Ако бяха сами, Алис щеше да му каже направо какво мисли за пренебрежението му към фигурата й. Малко момиче, как ли пък не! Но от уважение към мадам тя се ограничи само с един кръвнишки поглед. Лусиън и без това достатъчно бе притеснил бедната жена. Нямаше нужда да увеличава неудобството й, като започне разправия с настойника си.
После изборът на дрехи продължи доста по-гладко. Мадам Фаншон вече бе наясно с желанията на Лусиън и бързо извади подходящите скици. Имаше дневни рокли, следобедни рокли, вечерни тоалети, костюми за разходка в парка. Въпреки че Лусиън нито веднъж не си направи труда да се посъветва с Алис, тя остана доволна от всичко, което той хареса.
Тъкмо когато двамата с мадам търсеха плат за роклята, с която трябваше да се появи на бала по случай откриването на сезона, предната врата се отвори и в магазина влезе жена на около тридесет и пет години. А заедно с нея и… зловонието на Хедли.
Стомахът на Алис се сви. О, страхотно! Тъкмо от това се нуждаеше! Хедли щеше да обърне магазина с краката нагоре!
— Взе ли онази макара за… — Лицето на мадам се сгърчи, сякаш бе изяла развалена стрида. — Mon Dieu3, Луси! Да не си стъпила в някое конско…
Луси поклати глава. Отвращението, изписано на лицето й бе не по-малко от това на работодателката й.
— Тази отвратителна миризма се носи от канавката. Изглежда е нахлула тук, когато съм отваряла вратата.
— Е, не мога да позволя магазинът ми да замирисва на помийна яма всеки път, когато някой влезе, нали? — Мах на величествено към завесата в дъното. — Кажи на Бенджамин да отиде и незабавно да почисти тази канавка.
Когато жената се обърна, Алис видя Хедли, който се бе вкопчил в наметката й и поклащаше рошавата си глава в такт с някаква своя мелодийка. Щом видя гневния поглед на Алис, той й смигна дръзко и скочи долу.
— Какво те забави толкова? Не знаеш ли, че са ми останали само два века!
— Не, това не подхожда — прозвуча гласът на Лусиън.
Алис и Хедли се обърнаха към многострадалната мадам Фаншоц, която държеше топ розова коприна, украсена със златисто. Лусиън се намръщи и поклати глава. Хедли изпусна дълбока въздишка.
— О, сега разбирам! Лорд Надут пуяк отново демонстрира огромните си претенции. — Махна с ръка и изведнъж в дланта му се появи дълга и остра игла. Размаха я застрашително като меч. — Няколко убождания и ще си изпотроши краката да бърза да излезе оттук. Какво ще кажеш, Алис?
— Не, в никакъв случай — изсъска тя. Като се вземе предвид непредвидимия характер на Лусиън, постъпката на Хедли можеше да го настрои още по-войнствено. Тогава какво щяха да правят те двете с бедната мадам Фаншон? — Искам от теб да седнеш ей там и да си стоиш тихо и кротко, докато станем готови да тръгваме.
— Алис? — В гласът на Лусиън имаше подчертано недоволство.
Тогава видя, че двамата с мадам Фаншон стояха и се взираха в нея, сякаш напълно бе откачила. О, значи я бяха видели, докато се кара на Хедли. Налагаше се да действа светкавично. Затова отмести пръста си малко настрани, насочи го към най-близкия топ плат и промърмори:
— Казах, че този много ми харесва.
По израженията на лицата им разбра, че изборът й потвърди мнението им, че дъската й сериозно се е разхлопала. И нищо чудно, обезсърчено си помисли Алис, след като разгледа по-отблизо материята — плътен поплин в отвратително зелено-жълто.
Мадам обаче я спаси от неудобната ситуация.
— Може би не сте ни разбрали правилно, госпожице. Ние търсим плат за балната ви рокля.
— О, съжалявам — стеснително се усмихна Алис. — Мислех, че все още сме на следобедните тоалети.
Въпреки че мадам остана доволна от отговора й, не бе толкова лесно да заблуди Лусиън, който посочи към дивана, където се бе настанил Хедли и разглеждаше корицата на някакво модно списание.
