нетрепващия поглед. После, като направи властен жест, зачака да се изпълни разпореждането му и с един замах на нож младежът бе освободен от ремъците, които го пристягаха за стълба. Когато младият воин бе доведен пред стареца, за да могат помътнелите, гаснещи очи да го видят по-добре, Льо Балафре отново го огледа внимателно, с онова възхищение, което физическото съвършенство винаги буди в сърцето на дивака.
— Добре — промърмори мъдрият старец, като се убеди, че у младия пеони са събрани всички качества, необходими за славен юнак. — Това е същински кугуар, готов да скочи върху жертвата си! Говори ли моят син езика на тетоните?
Пламъчето, което просветна в очите на пленника, показа, че добре е разбрал въпроса, но гордостта не му позволяваше да изкаже мислите си на езика на народ, който му е враг. Неколцина от заобикалящите го воини обясниха на стария вожд, че пленникът е вълк-пеони.
— Моят син е отворил очите си при водите на Вълчата река — каза Льо Балафре на езика на пеоните, — ала ще ги склопи край завоя на Реката с мътните води. Той е роден пеони, но ще умре дакота. Погледни ме. Аз съм чинар, който някога е заслонявал мнозина под сянката си. Листата са окапали, а клоните почват да съхнат. Ала от корените ми още стърчи една самотна издънка — лозица, която се е увила около зелено дръвце. Дълго търсих някой достоен да расте редом с мен. И сега го намерих. Льо Балафре не е вече без син, името му няма да се забрави, когато си отиде! Тетони, аз вземам тоя младеж в вигвама си.
Никой не посмя да оспори правото, от което тъй често се бяха ползвали воини, далеч по-малко заслужили от тоя, който се обръщаше сега към тях, така че известието за осиновяване бе изслушано с дълбоко, почтително мълчание. Льо Балафре улови бъдещия си син за ръката, въведе го в средата на кръга и се отдръпна тържествено, за да могат зрителите да одобрят избора му. Матори не издаде с нищо намеренията си, изглежда, чакаше по-подходящ момент, за да изпълни коварния си план. По-опитните и прозорливи вождове ясно разбираха, че двама тъй славни войни, смъртни врагове и отколешни съперници, каквито бяха пленникът и главният вожд на техния народ, не могат да живеят дружно в едно и също племе. Льо Балафре обаче се радваше на такава почит, а обичаят, към който се придържаше, беше тъй свещен, че никой не се осмели да вдигне глас и да възрази. Всички следяха е растящ интерес това, което ставаше, но криеха безпокойството си под маската на студено безразличие. На това затруднително положение, което лесно можеше да предизвика раздори сред племето, неочаквано сложи край непоколебимостта на човека, който беше най-облагодетелстван от плановете на престарелия вожд.
Докато се разиграваше гореописаната сцена, по лицето на пленника не можеше да се прочете никакво чувство. Той изслуша заповедта за освобождението си така безучастно, както бе посрещнал преди това заповедта да бъде вързан за стълба. Но сега, когато настъпи момент да обяви избора си, той изрече слова, които показваха, че твърдостта, за която бе получил такова славно име, ни най-малко не бе го напуснала.
— Моят баща е много стар, но много неща още не е видял — заговори Твърдото сърце с тъй ясен глас, че да го чуят всички наоколо. — Не е виждал бизон да се превърне в прилеп и никога няма да види пеони да стане сиукс!
Пленникът произнесе тези думи със спокоен тон, който показа на слушателите, че решението му, макар и неочаквано, беше неотменимо. Но сърцето на Льо Балафре вече теглеше към младежа, а старостта не отстъпва тъй лесно от своите чувства. Престарелият вожд обгърна с пламтящи очи съплеменниците си, като че ли ги укоряваше за възгласите на възхищение и тържество, предизвикани от дръзките думи на пленника и възкръсналата надежда за мъст; след това се обърна отново към осиновения, сякаш да отхвърли отказа му.
— Добре — рече той. — Така и трябва да говори храбрец, за да разкрие сърцето си пред воините. Едно време гласът на Льо Балафре ехтеше най-гръмко над вигвамите на конзите. Но в корена на побелялата коса е мъдростта. Моят син ще докаже на тетоните, че е смел воин, като срази враговете им. Дакоти, това е моят син!
