— Какво мислиш за мястото, което ще бъде твой дом през следващите две седмици?
Алис би предпочела да е сама, когато се изправи пред замъка, и затова неохотно извърна поглед към сумрачния пейзаж. В далечината, заобиколен от дълбок ров, с извисяващи се назъбени кули, огрян от залязващите лъчи на слънцето, се издигаше Тистълуд Касъл.
Разкрилата се пред очите й гледка я остави смаяна и бездиханна. Замъкът изглеждаше точно така, както го бе видяла за пръв път преди толкова много години през онази трепетна вечер, когато двамата с баща й бяха пристигнали в имението, за да отпразнуват годежа й с Лусън. Затвори очи. Видя годеника си, който препуска насреща й.
Доспехите му изглеждаха сребърни на гаснещата светлина на деня. Широкият му зелен плащ улавяше последните слънчеви отблясъци, докато мракът наоколо се сгъстяваше като черен покров. Вече бе само на метър от нея. Тогава дръпна поводите на светлосивия си жребец.
За няколко безкрайни секунди остана неподвижен. После рязко свали шлема си, разкривайки дългата си вълниста коса, черна като абанос.
Алис ахна. Лусиън!
Наистина ли бе той? Въпреки че лицето на красивия рицар беше като огледален образ на Лусиън, изражението му бе различно и по нищо не приличаше на хладнокръвния и горд маркиз Тистълуд. Този Лусиън изглеждаше печален и неспокоен, сякаш беше обречен и го знаеше.
Изпълнена с мрачно предчувствие, Алис бавно отвори очи.
— О, Лусиън! — промълви тя и опря чело в заскреженото стъкло.
Остана така тъжно загледана в пътя и заслушана в тракането на колелата на пощенската кола, която приближаваше към тях. Чак когато колата отмина, Алис осъзна значението на тъмното видение.
Знаеше, че гледката на Тистълуд ще е истинско мъчение, ала бе подценила дълбочината и силата на болката. Наистина тъгуваше за Лусън, с нежност и горчивина, породени от безнадеждността на смъртта, ала тази печал бе затъмнена от непоносимото терзание за Лусиън. Странният рицар представляваше просто угризение на съвестта, едно от многото загадъчни напомняния, че това, което бе сторила тук, в Тистълуд, можеше да обрече и него на съдба също толкова жестока и гибелна, както тази на Лусън.
Въпреки усилието, Алис не можа да потисне риданието си.
— Алис? — промърмори Шарлот. Тъй като спътницата й не отговори, сестрата на Лусиън обхвана брадичката й в шепата си, извърна лицето й към себе си и го обърна към мъждукащата светлина. Това, което видя, я намръщи. — Какво има?
Алис поклати глава и стисна очи. Но беше твърде късно. Една сълза се търкулна по бузата й.
— Тя плаче, Лус — обяви Шарлот. Заповедническият и тон бе достатъчно красноречив — брат й незабавно трябваше да предприеме нещо, за да успокои момичето.
От отсрещната седалка се долови шумолене и друга ръка, този път голяма и силна, обхвана брадичката й.
— Алис? Какво има?
Твърде разстроена, за да измисли подходящ отговор, тя стисна още по-силно очи и дрезгаво изрече:
— Нищо…
— Разбира се, че нещо не е наред. Вече те познавам достатъчно добре, за да знам, че няма да лееш сълзи за нищо. Явно нещо те измъчва и ако не ми кажеш какво е то, няма да мога да ти помогна.
Алис отново поклати глава и Лусиън въздъхна. Настъпи напрегната тишина.
— Като моя повереница е напълно естествено да споделиш тревогите си с мен… дори и да се опасяваш, че ще ги сметна за глупави или незначителни. От своя страна, като твой настойник, най-тържествено ти обещавам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна.
Разнесе се приглушеното шумолене на дрехи. Алис по чувства как горещият му дъх погъделичка ухото й.
