно да се прочете. Според модата на времето всички бяха сложени в пликове, но по тях не можеше да се намери нито един адрес. Самите писма бяха много добре запазени и на Джудит се стори, че съзира следи от сълзи по някои от тях. Сега тя си спомни, че беше виждала малкото сандъче в ръцете на майка си преди нейната смърт и предположи, че едва тогава е било поставено в сандъка заедно с другите отдавна забравени и скрити предмети, които вече не можеха да допринесат нито за тъгата, нито за щастието на майка й.
По-надолу Ловецът и младата девойка попаднаха на друг вързоп писма, пълни с любовни излияния. Наистина те бяха написани с чувство, но в тях се четеше и онази измама, която мъжете често смятат за справедливо да използват спрямо другия пол.
Джудит беше проляла обилни сълзи над първата връзка, сега обаче усети, че чувството на възмущение и гордост й помага да се съвземе. И все пак ръката й трепереше и студени тръпки полазиха по тялото й, когато откри някои твърде сходни места между тези писма и някои, които самата тя беше получавала. Веднъж дори тя изпусна пакета, сведе глава на коленете си и изглеждаше почти сломена.
През всичкото време Ловецът седеше мълчаливо, но внимателно наблюдаваше онова, което ставаше. Когато прочиташе някое писмо, Джудит му го подаваше да го държи, докато тя преглеждаше следващото, това обаче съвсем не ползваше младия човек, тъй като не умееше да чете. Разбира се, то съвсем не му пречеше да открие вълнението, което бушуваше в гърдите на красивото същество, седнало до него. И когато Джудит от време на време несъзнателно прочиташе полугласно някое и друго изречение, той бе много по- близо до истината в своите догадки и предположения, отколкото девойката би могла да предположи.
За щастие Джудит бе започнала с най-старите писма и можа последователно да проследи историята, която разказваха те. Защото писмата бяха грижливо подредени по реда на своето получаване и всеки, който би си дал труд да ги прочете, можеше да научи тъмната история на една задоволена страст, на последвалата студенина и най-сетне на отвращението.
Щом веднъж установи тяхната важност, Джудит беше обзета от нетърпение, което не й позволяваше никакво отлагане, и тя скоро почна да преглежда страниците отгоре-отгоре, жадна да научи истината по възможно най-бързия начин. И възприела веднъж този способ, с който си служат нетърпеливите да стигнат до края, без да се задълбочават в подробности, Джудит бързо напредваше в тъжното откровение на нещастията и страданията на своята майка. Тя видя точно обозначено времето на своето собствено раждане и дори научи, че името, което носеше, й бе дадено от баща й, за когото си спомняше съвсем слабо,
