запази израза на студено безразличие, който както винаги се стараеше да придава на лицето си, и с властен жест й даде знак да се отдръпне.
— Нима Тачичена не е дъщеря на вожд? — запита тих глас, в който гордостта се бореше с мъката. — Не бяха ли братята й храбреци?
— Махни се. Мъжете викат своя велик вожд. Той няма уши да слуша жена.
— Не — възрази индианката умолително, — гласът, който чуваш, не е на Тачичена, а на това дете, което говори с езика на майка си. То е син на вожд и думите му трябва да стигнат до ушите на неговия баща. Слушай какво казва: „Кога Матори е бил гладен и Тачичена не му е намерила храна? Кога е излизал по пътеката на пеоните и я е намирал пуста, а моята майка не е плакала за това? Кога се е връщал със следи от техните удари, а тя не е запявала? Коя девойка от племето на сиуксите е дарила на воин такъв син като мен? Огледай ме добре, за да ме опознаеш. Очите ми са като на орел. Аз гледам слънцето и се смея. Няма да мине много време и дакотите ще ме следват на лов и по пътеката на войната. Защо баща ми отвръща очи от жената, която ме кърми? Защо тъй скоро е забравил дъщерята на един могъщ сиукс?“
За кратък миг щастливият баща си позволи да плъзне равнодушен поглед по лицето на засмяното момченце и като че ли суровото сърце на тетона трепна. Но отхвърляйки чувството на доволство, сякаш искаше да се избави и от мъчителните упреци на съвестта, той спокойно сложи ръка върху рамото на жена си и я заведе при Инес. Като сочеше милото лице на испанката, което я гледаше с доброта и състрадание, той почака, давайки възможност на жена си да съзерцава красотата, която будеше в чистата душа на индианката възхищение, толкова силно, колкото опасното за добродетелността на неверния й мъж чувство. Когато сметна, че жена му е имала достатъчно време да направи сравнение, той изведнъж повдигна висящото на гърдите й огледалце — украшение, което й бе подарил в изблик на нежност, като признание за красотата й — да види сама мургавото си лице! Тетонът се загърна отново с наметалото си, даде знак на трапера да го следва и с надменен вид излезе от шатрата, мърморейки вървешком:
— Матори е много мъдър! Кой народ има такъв велик вожд, както дакотите?
Унизената Тачичена замръзна смирено като статуя. Само кроткото й, винаги весело лице потрепваше, сякаш водеше вътрешна борба дали да скъса връзката между душата и по-материалната част на нейното същество, която й бе станала омразна със своето уродство. Пленничките не разбраха какво стана между нея и съпруга й, макар че Елен с бързия си и остър ум заподозря истината, докато Инес със своята голяма наивност не можеше да си я обясни. И двете обаче бяха готови да обгърнат индианката с онова съчувствие, така свойствено на нежния пол, но изведнъж това като че се оказа излишно. Лицето на младата индианка спря да се гърчи и стана студено и неподвижно, сякаш изваяно от камък. Запази се само изражението на стаена мъка, запечатало се на челото, което рядко досега се бе набръчквало от печал. И тези бръчки никога вече нямаше да се заличат при всички смени на лета и зими, щастие и горести, които й бе писано да изпита в страдалческия си живот на индианка. Така и растение, поразено от болест, макар и да оживее и се съвземе впоследствие, запазва завинаги следите от изсушаващия досег.
Тачичена най-напред свали всички груби, но високо ценени украшения, с които съпругът й тъй щедро я бе обсипвал, и кротко, без ропот ги сложи пред Инес, като дар за нейната победа. Изтръгна гривните от ръцете си, сложните висулки от мъниста на мокасините и широкия сребърен обръч около челото. После се спря и дълго остана неподвижна. Но изглежда, че взетото вече решение не можеше да бъде разколебано от чувствата, които я вълнуваха, колкото и силни да бяха те. Тя сложи детето в нозете на своята съперница и сега унизената жена на тетона можеше да каже, че е пожертвала всичко докрай.
