другата девойка не чу. По-лесно е обаче да се зададе този въпрос, отколкото да му се отговори. Никой не може да каже къде ще се намира, когато на следния ден изгрее слънцето. Аз ще ти задам същия въпрос, Змия, и бих искал да чуя какъв отговор ще ми дадеш!
— Чингачгук ще бъде със своя приятел, Ловеца, ако той се намира в страната на духовете, Голямата змия ще витае край него; ако ли пък е под отвъдното слънце, неговата топлина и светлина ще огряват и двамата.
— Разбирам те, делауер — отвърна младият човек, трогнат от безкрайната преданост на приятеля си. — На който език и да бъдат изречени, тези думи са напълно ясни. Те идват от сърцето и стигат пак до сърцето. Хубаво е да се мисли и би било добре да се говори така. Но не е правилно да се постъпва така, Змия. Ти не си вече сам в живота. Защото, макар да трябва да смениш жилището си и да извършиш и други церемонии, преди Вах-та!-вах да стане твоя законна жена, вие и сега все едно че сте женени, понеже сте свързани и в радости, и в скърби. Не, не. Вах-та!-вах не бива да бъде изоставена само защото между теб и мен е минал малко неочакван и малко по-тъмен облак, отколкото предполагахме.
— Вах-та!-вах е дъщеря на мохиканите. Ти знае как да се подчинява на мъжа си. Ще го следва там, където отиде той. Утре, когато слънцето се издигне на височината на бора, и двамата ще бъдат заедно с големия делауерски Ловец.
— Това е истинска лудост, вожде! Нима някой от вас или пък дори двамата можете да промените характера на мингосите? Нима твоята великолепна снага или сълзите и хубостта на Вах-та!-вах могат да превърнат вълка в катеричка или да направят пантерата невинна като горско сърне? Не, Змия, обмисли по- добре тази работа и ме остави в ръцете на съдбата. Освен това съвсем не е сигурно, че мингосите възнамеряват да ме подложат на мъчения, защото може би все пак ще се съжалят и ще разберат колко лошо е да се прави това. Наистина, почти безнадеждно е да се надяваш, че мингосите ще се откажат от злото или ще позволят на милостта да вземе връх в сърцата им. И все пак никой не знае с положителност какво ще се случи. А млади същества като Вах-та!-вах не бива да рискуват. Ако ти беше действително сам, делауер, бих очаквал от теб да действаш, да бродиш около лагера на негодниците от сутрин до вечер и с хитрост и клопки да правиш всичко възможно, за да ги разколебаеш и да ми помогнеш.
— Слушай, Ловецо — отвърна индианецът, като силно и решително натъртваше всяка дума, за да подчертае своята сериозност. — Какво би правил бледоликият ми брат, ако Чингачгук беше в ръцете на хуроните? Щеше ли да побегне като подлец към селата на делауерите и да каже на вождовете, старците и младите воини: „Ето, аз доведох Вах-та!-вах, тя е здрава и читава, но малко изморена, а ето ме и мен, сина на Ункас, не толкова изморен, колкото мушитрънчето, защото съм по-силен, но също тъй здрав и читав“. Би ли сторил той това?
— Е, това вече е необичайно находчиво, тази хитрина би направила чест дори на някой минго. Какво бих сторил аз ли? На първо място Вах-та!-вах изобщо не би била с мен, защото тя щеше да се стреми да бъде колкото се може по-близо до тебе. И да се говори за нея, значи да се говорят глупости. Тя не би могла да се измори, защото не би тръгнала и не би те изоставила, а и аз не бих изрекъл споменатите от тебе думи. Както виждаш, Змия, разумът е против теб и ти трябва да се откажеш от твърдението си, защото това не прилича на вожд с твоя характер и известност.
— Моят брат сега не прилича на себе си. Нима забравя, че говори на човек, който е седял край огъня на съвета на своето племе? — отвърна червенокожият меко. — Той не отговори на моя въпрос. Когато един вожд задава въпрос, приятелят му не бива да говори за други неща.
— Разбирам те, делауер, разбирам какво искаш да кажеш и съвестта не ми позволява да отрека това. Все пак не е толкова лесно да отговоря, колкото, изглежда, се струва това на теб, и то поради следната проста причина. Ти искаш да кажа какво бих сторил, ако и аз имах годеница тук, при езерото, и един приятел там, в лагера на хуроните, е заплашен от страшни мъчения и смърт, така е, нали?
Индианецът кимна с глава мълчаливо и с безстрастна сериозност.
