За нейно учудване обаче той не намери липсата на близки хора за толкова изненадваща. Защо ли? Дали светът му, подобно на нейния, бе лишен от сродни души, с които да споделя надеждите и страховете си? Внезапно осъзна, че тя се бе проявила като не по-малка егоистка от него и изобщо не си бе направила труда да узнае какъв е истинският му живот.
Как можа да бъде такава глупачка? Ако искаше да му намери идеалната жена, би трябвало да знае много повече от това дали харесва блондинки или брюнетки, ефирни и нежни създания или чувствени и закръглени сирени. Първо трябваше да разбере що за човек се крие зад надменната и отегчена фасада. И най-важното — да разбере що за човек е бил той някога, когато душата му е била завършена и цялостна. Чак тогава щеше със сигурност да знае какъв тип жена ще му подхожда най-добре.
— Със сигурност има нещо, което би могло да разведри мрачното ти настроение. Нещо, което ще те накара да се почувстваш като у дома си.
Алис се замисли за миг. После се усмихна.
— Вие… Вие, милорд… Лусиън… бихте могли наистина да бъдете мой приятел. Сестра ви ми каза, че ще ме придружавате на светските партита през този сезон, а би било чудесно да имаш някой, с когото да можеш да споделиш впечатленията и чувствата си след това.
Изглежда предложението й го смути.
— Не предпочиташ ли да обсъждаш подобни неща с Шарлот? Искам да кажа… — Махна безпомощно с ръка. — Аз едва ли съм в крак с последните клюки и със сигурност не разбирам нищо от дамски тоалети.
— Нито пък аз, но това не ме интересува. Имах предвид да си обменяме впечатления и да обсъждаме някои идеи, които тези събирания могат да породят.
Лусиън продължи да я гледа скептично.
— Както сам изтъкнахте, ние ще живеем под един покрив. Няма ли това съжителство да стане по-удобно и за двама ни, ако се опознаем по-добре? Кой знае? Може да се окаже, че имаме много повече общи неща, отколкото подозираме. Нищо чудно дори да започнем да се харесваме. Всъщност намирам компанията ви за изключително приятна, когато се държите така мило, както в момента.
Странно, но нейната компания също му харесваше. Когато не го обсипваше с хапливи забележки или не се караха, бе доста приятна жена.
— Ако положиш усилие да се сприятелиш с мен, аз ще бъда доволен да ти отвърна със същото. — Тъкмо се канеше да я попита как да започнат, когато стомахът му отново се обади.
— Извини ме. Почти не съм ял от обяд. Всъщност именно гладът ме подгони в кухнята.
— О, в такъв случай трябва да хапнете едно парче от пая с месо, който готвачът приготви за вечеря. Много е вкусен! — с тези думи Алис грациозно се изправи.
Лусиън изпъшка тихо, докато се надигаше, понеже се бе схванал от седенето върху студения каменен под. През войната бе прекарал твърде много нощи на коравата земя и ставите му бяха станали много чувствителни. Чувствайки се като деветдесетгодишния градинар в Тистълуд и почти чувайки поскърцване, той се изправи сковано, приближи до масата и се отпусна на най-близкия стол до огнището. Алис коленичи до него.
— Искате ли да почистя драскотините? — промълви тя, защото предположи, че пъшканията му се дължат на ранения крак. — Не са дълбоки, но може да се замърсят, тъй като не се знае къде се е завирала котката.
Лусиън сведе поглед и понечи да й отговори, когато за пръв път забеляза, че косата и не е белезникава, както бе помислил в началото, а с различни блестящи оттенъци, които преливаха от сребристо до златисто. Без да съзнава, той унесено протегна ръка и повдигна тежката й плитка. Наистина бе красива особено когато по нея играеха от блясъците от огъня.
— Милорд?
Той рязко пусна плитката. Какво го бе прихванало? Откога бе започнал да се възхищава на руси коси? Опитвайки се да прикрие смущението си, маркизът се намръщи.
— Лусиън, не милорд. Запомни ли?
— Лусиън, какво ще кажеш за драскотините? Да ги почистя ли?
