Над безкрайната шир на прерията вече бе съмнало съвсем, когато Овид влезе в лагера. Неговото неочаквано появяване и гръмогласните му вопли за предполагаемата загуба тутакси събудиха сънливото семейство на скватера. Ишмаел, синовете му и непривлекателният брат на жена му побързаха да станат и когато слънцето освети достатъчно мястото, постепенно установиха истинските размери на щетите.
Ишмаел огледа със силно стиснати зъби неподвижните претоварени фургони, хвърли поглед на обърканите деца, които се бяха притиснали безпомощно до майка си, навъсена и отчаяна, и излезе в открито поле, сякаш в лагера му бе станало задушно. Последваха го неколцина от синовете, които наблюдаваха внимателно мрачния му поглед, за да им подскаже какво да правят по-нататък. Всички в дълбоко и унило мълчание се изкачиха на върха на съседния хълм, откъдето се откриваше почти безгранична гледка към голата равнина. Оттам не видяха нищо друго освен един самотен бизон в далечината, който се мъчеше да залъже търбуха си с оскъдната суха трева, и магарето на доктора, което се възползваше от свободата си, за да се нагости по-богато от обикновено.
— Тия мерзавци са ни оставили онова добиче ей там за подигравка — каза Ишмаел, поглеждайки магарето, — и то най-калпавото. Корава е тук земята, момчета, не е за оране, а все пак трябва да си добиваме храна, за да пълним толкова гладни гърла!
— На такова място пушката е по-подходяща от мотиката — възрази най-големият син и с презрение подритна твърдата, жадна за влага пръст. — Сгодно е само за човек, който се задоволява с бедняшки фасул, а не за такива, които са свикнали на качамак. Да облети гарван тия места, ще проплаче, докато намери нещо за гърлото си.
— Какво ще кажеш, траперю? — обърна се бащата, показвайки каква слаба следа оставяше мощният му ток върху втвърдената почва, и се изкикоти със зъл, страшен смях. — Ще си избере ли такава земя човек, който никога не е занимавал окръжния нотариус с нотариални актове?
— В котловините почвата е по-плодородна — отвърна спокойно старецът, — а ти си минал милиони акри, докато стигнеш до това пусто място, където човек, който обича да обработва земята, може да събере бушели зърно срещу засетите пинти33, и то с не особено тежък труд. Ако си дошъл да търсиш земя, извървял си повече път, отколкото е нужно, или пък ти остава още много.
— Значи, там, при другия океан, може да се избере по-добра земя? — запита скватерът, сочейки по посока на Тихия океан.
— Може. И какво ли не съм видял! — отговори траперът, като подпря приклада на пушката си о земята и се облегна на цевта, сякаш си спомни с тъжно умиление картини от миналото. — Виждал съм водите и на двете морета! На едното съм роден и отрасъл, докато станах момък като ей тоя юначага. От дните на моята младост Америка порасна много — стана по-голяма от целия свят, какъвто си го представях някога. Близо седемдесет години съм живял в Йорк — и като английска колония, и като американски щат. Ти сигурно също си бил в Йорк?
— Не, не съм бил; аз не стъпвам в градовете, ала често съм чувал за мястото, което назова. Доколкото разбирам, то е голямо сечище.
— Голямо, много голямо! Там дори земята е изпосечена с брадви. Такива хълмове, такива ловни места съм видял, лишени от даровете божи без срам и без съвест! Аз стоях, докато ударът на брадвата не заглуши лая на кучетата ми, и тогава тръгнах на запад да търся тишина. Изминах тежък път; да, тежко ми беше да вървя през изсечени гори, седмица след седмица да дишам окадения въздух на димящите сечища! Далеч оттук е тоя край, щатът Порк!
— Доколкото разбирам, той е оттатък стария Кентъки, макар и да не зная точно разстоянието.
— Чайка трябва да пори въздуха хиляда мили, докато види източното море. Ала не е кой знае колко далеч за ловеца, щом има сенчести гори и дивеч в изобилие! Едно време аз за един ловен сезон гонех елени из планините на Делауер и Хъдсън и ловях бобри из плитчините на горните езера. Но тогава имах вярно и бързо око, а в нозете бях лек като елен! Майката на Хектор — той погледна нежно престарялото куче, сгушено в краката му — тогава беше паленце и подушеше ли дивеч, тутакси хукваше подире му. Големи грижи ми създаваше тая гадина!