— Е, добре, никога не съм имал любима — никога и към никоя жена не съм изпитвал чувства, каквито ти изпитваш към Вах-та!-вах, макар че отношенията ми към всички тях са достатъчно любезни. Сърцето ми, както казват, не е засегнато и поради това не мога да кажа какво бих сторил. Наистина връзките между приятели са силни, зная го от опит, Змия, но всичко, което съм виждал и чувал относно любовта, ме кара да мисля, че връзките между влюбените са по-силни.
— Вярно, но любимата на Чингачгук не го тегли към селищата на делауерите, а към лагера на хуроните.
— Тя е великолепна девойка — малките й нозе и ръце са като детски, а гласът й е приятен като на дрозд. Вах-та!-вах е благородна като прадедите си! Но какво е станало, Змия? Убеден съм, че тя не е променила решението си и няма намерение да се предаде ида стане съпруга на хурон. Какво искате да правите тогава вие?
— Вах-та!-вах никога не ще живее във вигвама на ирокез — отвърна делауерът сухо. — Тя има малки нозе, но те могат да я отнесат до селата на нейното племе. Тя има малки ръце, но умът й е голям. Готови сме да сторим всичко, но не ще оставим бледоликия си, приятел да умре от мъченията на мингосите.
— Не се опитвайте да правите нищо неразумно! — каза сериозно младият човек. — Предполагам, че въпреки съветите ми ще сторите, каквото сте намислили. И в края на краищата правилно е да постъпите така, защото знам, че няма да бъдете щастливи, ако не предприемете нищо. Сигурен съм, че не ще напуснете езерото, докато моят въпрос не бъде разрешен. Но запомни, Змия, никакви мъки, които може да измислят изобретателните мингоси, никакви хули и оскърбления, никакво торене или печене, нито изтръгване на ноктите, нито какъвто и да било друг нечовешки способ не би могъл да понижи духа ми толкова скоро, колкото ако видя, че ти и Вах-та!-вах сте попаднали в ръцете на неприятеля в старанието си да помогнете на мен.
— Делауерите са предпазливи. Ловецът няма да ги види да влизат в неприятелския лагер със затворени очи.
С това разговорът между двамата свърши. Скоро Хети съобщи, че закуската е готова, и малко след това всички насядаха около грубата маса и започнаха да се хранят с обноските на обикновени, прости гранични жители.
Джудит зае мястото си последна, бледа и мълчалива. Лицето й показваше, че е прекарала мъчителна, ако не и безсънна нощ. През време на яденето не беше разменена нито думичка. За разлика от двамата мъже всички жени проявиха липса на апетит.
Бяха станали рано и затова все още оставаха няколко часа до момента, когато щеше да се наложи на пленника да напусне приятелите си. Това обстоятелство, както и съчувствието, което изпитваха всички към неговата съдба, накара цялата група да се събере отново на площадката, понеже всички искаха да бъдат близо до обречения на мъчения, да чуват думите му и, ако е възможно, да проявят известно внимание, като изпълняват неговите желания.
Самият Ловец външно, доколкото човешко око можеше да види, беше напълно спокоен и разговаряше весело и естествено, но избягваше всеки пряк намек за очакваното съдбоносно събитие през този ден. Когато Хети започна всекидневната си работа, а Голямата змия се залови да изследва с далекогледа бреговете на езерото, младият човек извика със себе си Джудит в „ковчега“.
Девойката се съгласи с готовност, която почти не успя да прикрие. Тя последва Ловеца в колибата и седна на един стол, докато младият човек измъкна от един ъгъл пушката, която му беше дала, настани се на друг стол и постави оръжието на коленете си. След като повъртя малко пушката и опита затвора и ударника й, той я остави и заговори по въпроса, който го беше накарал да поиска този разговор.
— Разбрах, от думите ви, Джудит, че ми подарявате тази пушка — каза той. — Съгласих се да я взема, защото такива огнестрелни оръжия не са от голяма полза за една млада жена. Тази пушка има голямо име и го заслужава — затова трябва да бъде носена от опитна и сигурна ръка.
— Нима би могла да попадне в по-добри ръце от тия, в които е сега, Ловецо? Томас Хътър рядко пропускаше целта с нея. А тя чрез вас ще се превърне…
— В сигурна смърт! — прекъсна я Ловецът, като се засмя. — Познавах на времето един ловец на бобри, който наричаше пушката си със същото име, но това е самохвалство, виждал съм делауери, които улучваха също тъй точно със стрели, само че на по-къси разстояния. Както и да е, аз все пак не ще отрека способностите си и затова признавам, че пушката мъчно би попаднала в по-добри ръце, отколкото сега. Но докога ще остане тя в тях? Между нас истината може да се каже, макар че не бих желал тя да стане
