Някой ден, обеща тя на себе си и на мрачното момче от портрета, и то много скоро, ще изкупя греха си и ще поправя непростимата си грешка. Ще се погрижа да се ожениш за жена, която ще ти донесе целия смях и цялата радост на света.
Искаше го не само за да стане отново смъртна, а защото желаеше той да бъде щастлив.
Последното разкритие я накара да се замисли. Това, че се интересуваше от Лусиън Уор и чувствата му, я изненада искрено. През дългата си кариера на сватовница никога не бе изпитвала нищо друго, освен понякога съвсем краткотрайна привързаност към мъжете или жените, които бе взела под своя грижа. Имаше дори неколцина, които направо я отвращаваха.
В такъв случай какво бе различното у Лусиън? Защо се интересуваше толкова отчаяно от него? А което бе още по-странно и необяснимо, какво бе това, което събуждаше у нея желанието да го пази и закриля? Самият Лусиън не й бе дал никакъв повод за подобни чувства. Ако някога е съществувал мъж напълно уверен в себе си и в своето бъдеще, то това бе именно той.
Но въпреки силата и властната атмосфера, които витаеха около него имаше нещо, което го правеше уязвим. Високомерието и надменните му заповеди понякога я дразнеха толкова силно, че й идеше да го разтърси и натупа като малко дете, каквото се съмняваше, че изобщо някога е бил. И едновременно с това, без значение колко вбесяващ можеше да се окаже, винаги излъчваше някаква особена топлота, която я караше да копнее да го привлече в прегръдките си и да го задържи там, докато той изпита чувството, което само неговата любов, отредена му от съдбата, имаше правото да събужда — нежността.
Неочаквано потисната от последната мисъл, Алис извърна поглед от портрета и го сведе към тапицирания в жълто диван, под който Хедли бе заспал, свит на кравай. Рошавата му глава почиваше върху отворените страници на „Етикет за изтънчени джентълмени“, а в другата си ръка стискаше парче от специалния кейк „Шрусбъри“.
Въпреки мрачните мисли, Алис се усмихна. След последното им посещение в модния магазин, пакостливият дух бе обзет от необичаен интерес към всичко, свързано с висшето общество и модата. Всъщност той много по-добре от нея бе запознат с изписаното в ръководствата, които Шарлот и даваше, и никога не пропускаше грешките й в поведението или в облеклото.
Колкото и дразнещ да бе като безспорен специалист, в новото му увлечение имаше и нещо положително — Хедли започна да се къпе. През последните две седмици всяка сутрин Алис бе събуждана от шумно пляскане на вода във ваната и от доволно тананикане. Тази сутрин бе отишъл още по-далеч и целият се бе облял с одеколона, задигнат от тоалетната масичка на Лусиън.
Духчето промърмори нещо в съня си за правилното използване на някаква помада, обърна се по гръб и изтърва наполовина изяденото парче кейк. Алис реши, че е време да възобнови заниманията си. Шарлот щеше да пристигне в четири часа, за да й помогне да усвои всички изисквания на етикета за представянето й в двореца и без съмнение щеше да я изпита, за да види какво е научила.
Хвърли още един поглед към портрета на Лусиън и отново се наведе над книгата. Тъкмо стигна до главата „Женски хитрини — приложение и злоупотреба“, когато чу приглушен низ от ругатни откъм камината. Последва някакъв стържещ звук, още ругатни, които този път се увенчаха с болезнено „оу!“.
Любопитна да види кой би могъл да причини подобно безредие и шум в обикновено тихия като гробница дом на Лусиън, Алис стана. Огънят бе почти изгаснал и само няколко въглена проблясваха сред сребристата пепел.
Младата жена коленичи и понечи да погледне в тесния комин, когато се разнесе нова поредица ругатни и проклятия, този път разкрасени от тупване и още по-силно „оу!“. После няколко „бух!“, а накрая отново „ох!“, заедно с което едно покрито със сажди малко момче се оказа върху въглените. Чу се тихо съскане.
Алис сграбчи ревящото дете за мършавите като клечки ръце и го притисна към себе си. Залюля го до гърдите си, без изобщо да се замисли, че е с нова батистена рокля, а малкият целият е покрит с мръсотия.
