По-силна от магия

За миг се откъсна от мислите си и категорично поклати глава — знак, че отхвърля предложения плат. Изведнъж го осени ново предположение. Възможно ли бе ексцентричността на повереницата му да се дължи не на някакъв дефект в мозъка, а на самота? Дали не си бе измислила този Хедли Браг, за да се спаси от нея?

Изведнъж сърцето му се сви от състрадание — напълно непознато чувство за него. Това, че някой би могъл толкова много да разчита на един измислен приятел го накара да се почувства… Намръщи се при странната болка, която прониза гърдите му.

Дори си помисли, че страда от някаква фатална болест на сърцето. После разбра. Това го потресе още повече: болката не се дължеше на физическо страдание. А на духовна мъка. И което бе още по-смайващо, тя бе свързана с Алис, натрапената му повереница.

„Нежелана.“ Непознатото чувство силно стегна гърдите му. Помисли си, че всеки миг ще се пръсне. „Самотна и нежелана.“

За пръв път в живота си Лусиън осъзнаваше страданието на друг човек и изпитваше непреодолимото желание да го облекчи и утеши.

Но как? Как би могъл да я накара да се почувства по-малко самотна и нежелана? Поклати глава, когато мадам Фаншон размаха пред погледа му някакъв бродиран светложълт плат. Истина бе, че той изобщо не си бе направи труда да накара Алис да се почувства добре дошла в дома му. По дяволите! Изобщо не се бе замислял за това. Досега нейните преживявания и желания нямаха никакво значение за него.

Потънал в мислите си, Лусиън пристъпи към масата и видя ефирната блещукаща коприна, на която Алис се бе възхищавала преди малко. Прокара пръст по изящния плат.

А може би нуждата от измислен приятел се дължеше ни неговото студено отношение към момичето? Звучеше съвсем разумно, понеже Алис наистина започваше да се държи странно, когато не й обръщаха внимание.

За пръв път могъщият маркиз Тистълуд се опита да се постави на мястото на другия. И след като го направи, трябваше да признае, че никак не му хареса начинът, по който се почувства — незначителен и отритнат.

Решен да поправи стореното, макар че не можеше да разбере защо изобщо се чувстваше задължен да го стори, Лусиън промърмори:

— Алис?

— Да, милорд? — По треперещия й глас и напрегнатото изражение на лицето й, разбра, че тя очаква да бъде смъмрена.

Маркизът изви устни в нещо, което се надяваше да изобразява успокоителна усмивка, и нежно попита:

— Как мислиш — дали би искала балната ти рокля да бъде ушита от този плат?

Изглеждаше толкова смаяна, че той за миг си помисли, че ще припадне. После бавно се изправи.

— О!… О! — едва чуто шепнеше тя, докато се носеше грациозно към него. — Наистина ли го мислите? — С благоговение докосна коприната, сякаш бе нещо свещено. — Наистина ли?

— Да разбирам ли, че ти харесва и одобряваш идеята ми?

— Дали я одобрявам? О, ако имам такава рокля, ще се чувствам като принцеса от приказките!

— Принцеса от приказките? — Усмивката му се разшири. — В такъв случай, ще я имаш.

— Наистина ли?

Лусиън кимна.

Сиянието на усмивката й бе ослепително и го изпълни с невероятна топлина, с желание да се смее, да танцува, да прегърне целия свят. Никога досега в живота си не се бе чувствал толкова прекрасно.

Няколко секунди Алис се взира безмълвно в него. После нададе тих вик и обви ръце около шията му. Прегърна го с неочаквана сила.

— Не мога да повярвам! Благодаря ви! О, благодаря ви!

Лусиън се засмя, завладян от радостта й.

— Удоволствието е взаимно, скъпа моя! — Импулсивно протегна ръце и я обгърна.

Тогава направи още едно откритие. Под безформената черна рокля се криеше дребно, но изящно женско тяло.

Глава 6

Лусиън стоеше с протегнати ръце, а камериерът му Джон Късуорт сръчно събличаше вечерното му сако. Минаваше полунощ, а той току-що се бе върнал от клуба си, където бе вечерял и играл карти.

След като закачи елегантното сако в гардероба, прислужникът се върна при господаря си и чевръсто започна да разкопчава копчетата на бялата жилетка. Лусиън по навик отново протегна ръце, за да позволи на мъжа да я свали. Както всичко останало в домакинството на маркиз Тистълуд, така и нощният ритуал за сън се извършваше в пълно мълчание и без излишно суетене.

Изведнъж обаче в съзнанието му отекна подигравателният смях на Алис.

„Намирам за доста смешно един възрастен, здрав и прав мъж да се оставя да бъде обличан, сякаш е малко дете. Това, което ме кара да се смея, не е толкова комичният вид на двама ви с Тидзъл, а мисълта, че вие може би наистина не знаете как да се обличате сам. В такъв случай оставяте прислужникът ви да ви облича не от високомерие, а от безпомощност.“

Лицето му пламна. От ярост?

Не. Не беше ярост. Чувството бе съвсем различно. Сякаш всичките му вътрешности обаче внезапно се преобърнаха. Намръщи се. Седна на ръба на креслото и по навик протегна крака си към прислужника, за да събуе вечерни те му обувки. По дяволите, ако не се познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че думите на момичето са го накарали да се почувства неловко, дори засрамен.

Абсурдното предположение предизвика презрителното му изсумтяване. Но това бе нелепо! Защо ще се чувства засрамен? В неговото положение бе напълно естествено да се оставя да бъде обличан. Ала въпреки това свали крака си на пода.

— Милорд?

Погледна към камериера си, който в момента бе коленичил и се взираше в него, ужасен, че без да иска, е сторил нещо непростимо. Тревожното му изражение накара маркиза да се почувства още по-неловко. Нима наистина бе такъв тиранин, че нещо толкова незначително като малка промяна във вечерния ритуал, стряскаше прислужника му?

Замисли се над тази възможност за миг, сетне я от хвърли като още едно от абсурдните предположение, породени от приказките на Алис. Разбира се, че камериерът му не се страхуваше… Само беше… смутен. През десетте години, откакто работеше за него, тази вечер за пръв път ритуалът се променяше.

И макар заключението да го удовлетвори, Лусиън проговори с необичайно мек глас:

— Върви да си лягаш, Късуорт. Ще се съблека сам.

— Но, милорд! — Бе толкова смаян, сякаш господарят му току-що му бе наредил да скочи от покрива, за да провери дали ще полети.

Поради някаква необяснима причина реакцията му го раздразни. Отлично разбираше, че се държи неразумно, но въпреки това продължи:

— Не мога да разбера защо ти и всички останали прислужници настоявате да се отнасяте към мен като към дете. Много добре знаеш, че съм напълно способен сам да се обличам и събличам.

— Р-разбира се, м-милорд. Аз никога не бих се о-осмелил да…

— Знам — прекъсна го с въздишка Лусиън и незабавно съжали за глупавата си проява на раздразнителност. Какво не бе наред с него? Защо обикновено толкова спокойният и уравновесен маркиз Тистълуд сега се държеше по този странен и неразумен начин? Напълно объркан, той махна към вратата и промърмори:

— Просто си върви. Не се чувствам добре и искам да бъда сам. — Извинението му бе придружено с нещо като усмивка, която разтревожи още повече Късуорт.

— Желаете ли да повикам хирурга, милорд? — По начина, по който се взираше в него, бе очевидно, че камериерът е убеден, че господарят му е обсебен от някаква дяволска сила и се нуждае от незабавно кръвопускане.