Младият пеони се поколеба за миг, после пристъпи към стареца, улови сухата му, набръчкана ръка и я Положи почтително на главата си в знак на дълбока благодарност. След това отстъпи една крачка, изправи се е цял ръст и като хвърли към заобикалящите го врагове поглед, изпълнен с надменност и презрение, произнесе високо на езика на сиуксите:
— Твърдото сърце се огледа отвън и отвътре. Той си спомни всичко, което е правил на лов и на война. Във всичко е един и същ. С нищо не се е променил. Той е във всяко отношение пеони. Ръката му е сразила толкова много тетони, че няма право да се храни в техните жилища. Стрелите му ще полетят обратно, острието на копието му ще бъде насочено назад. Приятелите им ще плачат, като чуят бойния му вик, враговете им ще се смеят. Знаят ли тетоните що е вълк? Нека го огледат още веднъж. Лицето му е изписано с бойни краски, ръцете му са от плът, сърцето му е от камък. Когато тетоните видят, че слънцето изгрява иззад Скалистите планини и се носи към страната на бледоликите, Твърдото сърце ще се смекчи и ще стане по душа сиукс. А до тоя ден ще живее като пеони и ще умре като пеони.
Вик на тържество, в който бяха странно примесени възхищение и ярост, прекъсна говорещия и му даде ясно да разбере каква участ го очаква. Пленникът почака да утихне глъчката, после пак се обърна към Льо Балафре и продължи с ласкав и дружелюбен глас, сякаш се бе почувствал задължен да смекчи отказа си, за да не нарани гордостта на човека, готов с радост да го вземе под свое покровителство.
— Нека баща ми се облегне по-здраво на Кошутата на дакотите — рече той. — Сега тя е слаба, ала когато жилището й се напълни с деца, ще бъде по-силна. Погледни — добави той, сочейки трапера, който слушаше със сериозно лице, — Твърдото сърце си има вече беловлас пътеводител, който ще му показва пътеката към блажените прерии. Ако ще има втори баща, нека той бъде само тоя справедлив воин.
Льо Балафре се отвърна огорчен от младежа и се приближи до странника, който бе успял да го изпревари. Двамата старци дълго се оглеждаха с любопитство. Годините на трудности и изпитания бяха сложили маска върху лицето на трапера и тази маска заедно с необикновеното му, причудливо облекло пречеше да се добие ясна представа за него. Минаха няколко минути, преди тетонът да заговори, ала личеше, че не знае към какъв човек се обръща — към индианец или към един от ония бледолики скитници, които, както бе чувал, са се пръснали по земята като гладни скакалци.
— Главата на моя брат е съвсем побеляла — каза той. — Но очите на Льо Балафре вече не са като очите на орел. Какъв цвят е кожата на моя брат?
— Уаконда ме е създал по подобие на тия, които, както виждаш, чакат присъдата на дакотите, ала слънцето и ветровете са направили кожата ми по-тъмна от козина на лисица. Но какво от това? Макар че кората е изсъхнала и напукана, сърцевината на дървото е здрава.
— Значи, моят брат е Голям нож! Тогава нека обърне лицето си към залязващото слънце и да разтвори добре очите си. Вижда ли Соленото езеро зад планините?
— Едно време, тетоне, малцина като мен можеха да различат отдалеч бялото петно на главата на орела. Ала снеговете на осемдесет и повече зими заслепиха очите ми и напоследък не мога да се похваля с добро зрение. Да не би сиуксът да мисли, че бледоликият е бог, който може да вижда през планините?
— Тогава нека моят брат ме погледне. Аз съм до него и той вижда, че съм глупав червенокож. Защо сънародниците му да не могат да виждат всичко, щом ламтят за всичко?
— Разбирам те, вожде, и няма да оспорвам истинността на думите ти, защото те са много справедливи. Но макар и да съм роден в племе, което ти е противно, и най-върлият ми враг, даже лъжлив минго, не би посмял да каже, че съм си присвоявал някога чуждо, освен ако не съм го придобил в честен бой и никога не съм пожелавал повече земя, отколкото Господ е определил всекиму за вечното му ложе.
— И все пак моят брат е дошъл при червенокожите да си търси син?
Траперът докосна с пръст оголеното рамо на Льо Балафре и като се вгледа с печална доверчивост в набразденото му с белези лице, отвърна:
— Вярно. Но аз мислех само доброто на тоя младеж. Ако смяташ, дакота, че съм го осиновил, за да намеря опора на стари години, ти си несправедлив към човек с най-чисти подбуди, защото, изглежда, не познаваш достатъчно добре жестоките помисли на твоите съплеменници. Аз го направих свой син, за да знае, че на тая земя ще остане човек, който ще милее за него… Мирувай, Хекторе, мирувай! Прилично ли е, песчо, да прекъсваш разговор между беловласи старци с кучешкия си вой? Кучето е вече старичко, тетоне, и макар че съм го научил да се държи както трябва, и то като нас, струва ми се, понякога забравя добрите
