да се увери в успеха на своя замисъл.
Природата и изкуството с общи усилия всъщност помогнаха на естественика да направи такова впечатление с външността и снаряжението си, че навсякъде би могъл да бъде обект на удивление. Главата му беше грижливо обръсната по най-изтънчен тетонски вкус. От гъстата коса, съвсем не излишна в това време на годината, бяха оставили само един изящен „скалпов кичур“ на темето, който навярно също нямаше да бъде пожален, ако бяха питали доктора. На оголеното теме бе положен дебел слой боя; тази причудлива рисунка, изпълнена също с бои, се извиваше и по лицето, придавайки на проницателния поглед на очите изражение на притаено коварство, а на строгата гънка на устата — мрачността на магьосник. Докторът беше съблечен до кръста, но за предпазване от студа го бяха наметнали с плащ от щавена еленова кожа, украсен с чудновати рисунки. Сякаш за подигравка с неговата професия, на единствения кичур на главата му, на ушите и други най-забележими части на тялото бяха на качени всевъзможни жаби, гущери, пеперуди и други, всички препарирани както се полага, за да заемат някой ден мястото си в личната му колекция. Но не само тази странна премяна направи впечатление на зрителите. Злокобните предчувствия придаваха на лицето на достопочтения Овид необикновена суровост и предизвикваха смут и страх в душата му, особено като гледаше как потъпкват личното му достойнство и нещо повече — както предполагаше, водеха го, за да го принесат в жертва на някое езическо божество. Затова читателят лесно може да си обясни страхопочитанието, с което бе посрещната неговата поява от зрителите, предварително предразположени да се преклонят пред него като могъщ слуга на Злия дух.
Уюча поведе Азинус право към средата на кръга и като остави там и двамата (защото, краката на естественика бяха тъй здраво свързани за животното, че човек и добиче се бяха слели, може да се каже, в едно цяло и образуваха своеобразен нов разряд в животинското царство), се отдръпна на мястото си, втрещил поглед в „магьосника“ с тъпо любопитство и раболепен възторг, както и можеше да се очаква от него.
Зрителите и виновникът за тази странна сцена изглеждаха еднакво изумени. Докато тетоните съзерцаваха тайнствените атрибути на „магьосника“ с благоговение и страх, докторът се озърташе на всички страни със същата смесица от необикновени чувства, между които обаче страхът заемаше едва ли не първо място. Очите му, придобили в тоя момент чудната способност да виждат всичко увеличено, като че бяха приковани в няколко тъмни, жестоки и сурови лица едновременно, но в нито едно от тях не откриваха дори проблясък на дружелюбие или съчувствие. Най-после блуждаещият му поглед се спря на тъжното и благообразно лице на трапера. Старецът, в чиито нозе лежеше Хектор, стоеше в края на кръга, облегнат на пушката, която му бяха върнали като на приятел, и очевидно размишляваше върху това, което можеше да се очаква след съвета, преминал при толкова много необикновени церемонии.
— Уважаеми венаторе, или ловецо, или траперю — каза Овид печално, — много се радвам, че те срещам отново. Боя се, че драгоценното време, определено ми за завършването на един велик труд, наближава преждевременния си край, и бих желал да предам духовния си товар на човек, макар и не деец на науката, но все пак притежаващ трошици от знанието, с които цивилизацията дарява и най-нищожните си чеда. Научните дружества от целия свят несъмнено ще почнат сериозни разследвания за моята съдба и може да изпратят експедиция в тези краища, за да разпръснат всякакви съмнения, които биха възникнали по такъв важен въпрос. Аз лично се чувствам щастлив, че човек, който говори един и същ език с мен, присъства тук и ще запази спомена за моя край. Ти ще разкажеш, че след полезен и славен живот съм умрял като мъченик на науката и жертва на мракобесието. Тъй като се надявам, че в последните си минути ще бъда непоколебимо спокоен и изпълнен с възвишени мисли, ако добавиш още някоя и друга дума с каква твърдост, с какво достойнство на учен съм посрещнал смъртта, това може да поощри бъдещите ревнители на науката да се стремят към същата слава, пък и сигурно няма да обиди никого. А сега, приятелю трапер, водейки се от човешката природа, накрая ще те попитам: загубена ли е всякаква надежда, или все още има някакви средства да се изтръгне от ноктите на невежеството и да се запази за страниците на естествената история такава съкровищница от ценни сведения?