— Хрътката ти е стара, странниче, и ще й направиш голяма милост, ако я пречукаш.
— Кучето е като господаря си — отвърна траперът, сякаш не чу жестокия съвет на събеседника си, — ще му дойде времето да умре, когато вече не може да помага в лова, не по-рано. Според мен всичко на тоя свят си има ред. Не винаги най-бързоногият елен се спасява от кучетата и не винаги най-голямата ръка държи най-точната пушка. Огледайте се, хора: какво ще кажат янките-дървари, когато си разчистят път от източното до западното море и видят, че ръка, която може да помете всичко с един замах, вече е оголила тук земята, подражавайки на тяхната страст към разрушение. Те ще се върнат по стъпките си като лисица, която иска да избяга от ловец, и тогава лошият мирис на собствените им следи ще покаже колко безумно е било тяхното опустошение. Впрочем такива мисли лесно хрумват на човек, който осемдесет, лета е наблюдавал хорското безумие, ала едва ли ще вразумят по-млади хора, още склонни към човешки страсти! Вие обаче трябва да побързате, ако не искате да изпитате лукавството и омразата на тъмноликите индианци. Те се смятат за законни владетели на тоя край и рядко оставят на белия нещо повече от кожата му, с която той толкова се хвали, ако им се удаде някога да му причинят зло, за което впрочем никога не им липсва желание.
— Старче — запита строго Ишмаел, — към кой народ принадлежиш? По цвят и по език си християнин, а по сърце като че ли си с червенокожите.
— За мен няма голяма разлика между едните и другите. Народът, който обичах най-много, е пръснат като пясък в пресъхнало речно корито под напора на есенните бури; а животът е твърде къс, за да свикне човек на хора с друг начин на живот и други обичаи, както е свикнал с хора, сред които е живял дълги години. Все пак у мен няма никакъв примес от индианска кръв и дълг на воин ме свързва с народа на Щатите, макар че сега, когато разполагат и с армия, и с въоръжени кораби, те не биха имали голяма полза от самотната пушка на един осемдесетгодишен старец.
— Щом не се отказваш от сънародниците си, ще ти задам един въпрос: къде са сиуксите, които отвлякоха добитъка ми?
— Къде е стадото биволи, което вчера сутринта бе подгонено от пантера из тая равнина? Трудно е да се каже…
— Приятелю — прекъсна го доктор Бациус, който досега бе слушал внимателно, но изведнъж реши да се намеси в разговора, — много съм огорчен, че венатор или, другояче казано, ловец, опитен и наблюдателен като теб, повтаря една общоразпространена грешка, дължаща се на невежество. Посоченото от теб животно спада в действителност към вида Bos ferus34 или Bos silvestris35, както сполучливо са го нарекли поетите — вид, съвършено различен от обикновения Bubulus36, макар и сроден нему. Думата „бизон“ тук е по-подходяща и аз настоятелно те моля да я употребяваш в бъдеще, когато ти се случи да споменаваш тоя вид.
— Бизон или бивол, няма голяма разлика. Животното си остава същото, както и да го наричаш, пък и…
— Извинявай, уважаеми венаторе: класификацията е душата на естествознанието, защото всяко животно или растение непременно се характеризира с присъщите му видови особености, които винаги намират отражение в названието му…
— Приятелю — рече траперът малко предизвикателно, — нима опашката на бобъра става по-малко вкусна, ако го наречем норка? И нима можеш да ядеш вълчето месо с апетит, понеже някой буквоядец го е нарекъл еленско?
Тъй като въпросите се поставяха напълно сериозно и с известна разпаленост, между двамата познавачи на природата, единият от които беше чист практик, а другият — страстно привързан към теорията, можеше да избухне горещ спор, ако Ишмаел не бе съумял да го прекъсне, като подхвана тема, която в тоя момент беше по-важна за него.