— Освен това, кукличке, доколкото си спомням, си обещахме да се опознаем — прошепна той. — Би ли ми казала как ще стане това, ако не ми се доверяваш?
С усмивка и нежност Лусиън избърса сълзите й с върха на палеца си.
— Ще ми кажеш ли? Или ще трябва да отгатвам? — Шеговитият му тон стопи и последната й съпротива и преди да се усети, тя се чу да казва:
— Страхувам се.
— Страхуваш се? — Черните му вежди се смръщиха. От какво?
— Мисля, че е напълно очевидно — отвърна вместо нея Шарлот. — Страхува се от замъка. Достатъчно беше бедното дете да му хвърли само един поглед, за да бъде завладяно от тъгата и безнадеждността, които излъчва това място.
Лусиън се втренчи замислено в сестра си, после се извърна отново към Алис.
— Истина ли е?
Тя бавно кимна. Истина беше.
След миг изражението му омекна и той се усмихна.
— Замъкът е стар и изглежда доста зловещо, но мога да те уверя, че зад дебелите му стени не се крият никакви призраци. — Усмивката му се разшири. — Ако все пак някой заблуден дух се осмели да се появи по време на нашето посещение, достатъчно е веднага да ми кажеш и аз незабавно ще го прогоня.
Докато Алис се взираше в лицето му, станало още по-красиво от смеха, искрящ в сивите очи и стаен в леко извитите ъгълчета на устните, тя откри, че му вярва. Ако някой можеше да прогони призраците, които я преследваха, то това без съмнение бе той.
Внезапно почувствала се много по-добре, отколкото през всичките изминали векове, Алис стеснително отвърна на усмивката.
— Благодаря ти, Лусиън. Ще запомня думите ти и няма да ме е страх толкова много, след като вече знам, че ти ще ме защитаваш от всичко, стаено в сенките.
Маркизът тихо се засмя, пусна лицето й и извади носната си кърпа.
— Ловецът на духове е на вашите услуги, милейди! — С тези думи се поклони галантно, подобно на рицар, връчващ на своята любима безценен трофей.
— Много добре — заяви Шарлот и награди брат си с поглед, изпълнен със сестринска гордост. — Ако не ви познавах толкова добре, щях да си помисля, че между вас са на път да покълнат нежни чувства.
Отговорът на Лусиън, ако въобще имаше такъв, се изгуби в тракането на колелата, тъй като каляската пое по каменния мост.
Но дори и да бе чула думите му, Алис едва ли щеше да им обърне внимание, запленена от величествената гледка на Тистълуд. Каменните стени бяха толкова внушителни, колкото и преди петстотин години. Четирите високи кръгли кули пронизваха небето. Огромната порта, украсена с копано желязо, сякаш достигаше звездите. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш времето не бе оставило своя отпечатък тук. По-късно Алис видя колко много се е променило всичко.
Очевидно всяко поколение от наследниците на Тистълуд беше решило да остави своя отпечатък. Някога просторният централен двор сега бе претрупан с множество постройки в различен стил. Отдясно се виждаше галерия в стил Тюдор, лявото крило бе в духа на италианския ренесанс, а отзад се издигаше внушителна постройка от епохата на крал Джеймс — странна смесица от готика и рококо.
Сякаш прочел мислите й, Лусиън кимна и въздъхна:
— Отвратително, нали?
— Допълненията са… ъъъ… направо поразителни — тихичко смънка тя. — Въпреки че според мен замъкът би бил много по-красив без тях.
— Точно така мисля и аз, затова моят принос към великолепието на Тистълуд ще бъде да ги съборя и да възстановя оригиналния замък.
Шарлот се засмя точно когато вратата на каляската се отвори и лакеят спусна стълбичката.
— Какво чувам, Лус? Нима няма да има гръцки колона и индийски куполи? Колко нетипично за наследниците на Уор!
Всичко от този миг нататък бе неясно като в мъгла Първо слезе все още нацупеният Хедли и се стопи в
