ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Ах, майко, покрила е сянка сега
най-светлите мои мечти,
чер облак се спусна и с мрак и тъга
животът ми в миг съкрати!
Сияйният извор до капка пресъхна
и жадна за песен, сама ще издъхна.
С първите зари на новия ден Вах-та!-вах и Хети станаха и оставиха Джудит все още в плен на съня. Само минутка беше достатъчна на младата индианка да сложи в ред облеклото си. Дългата й, черна като въглен коса скоро бе сплетена на проста плитка, басмената рокля — пристегната плътно около стройния й кръст, и малките й нозе — скрити в богато извезани мокасини.
Щом се облече, делауерката остави бялата си приятелка да се занимава с домакински работи, а самата тя излезе на площадката да подиша свежия утринен въздух. Там намери Чингачгук, който оглеждаше бреговете на езерото, планините и небето с проницателността на човек от гората и сериозността на индианец.
Срещата между двамата влюбени беше проста, но сърдечна. В държането на вожда имаше мъжествена благост, без каквито и да било младежки слабости и прибързаност; от своя страна девойката изразяваше свенливата нежност на своя пол с усмивки и скрити погледи. Никой от тях не проговорваше нито дума, но всеки разбираше погледа на другия така добре, че нямаше нужда от нищо повече.
Рядко Вах-та!-вах беше изглеждала толкова хубава, колкото тази сутрин. Защото точно след почивката и измиването от младото й тяло и лице лъхаше свежест, каквато тежкият труд в гората не всякога позволява да се види дори у младите и красиви индианки. Освен това по време на краткото им общуване Джудит бе вложила не само част от собствения си вкус в облеклото на червенокожата си приятелка, а се беше постарала да й избере и няколко от своите хубави накити, които силно подчертаваха естествената красота на индианската девойка.
Любимият й виждаше и чувстваше всичко това и за миг лицето му засия от задоволство. Но скоро то отново стана сериозно, а след това тъжно и напрегнато. Столовете, на които бяха седели миналата вечер, все още бяха на площадката. Като постави два от тях до стената на колибата, той се настани на единия и направи знак на Вах-та!-вах да заеме другия. А когато тя стори това, Голямата змия остана замислен и мълчалив още около минута, запазвайки зрялото си достойнство на човек, роден за да заеме мястото си край огъня на съвета. Търпелива и спокойна, както подобаваше на жена от нейното племе, Вах-та!-вах наблюдаваше крадешком лицето му.
След малко младият воин протегна ръка, сякаш за да посочи великолепието на околната природа в този чаровен час, когато цялата гледка, както обикновено, беше разкрасена от чудните меки багри на ранното утро. Вождът бавно посочи повърхността на езерото, хълмовете и небосвода. Девойката проследи движението му с доволство и възхищение, като се усмихваше при всяка нова прелест, която срещаше погледът й.
— Хау! — възкликна мохиканът, възхитен от тази тъй необикновена дори за него гледка, защото това беше първото езеро, което той изобщо бе виждал някога. — Това е земята на Маниту! Тя е прекалено добра за мингосите, Вах-та!-вах! Но псетата от това племе скитат на глутници и вият из горите. Те мислят, че делауерите са заспали отвъд високите планини.
— Всички освен един от тях спят, Чингачгук. Но тук се намира този един и в неговите жили тече кръвта на Ункас!
— Какво е един-единствен воин срещу цяло племе? Пътеката до нашите села е много дълга и криволичеща и ние ще я изминем под облачен небосвод. И страхувам се също така, Горска роза, че ще я изминем сами!
Вах-та!-вах разбра този намек и той я натъжи, при все че сравнението й с най-благоуханното и най- нежното от дивите горски цветя, произнесено от воина, когото толкова много обичаше, прозвуча сладко в ушите й.
— Когато слънцето стигне тук — продължи делауерът и посочи с ръка към зенита, — великият ловец на нашето племе ще се завърне при хуроните, за да постъпят с него като с мечка, която ще одерат и опекат, макар да не са гладни.
