По-силна от магия

— Не, Алис! Не бива да се качваме горе. Там са стаите на Лусиън, а той никак не обича да го безпокоят.

Замръзна и се втренчи в приятелката си с безмълвен ужас. Лусиън… обитава кулата, в която някога се бе разиграла онази трагедия! Това разкритие изпълни цялото й същество с толкова безумен страх, че за пръв път в живота си помисли, че ще припадне. Фактът, че той живее в тези стаи, бе зловещо предзнаменование, че историята е на път да се повтори.

— Защо?

Шарлот смръщи вежди и очите й се присвиха, докато се взираше в лицето й.

— Не знам. Откакто го помня си е такъв.

Алис поклати глава. Тревогата й се усилваше с всеки удар на сърцето.

— Искам да кажа защо е избрал тъкмо тези изолирани стаи? Сигурно е доста неудобно за него…

— Добре ли си? — загрижено я прекъсна Шарлот. — Ставаш все по-бледа и по-бледа.

Алис притисна длан към лицето си, сякаш с това би могла да възвърне цвета си.

— Така ли? Трябва да призная, че малко се замайвам, като гледам нагоре към тези извити стълби…

Сестрата на Лусиън кимна.

— Ама, разбира се! Много хора се чувстват така пред тази стълба.

— Дори и Лусиън?

— Предполагам, че не, макар че не мога да бъда сигурна. Моят безстрашен малък брат се катереше нагоре много преди да се научи да изразява с думи чувствата си. Засмя се тихо. — Той бе толкова омагьосан от кулата, че Спратлинг, която е една мила стара особнячка, обичаше да казва, че сигурно в някакъв друг живот е прекарал тук много приятни часове, за да обича толкова много това място.

Последните думи накараха Алис да се замисли. Алура й бе казала, че душата на Лусиън е съхранила отделни частички от чувствата, които някога бе изпитвал Лусън. Възможно ли бе да си спомня кулата, но не с мъката й болката от последните часове на земния си път, а само радостта от предишните години? Колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно й се струваше. Душата й се изпълни е облекчение.

Ако това, което подозираше, бе истина, значи Лусиън не е бил примамен в кулата, за да се изпълни някакво мрачно предписание. А е бил привлечен от подсъзнателното желание да съживи отново радостта, която някога е преживял там; радост, която по всичко личеше, че липсва в сегашния му живот.

Устните й се извиха в разбираща усмивка. Аха! Изведнъж й стана ясно какъв трябва да бъде следващият урок: Лусиън да усвои умението да се забавлява.

— Остана още една стая, която трябва да се види. — Гласът на Шарлот прекъсна мислите й. — Някогашната детска. Намира се в северозападната кула. Но ако не искаш да се катериш по тези стръмни стълби, може да се върнем в пристройката, където сме настанени, и да вземем нещо освежително.

Детска стая? Идеалното място да се открие някакъв ключ към разгадаването на загадката какво би могло да забавлява Лусиън!

— Моля те, нека да отидем в детската стая — припряно изрече Алис. — Много ми се иска да видя къде Лусиън е прекарал детството си.

За разлика от повечето детски стаи, които Алис бе виждала в миналото и които представляваха теснички и унили таванчета, тази бе особено удобна и приятна.

Беше обзаведена в жизнерадостни светли тонове — червено, синьо и слонова кост. Стените, някога изградени от студен дялан камък, сега бяха измазани с хоросан и изрисувани с изящни омагьосани гори. Дебел килим покриваше грубия дъсчен под, а таванът имитираше небе в ясен пролетен ден.

До северната стена бяха поставени две малки легла с балдахин. Срещу тях, точно пред облицованата с цветни керамични плочки камина, имаше стара люлка. По безбройните играчки, разпръснати по маси и полици, беше ясно, че децата на семейство Уор бяха много обичани от родителите си.

— О! Прекрасно! — възкликна Алис, носейки се като вихрушка из стаята, обзета от нетърпение да разгледа огромния кукленски замък. Той беше точно копие на Тистълуд преди уродливите преобразования.

