Лусиън въздъхна. Навярно имаше някаква отрова в кръвта. И тя бе впръскана от острото убождане на презрителните забележки на Алис Феър. По дяволите! Как това момиче успя да влезе под кожата му, и то само за някакви си четири дни?
Окончателно объркан, Лусиън прокара ръка през косата си. И все пак го бе постигнала. Тя, заедно с въображаемия си приятел, някак си съумя да преобърне с краката нагоре спокойното му и подредено съществуване. А това никак не му харесваше!
Подобно на едра шарка или холера, поваляща дори и най-силния организъм, една неясна мисъл неумолимо обсебваше съзнанието му. Лудостта на Алис бе заразила и него.
— Милорд?
Лусиън извърна поглед към прислужника, който го наблюдаваше с ококорени от тревога очи.
— Да повикам ли хирурга? — Бръчките на челото му се задълбочиха.
— Не, не. Добре съм. Просто пих прекалено много, а не съм хапнал почти нищо. — В този миг стомахът му силно изкурка, сякаш да потвърди думите му.
Шумът постигна това, което преди малко усмивката му не успя — Късуорт тутакси се успокои.
— О, хубаво. В такъв случай ще събудя готвача и ще му наредя да ви приготви нещо.
Лусиън притисна юмрук към корема си, който отново се преобърна при поредното напомняне за разглезеността му. Това, което наистина искаше, бе да бъде оставен сам, за да може на спокойствие да обмисли трудностите си с Алис. Ако изпратеше Късуорт да му донесе поднос с храна, трябваше още поне час да търпи суетенето му. Тази перспектива му се стори напълно непоносима, затова твърдо поклати глава.
— Не. Ще сляза в кухнята и сам ще си избера нещо.
Смаяното изражение на Късуорт се появи отново. Изглеждаше като човек, потресен до дъното на душата си.
Развеселен, Лусиън понечи да се усмихне, но навреме се спря, понеже не искаше да тревожи допълнително бедния си камериер, който навярно щеше да получи сърдечен удар, ако го уведоми, че доста често слиза в кухнята посред нощ, настанява се до още топлото огнище и гали котарака на готвача. Това бе единственото му скрито удоволствие, тайна между него и дебелия оранжев пухчо.
Понеже прислужникът продължаваше да стои като прикован към пода и да го зяпа с оцъклен поглед, Лусиън махна небрежно с ръка.
— Лека нощ, Късуорт.
За щастие у него все още бе останал някакъв разсъдък, за да проумее решителната нотка в гласа на работодателя си. С огромни усилия успя да излезе от вцепенението си, поклони се и се затътри към вратата, измърморвайки:
— Лека нощ, милорд.
Веднага след излизането му, Лусиън свали останалите си дрехи и облече топлия си кадифен халат. После пъхна нозе в чифт обточени с кожа чехли и извади свещника от шкафчето до леглото. Въпреки че стенното осветление беше запалено, от опит знаеше, че задните стълби ще са потъна ли в мрак, както мрачно биваше и настроението му след поредното стълкновение с Алис.
Неговата повереница…
Наистина бе невероятно как това незряло девойче успя да преобърне с краката нагоре добре подредения му живот и да разруши душевния му покой. Не че бе свикнал да се справя с жени. През годините ги бе имал доста. Но нито една от тях, колкото и красива, съблазнителна или вбесяваща да бе, не бе успявала за дълго да прикове вниманието му. Никога една особа от слабия пол не бе занимавала така мислите му, както тази вечер Алис.
Вдигна свещника и зави по коридора, водещ към тъмното западно крило. Тази вечер бе отишъл в клуба с надеждата да избяга от подлудяващите го терзания, сигурен че бутилки отлежало порто и разговорите със стари приятели ще му помогнат да се отърси от притесненията.
Ала за нещастие бе сбъркал. Единственото, за което мислеше, бе тя. Особено за начина, по който го бе прегърнали в модния салон на мадам Фаншон. Колкото и кратка да бе прегръдката им, имаше нещо особено в усещането, което изпита, когато тялото й се притисна към неговото. И то не му даваше покой, защото дребното й тяло се сгуши в неговото, сякаш това бе най-естественото нещо на света.