Старецът изслуша внимателно този печален призив, и преди да отговори, изглежда, обмисли всестранно този важен въпрос.
— Доколкото разбирам, приятелю докторе — заговори той изтежко, — в твоя случай шансовете за живот или смърт зависят изцяло от волята на Провидението, което може би ще благоволи да я изяви чрез безбожните лукавства на индианския ум. Впрочем, както и да завърши това, аз не виждам тук особена разлика, тъй като освен за теб за никой друг няма голямо значение дали ще останеш жив, или ще умреш.
— Нима мислиш, че е маловажно за съвременниците или за потомството, ако падне един крайъгълен камък от зданието на науката? — прекъсна го Овид. — Освен това, престарели колега — добави той укорително, — съвсем не е празна работа, когато човек се вълнува за собственото си съществуване, макар че тази грижа бледнее пред по-широките му интереси и филантропичните му чувства.
— Ето що мисля аз — поде отново траперът, който не разбираше много от тънкостите, с които неговият по-учен другар тъй често обичаше да украсява речта си. Всеки се ражда и умира само веднъж — куче и елен, червенокож и бял. И човек няма право да се стреми да ускорява смъртта както и не е властен да пречи на раждането, тъй като и едното, и другото става по волята божия. Но не бих казал, че не може да се направи нещо, за да се отдалечи поне мъничко последният час, тъй че всеки има право да постави пред собствената си мъдрост въпроса: докъде е готов да стигне и колко страдания може да изтърпи, за да продължи живота си, и без друго може би вече твърде дълъг? Много мрачни зими и знойни лета минаха, откакто се лутах насам-натам, за да добавя един час повече към живота си, прехвърлил вече осемдесетте. Аз съм винаги готов да откликна, когато повикат името ми, като войник на вечерна проверка. Според мен, ако се остави на индианците да решават съдбата ви, върховният вожд на сиуксите се нуждае от вашата смърт и така ще поведе племето си, че то няма да пощади никого от вас, А и не разчитам много на привидната му любов към мен. Затова трябва да се помисли готови ли сте за такова пътуване и ако сте готови, не е ли по-добре да тръгнете, сега, а не в друго време? Ако питат мене, бих се изказал в твоя полза, тоест мисля, че животът ти е бил праведен, в смисъл, че не си причинявал никому големи огорчения, макар че като честен човек трябва да добавя: ако се пресметне всичко, което си направил, ще се получи нещо съвсем дребно, за което и не заслужава да се говори.
Като изслуша тази тъй обезсърчителна за него присъда, Овид прикова печалния си взор във философски спокойното лице на трапера и се прокашля, за да прикрие душевния смут, плод на отчаянието му, защото дори в най-критичното положение жалката природа на човека рядко се отърсва от последния остатък на гордостта.
— Аз мисля, уважаеми ловецо — отвърна той, — че, като се разгледа всестранно въпросът и се признае правилността на твоите съждения, най-логичният извод ще бъде, че не съм готов за толкова прибързано отпътуване за оня свят, затова ще трябва да вземем някакви предпазни мерки.
— Щом мислиш така — каза съобразителният трапер, — ще направя за теб същото, което бих направил за самия себе си. Но тъй като времето ти тече стремглаво, ще те посъветвам да се приготвиш бързо за последния си час, защото може да се случи да те повикат, а ти като сега да не си готов да се отзовеш.
След този приятелски съвет старецът се отдръпна отново в кръга и се замисли какво да предприеме по- нататък. В него се бореха решителност и примирение, произтичащи от навиците и вродената му скромност, съединени причудливо, за да залегнат в своеобразния му характер, в който изключителната енергичност се преплиташе с кротка покорност пред волята на Провидението.
ГЛАВА XXVIII
Във Смитфийлд тази вещица ще изгорят,
вас тримата позорно ще обесят.
Сиуксите дочакаха края на гореспоменатия диалог с похвално търпение. Възпираше ги най-вече тайният