— Дано Великият дух смекчи сърцата им и не им позволи да бъдат толкова кръвожадни. Те имат сърца и не ще забравят децата си, които също биха могли да попаднат в ръцете на делауерите.
— Вълкът винаги вие. Свинята винаги яде. Те са изгубили воини; дори и жените им ще крещят за мъст. Бледоликият има очи на орел и може да надзърне в сърцата на мингосите. Той не вижда милост. Над неговата душа, макар и не пред лицето му, е надвиснал голям тъмен облак.
Последва дълго мълчание и докато двамата седяха умислени един до друг, Вах-та!-вах хвана крадешком ръката на вожда, сякаш търсеше в нея опора, макар почти да не смееше да вдигне очи към лицето му, което сега беше станало наистина страшно поради накипелите страсти и строгата решителност, повели борба в гърдите на червенокожия воин.
— Какво е решил да стори синът на Ункас? — запита най-сетне свенливо девойката. — Той е главатар и макар и толкова млад, вече е прославен в съвета. Дали е най-разумно онова, което му заповядва сърцето? И говори ли и разумът същите думи като сърцето му?
— Какво ще каже Вах-та!-вах в момент, когато най-скъпият ми приятел е в такава опасност? Най- малката птичка пее най-сладко. Винаги е приятно да се чуят нейните песни. Бих искал сред грижите си да чуя горското славейче. Звукът от неговата песен ще проникне по-дълбоко в ушите ми.
Отново Вах-та!-вах изпита приятно чувство, което възбуждат винаги думите, изречени от устата на любимия. Наистина делауерските девойки често биват наричани с такива имена от младите воини, но никога това название не беше звучало за нея тъй сладко, както от устните на Чингачгук. Тя притисна ръката, която държеше между двете си длани, и отвърна:
— Вах-та!-вах казва, че нито тя, нито Голямата змия ще могат в бъдеще да се усмихват, нито да спят, без да сънуват хуроните, ако Ловецът умре от томахавката на някой минго и те не сторят нищо, за да му помогнат. Тя би предпочела да потегли сама назад по дългия път към селото си, отколкото да остави такъв тъмен облак да помрачи нейното щастие.
— Добре! Съпругът и съпругата ще имат само едно сърце, те ще гледат през едни и същи очи и винаги ще чувстват еднакво.
Младата двойка все още разговаряше, когато слънцето се подаде над върхарите на боровете и лъчите на един прекрасен ден се спуснаха над долината, като окъпаха в сиянието си езерото, гората и планинските склонове. Точно в този миг Ловецът излезе от колибата на „ковчега“ и се изкачи на площадката. Първият му поглед бе отправен към безоблачното небе, след това очите му обхванаха цялата околна гледка от суша и вода. Той кимна приятелски на своя другар и се усмихна радостно на Вах-та!-вах.
— Е — каза младият човек с присъщото си спокойно държане и приятен глас, — след като види слънцето да залязва на запад, онзи, който се събужда достатъчно рано сутрин, положително ще го зърне да се връща обратно от изток, като някой елен, преследван от ловци.
— Но къде ще бъде моят брат, Ловеца, когато слънцето утре се издигне до върха на този бор? — запита сериозно Чингачгук.
Младият човек трепна и се вгледа в лицето на приятеля си внимателно, но без тревога. След това му даде знак да го последва и тръгна напред към „ковчега“, гдето можеха да разговарят по този въпрос, без да ги чуят онези, за които Ловецът се страхуваше, че, надвити от чувствата, ще пренебрегнат разума си. Тук той спря и заговори поверително със своя приятел.
— Малко неблагоразумно беше от твоя страна, Змия, че повдигаш такъв въпрос пред Вах-та!-вах, и то когато и младата девойка с моя цвят на кожата може да чуе какво говорим. Да, това беше малко по- неразумно, отколкото повечето неща, които вършиш. Но няма значение. Вах-та!-вах не заподозря нищо, а