— Спокойно, спокойно. Вече си в безопасност. — Огледа голия му гръб, ала той бе толкова мръсен, че не можеше да види колко се е изгорил. Внимателно обхвана малката му брадичка в шепи и се взря в зачервените му очи. — Зле ли се удари? Искаш ли да повикам лекар?
Детето подсмъркна шумно и се изви в ръцете й.
— Шъ мъ пребий зарад таз бъркотия… — Малкото му личице се сгърчи още повече. Очите му ужасено се втренчиха в персийския килим пред камината, изцапан със сажди. — Шъ мъ убий, ако трябва да плати за пиявици.
— Кой ще те бие? — меко попита Алис.
Момчето подсмъркна отново и избърса с опакото на ръката си една сълза, която образуваше малка светла бразда върху изцапаната му буза.
— Молз.
— Молз?
— Моят господар, коминочистачът. Сигур шъ побесней кат види таз бъркотия. Тоз път шъ мъ съдере от бой, ама аз ни съм крив дет паднах. — Момчето се опита да се изправи на крака и малкото му телце потрепери. — Ако не мъ беше цапардосал с дръжката на метлата, нямаше дъ съ плъзна — добави то повече на себе си, отколкото на нея.
— Ударил те е? — ахна Алис. Детето бе толкова слабо! — Това… това е отвратително!
Момчето сви рамене.
— Кат ми забива игли в крака е по-лошо.
— Забива игли в крака ти? — Гневът и нарастваше с всяка изминала секунда. — Но защо?
— Дявол да го вземе! Да не мислиш, че ми се ще да се пека в комините? — избухна детето и я изгледа така, сякаш никога не бе чувало по-глупав въпрос. — Хич не е приятно да кашляш, очите ти да смъдят от дима и да си дереш лактите и коленете в стените. Може даже да заседна и да се задуша… кат моя най- добър приятел Еди миналата седмица…
Преди Алис да успее да реагира на последната ужасяваща реплика, вратата на библиотеката се отвори със замах, за да нахълта някакъв мъж със свирепо лице, размахващ метла с дълга дръжка. Следваше го разтревоженият Тидзъл.
— Моля ви, господин Молз! Почакайте ме в коридора! Аз ще доведа момчето.
В този миг грубиянът зърна нещастната си жертва, нададе яростен рев и се спусна към свитото от ужас дете.
— Проклет малък негодник! Ей сега шъ тъ дам да съ разбереш, задето си толкоз нескопосен! — Вдигна метлата и с все сила стовари дръжката й върху мършавото телце. Момчето изхлипа задавено и се свлече на колене. Сълзите му рукнаха и обляха мръсните бузи.
— Възразявам, сър! — потресено избъбри Тидзъл, докато Алис стоеше като вкаменена.
— С-стана случайно, Молз — изхлипа момчето и се сви на топка. — Кълна се, тъй беше! Няма да съ повтори…
— Дяволски си прав, че няма! — изрева Молз и го заудря отново. Детето запищя и се просна върху изцапания със сажди килим.
— Сър! Протестирам! — обади се отново Тидзъл, този път доста по-решително. — Младата госпожица…
Коминочистачът не обърна никакво внимание на протестите на иконома.
— А сега размърдай ненужния си дирник и се връщай отново в комина! — изрева накрая той. — Няма да допусна да петниш името ми. Всички в Лондон знаят, че съм най-добрият коминочистач!
Нещастното момче едва се надигна. Тъй като движенията му бяха твърде бавни, Молз отново замахна. В този миг у Алис сякаш нещо се прекърши.
— Не! — Втурна се напред и сграбчи мръсната метла. Ръцете я заболяха от усилието да я измъкне от ръцете на мъжа. — Що за чудовище сте, за да се отнасяте по този начин към едно дете! Само го погледнете!
Все още вкопчена в метлата, Алис тръсна глава към хлипащото момче, което се бе свило до камината.
— Той е толкова слаб, че е истинско чудо, дето още стои на крака, камо ли да се катери! Особено след като падна върху още горящите въглени. Не се знае колко лошо се е наранил, защото целият е покрит с мръсотия. Ако във вас е останала поне частица човечност, веднага ще го заведете у дома и ще повикате
