съдбата. За разлика от Алис детето явно не хранеше никаква надежда, че ще бъде спасено от мизерния си и нещастен живот, особено пък от един благородник. За Лусиън този израз представляваше неизказан укор.
Припомни си безбройните случаи, когато бе заповядвал на кочияша си да разгонва просещите малчугани от каретата. А колко пъти бе извръщал поглед от премръзналите деца, свили се пред входа. Тези спомени много му загорчаха. Дори болка прониза гърдите му. За разлика от обикновения срам, това чувство го накара да изпита почти неконтролируемото желание да изкупи грешките си.
И преди да осъзнае какво става, Лусиън се чу да казва:
— Не подкрепям малтретирането на деца, независимо какво нарушение са извършили. И няма да допусна побой над момче под моя покрив. — Окуражен от ослепителната усмивка на Алис, добави: — А сега, господин…? — Погледна към Тидзъл, за да му съобщи името.
Икономът го гледаше с такова одобрение и умиление, каквото никога не би помислил, че може да види върху мрачното му и сурово лице.
— Молз, милорд. — Очите на Тидзъл се присвиха в презрителна гримаса.
Лусиън кимна, кой знае защо толкова доволен от възхищението на прислужника си.
— Господин Молз, давам ви точно една минута да напуснете тази къща, в противен случай ще повикам лакея си да ви изхвърли!
— Т’ва напълно мъ устройва. Взимам чирака и си тръгвам. Има сума други хора с мръсни комини, дет не ги интересува как шъ съ почистят. — С тези думи той сграбчи момчето и грубо го издърпа от прегръдката на Алис.
— Не! — извика тя и отново се вкопчи в момчето. Този път тъничката ръка на детето се обви около китката й и то с всичка сила притисна треперещото си телце към нея. Алис извърна умоляващ взор към Лусиън. — Моля ви, милорд. Не позволявайте на това чудовище да отведе детето. Той ще го бие… до смърт!
— Той най-законно си е мой чирак! — озъби се Молз. — А сте го взели, а съм ви завел при съдията! Може и да сте благородник, ама не сте над закона!
— Тогава нямам нищо против да се срещнем в съда. Момчето остава тук! — Лусиън не можеше да повярва на ушите си. Нима наистина го бе казал? Че ще задържи мръсния Гаврош? Какво го бе прихванало?
Един поглед към лицето на Алис, толкова нежно и светнало от гордост, бе достатъчен, за да си отговори. Беше го направил заради нея. Защото тя вярваше в него, защото бе извадила на бял свят великодушието и добротата, които никога не бе подозирал, че притежава.
— Шъ мъ извините, дет не подскачам при всяка ваша заповед кат онзи там. — Молз кимна към Тидзъл. — Хлапето е най-добрият катерач, дет нявга съм имал и вие сигур трябва да сте паднал на главата си от доста високо, ако вярвате, че шъ го оставя само щот сте казал.
— В такъв случай би трябвало да цените неговите качества и да се отнасяте както подобава към толкова сръчен чирак студено отвърна Лусиън. После кимна към иконома. — Моля те, Тидзъл, извикай лакея, за да покаже изхода на господин Молз.
Лицето на Тидзъл засия от гордост.
— С удоволствие, милорд.
— Да, иди да извикаш проклетия лакей — изимитира го Молз, измъкна момчето от ръката на Алис и го повлече към вратата. — Докат доде, отдавна шъ сме си отишли.
Лусиън пристъпи и препречи вратата.
— Никъде няма да отидете с това дете!
Сграбчил извиващото се момче за тънкия врат, коминочистачът изобщо не обърна внимание на застрашително изпречилия се пред него Лусиън.
— О? И кой шъ мъ спре? — изръмжа той, лъхайки на джин.
Маркиз Тистълуд го погледна право в кръвясалите очи.
— Аз!
— И кой още? — предизвикателно попита грубиянът със застрашителна нотка в гласа.