Изпълнена с детинска радост, тя се отпусна на колене пред него. Беше великолепен. Докосна с благоговение една от богато украсените дървени стени. Шарлот коленичи до нея.

— Татко го направи за Лус като подарък за една Коледа, когато беше на пет години — обясни тя и се усмихна на захласнатото изражение на приятелката си. — Колко много го обичаше брат ми! Седеше тук с часове, заобиколен от тези дървени фигурки на рицари, и планираше засади, нападения и битки. Потъваше напълно в игрите си. Ставаше напрегнат и възбуден. Сякаш забравяше, че рицарите са от дърво и че той е само едно малко момче.

— А после се е превърнал в истински блестящ кавалерист! — Алис прокара пръст по назъбените бойници. Кога

Като стигна до резето, което отваряше портите на замъка, погледна въпросително Шарлот.

— Може ли?

— Разбира се. Рицарите сигурно са вътре.

И наистина бяха. Двадесет и четири майсторски изрисувани дървени фигурки, с бойни доспехи и оръжия, възседнали прекрасни жребци.

— Това бе любимият му. — Шарлот взе една дървена фигурка и я подаде на Алис. — Не позволяваше на никого да я докосва.

Алис погледна рицаря и едва не го изтърва от изненада. Той удивително приличаше на Лусън — от златните доспехи до зелената мантия и сребристосивия кон.

— Бедният — промълви Шарлот и нежно докосна гърдите му. — Беше истински герой, ала в края на всеки ден умираше по време на турнир.

„Значи душата на Лусиън все още си спомня!“ Алис остана загледана още миг- два във фигурката, сетне внимателно я остави на мястото й. Внезапно се почувства емоционално изцедена и останала без сили да се изправи срещу болезненото минало, затова се извърна от замъка и Промърмори:

— А коя бе твоята любима играчка?

— Моята? — Шарлот огледа стаята. След миг лицето й светна. — Лорд Удуиг! — възкликна тя и се намръщи. — Чудя се какво ли е станало с дрехите на Негова светлост?

Поклати глава, стана и приближи малката масичка, върху която лежаха три дървени кукли и някакво парцалено куче без уши. По-голямата кукла представляваше мъж с огромна перука, която се кипреше върху доста тясна глава, и беше напълно гола.

Алис също приближи.

— Той имаше най-красивото кадифено сако — тъжно изрече Шарлот. — Тъмносиньо, с копринена жилетка с цвят а слонова кост и подходящи панталони. Госпожица Кокетка — кимна към женската кукла, облечена като пасрирка в рокля от розов сатен — го намираше много елегантен.

Алис тъкмо щеше да каже нещо, когато чу:

— Дрън-дрън ярина! Няма ли най-после да млъкнете, глупави крави, и да оставите бедния дух да си поспи?

Огледа сепнато стаята. Не го бе виждала май откакто със сърдито лице бе излязъл от каляската. В този миг се разнесе звук, издаден сякаш от слон, страдащ от газове в стомаха. Алис присви очи и погледна към камината.

След като похвали лорд Удуиг, тя се престори, че се интересува от старата люлка, и докато пристъпваше към нея с намерението да я огледа по-отблизо, видя главата на Хедли, който се изплези.

Алис вдигна раздразнено очи към тавана. Ако Шарлот не беше с нея, щеше добре да го подреди! Но щом погледна в люлката, раздразнението й премина в ярост. Хедли се бе накиприл с дрехи, които му бяха възтеснички. Съдейки по синьото кадифено сако, това бяха одеянията на лорд Удуиг.

Излегнат по гръб върху лененото одеяло и пъхнал ръце под главата си, той лениво изрече:

— Какво ще кажеш за новите ми премени?

— Те не са твои и ти много добре го знаеш — прошепна Алис и се наведе над люлката, сякаш искаше да разгледа по-внимателно копринените завески.

— Е, вече са. Стоят ми много по-добре, отколкото на стария лорд Удуиг.

— Те са си негови и ти ще му ги върнеш веднага след като с Шарлот напуснем стаята.