— Изглеждаш уморена, скъпа моя! Може би няма да е зле да седнеш и да си починеш, докато ние привършим. — Както обикновено това бе повече заповед, отколкото предложение. Съвсем типично за него. В следващия момент вече й бе обърнал гръб и разглеждаше сатена с цвят на слонова кост, който мадам държеше в ръце, очаквайки Алис да му се подчини без въпроси и възражения.
Тъй като нямаше никакво желание да седи до миризливия дух, тя отвори уста, за да протестира. Обаче видя, че гномчето разглежда списанието и си замълча. Ако мадам и Лусиън се обърнат и видят как страниците се прелистват сами, сигурно ще я обвинят в магьосничество. Замисли се ужасено дали вещиците все още ги изгарят живи на кладата и забърза към дивана.
— Виж, Алис! — Хедли изучаваше фигурата й. — Трябваше да помолиш Негово грубиянство да ти купи от тези приспособления. — Показа й една рисунка на бельо, на която гърдите на манекенката бяха повдигнати с подплънки. — Ще ти свършат добра работа и с тях ще изглеждаш сто пъти по- привлекателна.
Алис издърпа грубо списанието от ръцете му. Не се нуждаеше от още критики по въпроса за бюста си. Духчето се нацупи и промърмори нещо в смисъл, че е прекалено чувствителна за една петстотингодишна девица.
— Тъкмо ти най-малко имаш правото да критикуваш външния вид на другите! Я се погледни! Немарлив, раздърпан, недодялан… миризливец! А колкото до това… Погледна списанието в ръцете си. — Какво разбираш ти от женска мода и красота? Дори не носиш дрехи! — Подобно на повечето духове, Хедли се отнасяше с презрение към дрехите и предпочиташе гъстите косми да закриват голотата му.
На което той възмутено изписка.
— По-добре да съм гол и миризлив, отколкото да приличам на скелет, навлечен в смешни труфила! Лорд Надут пуяк може и да те облече, но няма да изглеждаш по-добре от… — Скочи от дивана и приближи към съседната маса, върху която имаше манекен с бална рокля. Ритна дървената кукла, която тупна на пода, и добави: — От нея. Особено с твоята кисела физиономия и нисък произход. — След това заявление изхвърча гневно навън.
Докато се навеждаше да вземе куклата, Алис усещаше как погледите на Лусиън и мадам Фаншон прогарят гърба й.
— Не мога да разбера как стана — измърмори тя, непохватно опитвайки се да намести ръката на куклата.
Лусиън също нищо не разбираше. Той се опитваше да задържи вниманието на мадам Фаншон, за да не забележи как Алис разпалено си шепне нещо, когато манекенът скочи от масата подобно на плъх от потъващ кораб. Ала в следващия миг си припомни как повереницата му говореше на мъртвата козина в канавката и застина. Пред погледа му изплува образа на Алис с пламнало лице, чийто оттенък напомняше цвета на най-доброто му порто, и една нова мисъл прониза съзнанието му.
Възможно ли бе тя изобщо да не е говорила на мъртвия плъх, а на свой въображаем приятел? Това би обяснило ужасената й реакция, когато й показа мъртвото животно.
Изгледа я замислено, докато тя се опитваше да изправи куклата. След три неуспешни опита се отказа, върна се и седна на дивана, стиснала устни и скръстила ръце в скута си.
Странно, но вместо да изпита гняв от нелепата сцена, поведението й го развесели. Толкова приличаше на малко момиченце, хванато да бърбори с приятелката си в час и сега очакващо справедливо наказание. Не можа да се сдържи и за пръв път от години се усмихна искрено.
Продължи да я наблюдава над сребристия газ, който мадам държеше пред лицето му. Всъщност Алис Феър все още си бе малко момиче. Припомни си разговорите на войниците край лагерните огньове из бойните полета. Които имаха деца, разказваха, че те често си измисляли въображаеми приятели и най- различни случки.
Но в следващия миг усмивката му се стопи. Всички тези истории се отнасяха до пет или шестгодишни деца, а не до деветнадесетгодишни девойки.
По дяволите! Колкото и да се опитваше да обясни поведението й, бе ясно, че то е изключително ексцентрично. На какво ли би могло да се дължи?
