усъвършенстване трябва да се приложи спрямо предния или задния чифт крайници, тъй като все още не съм определил кое изисква повече мускулна сила — тегленето или тикането. Естественото отделяне на пот от животното ще му помага да преодолява триенето и то ще получи могъща движеща сила. Но всичко това е безнадеждно — поне засега! — додаде той, като отново вдигна бележника си към светлината и зачете гласно: — „6 октомври 1805 г. — това е датата, която, предполагам, знаеш не по-лошо от мен. Четириногото, видяно при звездна светлина и с помощта на изкуствено светило в прериите на Северна Америка — виж в дневника географската ширина и дължина. Genus28 — неизвестен, затова по волята на откривателя и по силата на щастливото обстоятелство, че откритието е направено вечер, получава названието Vespertilio Horribilis Americanus29.
— Не можах да разбера всичко, което казахте, доктор Бациус — възрази съобразителното момиче, което познаваше слабостта на естествоизпитателя и често го награждаваше със звание, което толкова ласкаеше слуха му, — но сега ще зная, че е опасно да се отдалечавам от лагера, когато из прериите дебнат такива чудовища.
— Правилно каза: „дебнат“! — подхвана естественикът, като се приближи още повече до нея и сниши глас до толкова наподобаващо поверителен шепот, че думите му придобиха смисъл, какъвто не бе искал да вложи в тях. — Никога досега нервната ми система не е била подлагана на такова изпитание; признавам, имаше един момент, когато fortitur in re30 трепна пред този страшен враг, но любовта към естествознанието ми вдъхна кураж и аз излязох победител!
— Вие говорите на някакъв странен език — каза Елен, като едва сдържаше смеха си, — толкова различен от тоя, с който си служим в Тенеси, че наистина не зная схванах ли смисъла на думите ви. Ако се не лъжа, искате да кажете, че в тоя момент сте имал пилешко сърце.
— Глупаво сравнение, вкоренено в езика поради непознаване на анатомията на двуногите. Сърцето на пилето е пропорционално на размерите на другите му органи, а домашната птица по природа е смела. Елен, разбери — добави той с тържествен израз на лицето, който направи впечатление на вежливото момиче, — аз бях преследван, гонен, заплашваше ме опасност, на която не смятам за достойно да се спирам… Но какво е това?!
Елен трепна; събеседникът й говореше тъй убедително, с такава простодушна искреност, че въпреки безгрижната си душа тя в известна степен бе повярвала на думите му. Поглеждайки натам, накъдето сочеше докторът, тя действително видя препускащ през прерията звяр, който бързо и неотклонно приближаваше право към тях. Още не беше се разсъмнало съвсем и не можеха да се различат формите и отличителните му белези, ала това, което се забелязваше, беше достатъчно да го обрисува във въображението на девойката като свиреп див звяр.
— Иде! Иде! — завика докторът и инстинктивно затършува за бележника си, докато краката му се огъваха в отчаяно усилие да го задържат на място. — Сега, Елен, съдбата ми дава възможност да поправя грешките, допуснати при звездна светлина… Гледай… оловнопепеляво… без уши… рога — огромни!
Гласът му секна, а ръцете му се вдървиха от рева или по-скоро от крясъка на звяра, достатъчно страшен, за да изплаши и по-голям храбрец от естественика. Крясъците на животното се разнасяха из прерията на странни талази, после настъпи дълбока и тържествена тишина, нарушена внезапно от далеч по-мелодичния глас на Елен Уейд, която избухна в неудържим смях. В това време естественикът стоеше вцепенен от изненада и позволяваше на едно едро магаре да го души безпрепятствено, без да се впуща в научни коментари и без да го държи на разстояние с прехваленото си светило.
— Но това е вашето собствено магаре! — възкликна Елен, щом успя да си поеме дъх и да заговори. — Вашият търпелив и усърден носач!
Докторът въртеше очи от звяра към девойката, от девойката към звяра, съвсем онемял от изумление.
— Как можете да не познаете животното, което толкова години е работило за вас? — продължи със смях момичето. — А хиляди пъти съм ви чувала да казвате, че то ви служи вярно и че го обичате като брат!
— Asinus domesticus31! — произнесе докторът, гълтайки жадно въздуха, сякаш ще се задуши. — Вид извън всякакво съмнение; но винаги ще твърдя, че това животно не спада към рода Egus32. Да, Елен Уейд, това е несъмнено моят Азинус; но не e Vespertilio horribilis на прериите! Две напълно различни животни, уверявам те, млада девойко, със съвсем различни отличителни черти във всички съществени подробности. Онова е месоядно — продължи той, пробягвайки с поглед по отворената страница на бележника си, — а това — тревопасно. Там:
Той се спря, тъй като Елен отново прихна да се смее и това го накара до известна степен да се опомни.
— Образът на Vespertilio е запечатан на ретината ми — забеляза потресеният изследвач на тайните на природата, като че ли се оправдаваше, — а аз, глупакът, взех вярното си добиче за онова чудовище. Впрочем и сега недоумявам как така моя Азинус препуска на воля из полето!
Най-после Елен има възможност да разкаже за нападението и неговите последици. С точност, която би могла да предизвика у не толкова простодушен слушател подозрения за собствените й стъпки, тя описа как животните изскочили от лагера и се разбягали стремглаво из равнината. Макар и да не посмя да каже това направо, все пак даде на слушателя си да разбере, че вероятно се е припознал и е помислил изплашеното стадо за диви зверове, и завърши разказа си със съвсем естествено съжаление за загубата и за безпомощното положение, в което тази загуба поставяше семейството. Естественикът, който слушаше в няма почуда, нито веднъж не прекъсна разказа й и с нито едно възклицание не издаде изумлението си. Наблюдателната девойка обаче забеляза, че докато тя разказваше, най-важната страница от бележника бе откъсната с жест, който показваше, че притежателят му в същия миг се бе простил с примамливата си илюзия. От тоя момент нататък светът не чу нищо повече за Vespertilio Horribilis Americanus и естествознанието загуби безвъзвратно едно важно звено във веригата на развитието на животинския свят, която, както се казва, свързва земята с небето и в която човек се смята за толкова близък роднина на маймуната.
Когато доктор Бат узна всички подробности за нападението срещу лагера, тутакси се разтревожи за нещо съвсем друго. Той бе оставил на съхранение у Ишмаел няколко дебели тома и няколко сандъка, натъпкани догоре с образци на растения и останки от животни, и в проницателния му ум мигновено се мярна мисълта, че такива хитри крадци като сиуксите не биха пропуснали случая да сложат ръка на тези съкровища. Колкото и да го уверяваше Елен в обратното, нищо не можа да успокои тревогата му и двамата се разделиха, той — да уталожи страховете и подозренията си, тя — да се промъкне в тихата и усамотена шатра тъй бързо и безшумно, както по-рано бе минала край нея.
ГЛАВА VII
Как, половината от мойта свита?…