Мисълта, че непоправимата госпожица Алис Феър може да бъде подходяща за него по някакъв начин, го накара да изсумти презрително, преди да заслиза надолу по потъналите в полумрак задни стълби. Време бе да посети Рейна и да облекчи тялото си от досадните физически нужди.
И Лусиън намираше секса за необходим, но не винаги му се наслаждаваше. В повечето случаи бе нещо като да си изсекнеш носа или просто начин да се освободиш от неприятното напрежение, натрупало се в долните части на тялото. След като се облекчеше, можеше да продължи с далеч по-полезните и важни неща, като например да наглежда богатството си.
Все още проклинаше досадните физически нужди, когато стигна последното стъпало. Слезе, все още мърморейки си недоволно под нос, и забеляза, че някой се е настанил край дървената маса до огнището. Алис! Тихичко въздъхна. Край на всички надежди да се наслади на нощно тършуване из килера с провизиите.
С торбестата нощница и черния пеньоар, с безцветната си коса, стегната в дълга до кръста плитка, тя представляваше най-жалкото подобие на жена, което някога бе срещал. До лявата й ръка имаше калаена чиния с остатъци от храна, а в ръцете си държеше стара книга, подвързана с избелял червен марокен, която му се стори смътно позната.
На всичкото отгоре четеше на глас, като от време на време поглеждаше към стола от дясната си страна, сякаш четеше на някого.
Лусиън сподави стенанието, надигнало се в гърлото му, понеже не искаше да привлече вниманието й. Алис явно отново проявяваше чудатостите на характера си, занимавайки въображаемия си приятел. Предпочел да понесе не доволството на празния си стомах пред странностите на повереницата си, Лусиън се обърна и отново се насочи към стълбите. Тъкмо обаче бе стъпил на долното стъпало, когато стомахът му шумно се разбунтува.
Алис рязко вдигна глава, погледна към празния стол от лявата си страна и накрая се извърна с лице към него. Страните й пламнаха.
— М-милорд! Какво п-правите тук?
Лусиън погледна със съжаление към стълбата и се тросна:
— В случай че не си забелязала, аз живея тук.
— Разбира се, че живеете! — смутено се засмя тя. — Исках да кажа, че не приличате на човек, който често посещава кухнята.
Лусиън забеляза, че докато говореше, тя подритваше настойчиво стола отдясно и правеше енергични движения с ръка под масата. Явно даваше знак на невидимия си приятел да си тръгва. Въздъхна. Е, добре! Можеше да бъде и по-лошо. Поне не се въртеше в кръг из стаята, мърморейки заклинания, за да го накара да изчезне, така както правело петгодишното дете на един от войниците му.
Очевидно приятелят й тази вечер бе сговорчив, понеже тя се усмихна леко и кимна, неща, които маркиз Тистълуд нямаше да забележи, ако не се взираше така настоятелно в нея. Ъгълчетата на розовите й устни се повдигнаха съвсем леко, тя наклони глава и се загледа в него, явно очаквайки да й обясни присъствието си.
Лусиън отвори уста с намерението да й пожелае лека нощ, да се обърне и да си тръгне без никакви обяснения, когато иззад печката се разнесе силно мяукане. Преди да разбере какво става, котката профуча през кухнята и се вкопчи в прасеца му.
Господарят на дома тутакси нададе тих вик и изтърва свещника. Стори му се, че чу как Алис извика: „Хедли!“ сред трясъка от счупения китайски порцелан, ала гласът й се изгуби, удавен от собственото му стенание, когато ноктите на котарака се забиха още по-дълбоко в плътта му.
— Проклета котка! — Изгуби равновесие, докато се бореше да се освободи от животното, олюля се няколко пъти и накрая се приземи по задник.
Котката отскочи, стрелна се под масата, размахвайки опашка, и изчезна след серия от фучене и съскане.
— Милорд!