Докато Инес и Елен следяха с недоумение тези странни действия на индианката, изведнъж прозвуча тих, мек, мелодичен глас, който заговори на неразбираем за тях език:
— Чужди уста ще кажат на момчето ми как да стане мъж. То ще чуе нова реч, но ще я научи и ще забрави гласа на майка си. Такава е волята на Уаконда и жена от племето на сиуксите не бива да роптае. Говори му тихо, защото ушите му са много мънички, когато порасне, думите ти може да станат по-гръмки. Не го оставяй да стане момиче, защото животът на жената е много тъжен. Учи го да гледа мъжете. Покажи му как да сразява тия, които му причиняват зло, и нека никога не забравя да отвръща на удара с удар. Когато тръгне на лов, нека Цветето на бледоликите — каза тя накрая, повтаряйки с горчивина метафората, измислена от вероломния й мъж — му шепне тихо на ухото, че майка му е била червенокожа и че са я наричали някога Кошутата на дакотите.
Тачичена целуна страстно сина си по устните и се отдръпна в най-далечния ъгъл на шатрата. Тук тя придърпа на главата си своята лека памучна наметка и в знак на смирение седна на голата земя. Всички усилия да бъде привлечено вниманието й останаха напразни. Тя сякаш не чуваше увещанията, не усещаше докосването. Веднъж-дваж изпод потрепващото наметало се чу гласът й — нещо като жално пеене, но то не се извиси до екзалтираната музика на червенокожите. Тя седя дълги часове така, без да показва лицето си, докато извън шатрата ставаха събития, които не само промениха коренно собствената й съдба, но дори оставиха трайна и дълбока следа в по-нататъшния живот на скитниците-сиукси.
ГЛАВА XXVII
Не ми трябват тук нахалници. Всички добри
хора ме почитат и обичат. Затворете вратата!
Не пускам тук нахалници! Дотам ли доживях,
да пускам сега натрапници? Затворете вратата,
моля ви!
На излизане от шатрата си Матори срещна на входа Ишмаел, Ейбирам и Естър. Още щом погледна лицето на тромавия скватер, хитрият тетон веднага разбра, че привидното примирие, което благодарение на мъдростта си бе успял да сключи с тези лековерни бледолики, може всеки миг рязко да се прекрати.
— Я слушай, белобрадко — каза Ишмаел, който улови трапера и го завъртя като пумпал, — омръзна ми вече да разговарям е пръсти вместо с език, и в това няма нищо чудно. Така че ще ми бъдеш преводач и ще повтаряш думите ми на индиански, без да те е много грижа дали са по вкуса на червенокожия, или не.
— Говори, приятелю — отвърна спокойно траперът, — ще предавам думите ти така ясно, както ми ги казваш.
— Приятелю! — повтори скватерът, като го изгледа малко накриво. — Това е само дума, звук, а звукът не чупи кости и не измерва чифлици. Кажи на този крадец-сиукс, че настоявам да изпълни условията на официалния договор, който сключихме с него под скалата.
Когато траперът предаде смисъла на думите му на дакотски език, Матори запита с престорено учудване:
— Да не би на моя брат да му е студено? Тук има бизонски кожи колкото ще. Или е гладен? Моите млади ловци веднага ще донесат еленско месо в жилището му.
Скватерът вдигна заплашително юмрук и удари силно по разтворената си длан, сякаш да покаже, че няма да отстъпи, и отговори:
— Кажи на този лъжец и мошеник, че не съм дошъл като просяк, комуто подхвърлят кокал, а като свободен човек, който си търси своето и ще го получи. Кажи му още, че искам да ми предаде и теб, жалки грешнико, за да те съдя. Сметката е точна. Моята пленница, моята племенница и теб. Искам да ми предаде и тримата според клетвения договор.
Старецът го изслуша невъзмутимо и отвърна със загадъчна усмивка:
— Приятелю, ти искаш нещо, което не всеки би ти дал. Първо, да изтръгнеш езика от устата на тетона, а после — и сърцето от гърдите му.
— Когато Ишмаел Буш иска своето, не гледа кому и с какво ще навреди. Предай му моите желания на ясен индиански език, а когато стане дума за теб, направи знак, така че и бял човек да разбере — да съм сигурен аз, че не ме мамиш.
Траперът се засмя както винаги беззвучно, промърмори си под нос нещо и се обърна към вожда.