— Аз и… — Заби юмрук в подигравателно ухиленото лице на мъжа — това.
Коминочистачът изрева от болка и ярост. Ръката му изтърва врата на момчето. В следващия миг малкият ритна господаря си в коляното, изскубна се и се спусна към Алис, която го бутна зад гърба си, за да го защити. Псувайки по начин, който Лусиън намери за крайно противен, дори след толкова години, прекарани в армията, Молз се хвърли към него.
Маркизът обаче мина в контраатака. Но като истински ветеран от безброй улични битки, Молз го сграбчи през кръста и го повлече към пода. В мига, в който се озоваха на земята, коминочистачът се претърколи върху Лусиън и заби жесток юмрук в корема му.
Лусиън простена, когато силната болка избухна в тялото му. Твърде зашеметен, за да отвърне, той лежеше и само парираше сипещите се върху лицето и гърдите му удари. Тогава чу писъка на Алис, който разцепи глъчката от гръмките проклятия на Молз и виковете на Тидзъл, отчаяно призоваващ лакея. После съзря някаква малка фигура да се хвърля върху гърба на коминочистача и да се вкопчва в него подобно на маймуна в бананов клон.
Момчето започна да удря с всички сили Молз, а от устата му заизлизаха проклятия, не по-малко цветисти от тези на господаря му. На Лусиън му трябваше само миг, за да разбере, че целият яд и възмущение на детето не бяха породени от боя, който бе изял, а от това, че бяха посегнали на новия му покровител. Фактът, че това слабо и недохранено същество най-самоотвержено рискува кожата си, за да му се притече на помощ, го изпълни с необяснима топлота. Явно обаче трябваше час по-скоро да надвие коминочистача, за да му попречи да насочи гнева си към чирака.
Затова Лусиън се изви рязко с намерението да отхвърли противника от себе си. Ала не се получи. Вярно, че бяха еднакви на ръст, но Молз го изпреварваше с повече от десет килограма. А като се прибави и тежестта на малкия катерач… В крайна сметка Лусиън се чувстваше като прикован с железни вериги към пода.
Въпреки това събра сили и заби юмрука си в корема на коминочистача. В същия миг чу оглушителен трясък, последван от посипването на бели парчета. Коминочистачът изпъшка и се свлече върху него.
Опитвайки се да си поеме дъх, Лусиън извъртя глава и успя да надникне над рамото на изпадналия в безсъзнание мъж. Алис се бе надвесила над тях и стискаше това, което бе останало от древногръцката му ваза — изключително рядка антика от шести век преди Христа. До нея малкият пляскаше въодушевено с ръце и подскачаше като луд. Поради някаква странна причина и Лусиън изпита неудържимото желание да изръкопляска, макар да беше бесен на Алис, задето бе използвала най-ценната вещ в стаята за удара си.
— Милорд! Добре ли сте? — тревожно възкликна Тидзъл, чиито остри черти на лицето бяха смекчени от силна загриженост, но ъгълчетата на устните му бяха разтеглени в нещо, което подозрително приличаше на доволна усмивка.
— Добре съм — промърмори Лусиън и бутна с лакти останките от господин Молз. Без допълнителната тежест на малкия и избавен от тревогата за него, този път с лекота успя да отхвърли противника от себе си.
Претърколи се по корем, изправи се на колене и се намери лице срещу лице с върховете на чифт лъснати ботуши. Простена на глас, когато погледна към изкривеното от ужас лице на собственика им.
По дяволите! Напълно бе забравил за Атуд. Не знаейки какво да каже, маркиз Тистълуд прокара ръка през разрошената си коса и изрече фразата, с която обикновено поздравяваше следобедните си гости:
— Ще останете за чая, нали, Атуд?
Глава 8
— Ох! Господи! — промърмори Лусиън и потръпна, когато Шарлот избърса с памучния тампон проклетата