Вдигна крака си, за да го разгледа. Раните не кървяха и не го боляха.
— По-късно ще се погрижа за тях. Точно сега възнамерявам да опитам от онзи пай с месо, който ти похвали преди малко.
Приемайки думите му като покана да споделят трапезата, котаракът се измъкна изпод масата и скочи в скута му.
Замърка гальовно и отърка муцуна в гладкото кадифе на халата. Господарят на дома се усмихна малко кисело и го почеса зад ушите.
— Искаш да откъснеш още една порция от плътта ми, Прайни? Или се опитваш да се сдобрим?
Приятелското му отношение извика усмивка на устните на Алис.
— Прайни? Така ли се казва?
Лусиън сви рамене и продължи да почесва котарака.
— Не знам кое е истинското му име и дали изобщо има такова. Наричам го Прайни, защото прилича на нашия принц регент. Дебел, самодоволен и управлява кухнята с желязна лапа. — Дланта му се спусна по лъскавия гръб и го почеса в подножието на опашката. Котаракът се изви и измърка доволно.
— Защо, след като толкова харесваш животинчето, не си се поинтересувал как се казва? — Никога през живота си не бе чувала по-странно нещо. Когато живееше във Феърфакс, знаеше името на всяка котка или куче, което се шляеше из голямата зала. — Защо? — настоя тя, неспособна да прикрие учудването си.
По изражението на лицето му бе ясно, че той пък намира въпроса и за странен.
— Защото не е прието да се фамилиарничи с прислугата. — Повдигна вежди. — Нима не знаеш това елементарно правило?
— Да попиташ готвача за името на котката му едва ли може да се нарече фамилиарничене.
— Като се има предвид, че никога не съм говорил с него, със сигурност би било фамилиарничене.
— Никога не си говорил със собствения си готвач? — Някога, когато бе Алис ла Фер, най-голямото й удоволствие бе да седи край огнището в кухнята и да слуша историите, които готвачката й разказваше, докато си похапваше сладкиш с мед. Нима този маркиз не бе имал подобни преживявания в детството си?
— Разбира се. Човек не разговаря с прислугата, освен ако не е крайно необходимо. Иначе могат да се самозабравят и да станат дръзки. А всеки добър слуга отлично си знае задълженията и не е необходимо аз да му казвам какво да прави.
— Но те са хора също като теб и мен! И заслужават да се отнасяме към тях като към човешки същества, както и да получават похвали за работата си.
— Аз им плащам. Това признание е достатъчно! — Думите му бяха придружени с нов бунт на червата му. — А сега, ако ме извиниш, бих искал да хапна, преди стомахът ми да е събудил цялата къща.
Въпреки че Алис имаше да каже още доста неща по въпроса за отношението към слугите, реши засега да замълчи. Защо да прекъсва приятелското примирие с нещо, за което щяха да имат предостатъчно време да обсъждат. Да, по-добре да се заеме с много по-важната работа — да опознае Лусиън Уор.
Сватовническият й опит я бе научил, че ако един мъж е нахранен, е много по-сговорчив. Затова припряно кимна към котката, която мачкаше халата му и доволно мъркаше.
— Приятелят ти изглежда толкова блажен, че ще е жалко да го обезпокоим. Ако искаш, аз ще ти донеса от пая.
Лусиън измърмори нещо в знак на съгласие. Алис извади една калаена чиния и започна да я отрупва. Понеже не знаеше какво точно предпочита Лусиън, го поглеждаше въпросително, докато подреждаше лакомствата.
Първо отряза голямо парче от пая с месо. След кратко обмисляне добави две бисквити, няколко къса петльово, малко от задушения с шафран грах и огромно парче от кейка с мед. Подобно на всички хора, които произлизаха от феи и духове, и Лусиън имаше слабост към меда и шафрана. След като постави препълнената чиния пред него, Алис се настани на предишното си място.
Известно време седяха в приятно мълчание: той се наслаждаваше на храната със задоволството на прегладнял мъж; тя се опитваше да прецени с кой въпрос е най-добре да започне.
