Лусиън вдигна глава от кървавите драскотини по прасеца си и видя как Алис се спуска към него с ужасено лице.
— Добре ли сте? — възкликна тя и едва не се стовари върху него.
— Да. Не мога да разбера какво я прихвана тази котка. Обикновено е много кротка.
— Познавате ли животинчето? — Изражението на ужас се смени с искрено учудване, докато коленичеше пред него.
— Ние сме стари приятели. Е — хвърли недоволен поглед в посоката, в която бе изчезнал котаракът, — поне си мислех, че сме. Би трябвало след всички нощи, които сме прекарали заедно, споделяйки парчета студено говеждо край огнището.
— Вие идвате тук посред нощ? В кухнята? — При това разкритие учудването й се замени с истински потрес. Всъщност реакцията й дразнещо напомняше тази на камериера Късуорт.
— И къде другаде ще се срещнем? Едва ли котката е постоянен обитател на салона за гости.
Защо, по дяволите, всички смятаха за скандален навика да прекарва част от времето си в собствената си кухня? В края на краищата не идваше да скубе пилета или да пече пайове. Раздразнението му се усили и той изгледа смръщено повереницата си, очаквайки поредната хаплива забележка, какъвто бе обичаят й, когато общуваше с него.
Вместо това, за негова изненада, тя се усмихна. И не с подигравателна усмивчица. Усмивката й бе толкова нежна и изпълнена с разбиране, че раздразнението му веднага се изпари.
Топлите й очи срещнаха за миг неговите.
— Трябва да ви призная, че аз също обичам кухните. Там винаги се чувствам като у дома си, независимо къде се намирам. Предполагам, че се дължи на приятните аромати. — Затвори очи и подуши въздуха. — Ммм… — Ъгълчетата на устните й леко се повдигнаха. — Карамфил и канела… Ухае на подправения с вино яйчен пунш, който нашата готвачка приготвя за Коледа. Бяха великолепни коледните празници във Феърфакс.
Лусиън слисано се втренчи в замечтаното й лице. Може и да не беше най-схватливият мъж на земята, но познаваше този израз. Много често го бе виждал върху лицата на младите войници, които за пръв път се намираха далеч от дома си.
Алис Феър тъгуваше за своя дом.
Когато я доведе в Лондон, изобщо не му бе хрумнало, че може да й липсва Феърфакс Касъл, както и приятелите, които имаше там. Безпокоеше се единствено за самия себе си. И съвсем не се бе замислял за нейните чувства и желания.
За втори път през този ден Лусиън се постави на мястото на Алис. Както и първия път, никак не му хареса това, което изпита.
Бедното дете, помисли си той и цялото му същество се изпълни с искрено състрадание. Колко ли болезнено е било за нея да бъде изтръгната така внезапно от всичко, което е познавала и обичала. Колко ли ужасно е да си заставен да живееш с някого, който не те харесва и не те иска и дори не си прави труда да го прикрие.
В гърдите му се надигна срам и разкаяние. Нищо чудно, че момичето се държеше така. Самият той със сигурност не би искал да живее с някого, който постоянно го критикува и се отнася с презрение към всяка негова постъпка.
Последното разкритие го сепна. Ако това, което подозираше, бе истина, то нейното твърдоглавие бе просто начин да се противопостави на пренебрежителното му отношение. В такъв случай задачата да култивира маниерите и държанието й нямаше да се окаже толкова досадна, колкото си бе представял. Единственото, което се изискваше от него, бе да й засвидетелства уважение. А тя без съмнение щеше да последва примера му.
Загледа се в Алис и смръщи вежди, защото обмисляше плана си. Тя бавно отвори очи и въздъхна, сякаш се пробуждаше от приятен сън. Когато видя обаче смръщеното му лице, се усмихна сковано и побърза да сведе глава над ранения му крак.
— Алис? — Тревогата й при вида на недоволното му лице бе още едно потвърждение на предположенията му.
С видима неохота тя вдигна глава.
— Милорд?
Маркизът изви устни в нещо, което се надяваше да е приятелска усмивка.
— Ще се радвам, ако ме наричаш Лусиън. Обръщението „милорд“ ме кара да се чувствам като строг и високомерен господар.
Очевидно започваше да усвоява усмивките, защото Алис малко се поотпусна.
— Лусиън… — изрече тя и леко му се усмихна в отговор. — Харесва ми това име. Означава светлина.
Усмивката му сама се разшири.
— Наистина ли? И откъде знаеш?
— Някога познавах един човек, който се казваше Лус… ъъ… Лусиън. — Щеше да каже Лусън, но навреме се спря.
Усмивката му незабавно се стопи и лицето му стана сериозно.
— Алис — подхвана той и изпитателно я погледна, — мога ли да ти задам един личен въпрос?
Молба вместо заповед?! Алис го зяпна изумено, толкова слисана от любезния тон, че загуби дар слово.
— Разбира се, м-милорд.
— Лусиън — нежно я поправи той. — Може би след време ще се отпуснеш в мое присъствие и ще можеш без притеснение да изричаш името ми. След като известно време ще живеем под един и същи покрив, бих искал да гледаш на мен като на приятел и да се чувстваш тук като у дома си. Това ме връща и на въпроса, който исках да ти задам. Тъгуваш ли за вкъщи?
Нямаше да бъде по-поразена, ако я бе накарал да хукне гола по Пел Мел. Фактът, че този мъж, който се смяташе за център на Вселената, й задаваше толкова деликатен и… проницателен въпрос, бе невероятно странен.
— Какво ви накара да ме попитате?
— Това, което каза за кухните. И изражението ти, докато говореше за коледните празници във Феърфакс Касъл. Изглеждаше толкова… — замисли се за миг за подходящата дума, — …самотна.
Имаше нещо в интонацията му, нещо, което много приличаше на състрадание.
— Прав сте. Наистина малко ми е мъчно за дома. И се чувствам самотна. — Не лъжеше. След петстотин години все още й липсваше родният дом и отдавна мъртвите й приятели.
Лусиън замислено кимна.
— В такъв случай ще трябва да измислим нещо, което да ти повдигне духа.
— Извинете? — Алис опипа ушите си, убедена, че й се причуват разни неща. Той искаше да я развесели? Възможно ли бе уроците й по чувствителност да дават такъв неочакван резултат?
Явно обаче бе така, защото вместо както обикновено да я смъмри заради невниманието й, маркизът се усмихна и повтори:
— Казах, че трябва да измислим нещо, за да се почувстваш по-добре.
— И на мен така ми се счу… — Беше много по-смутена от любезността, отколкото от грубостта и враждебността. Знаеше, че би трябвало да е доволна от този нов, много по-разбран Лусиън, но вместо това изпитваше неясно безпокойство. Като непоправим грубиян, той й бе дал всички основания да отрича привличането, което изпитваше към него. Ако тези основания изчезнеха, тогава как щеше да запази хладния си разум и да намери истинската му любов?
Неподозиращ чувствата й, Лусиън продължи:
— Има ли някой специален прислужник у дома ти, към когото си била особено привързана? Или може би тъгуваш за някое любимо животно?
Алис поклати глава.
— Ами приятелите ти? Можем да поканим някой да ни погостува в града? Или съученичка?
Отново поклати глава, осъзнавайки колко патетично изглежда, след като няма нито един приятел. Но това бе самата тъжна истина.
