По-силна от магия

сенките на двора. Последва го Лусиън, подпиран от двете страни от двама едри лакеи, които веднага го отведоха на горния етаж, придружени от стара дребничка жена, непреставаща да го мъмри, че бил „небрежен“.

— Бавачката Спратлинг — прошепна Шарлот, а в очите й танцуваха дяволити пламъчета, докато двете с Алис следваха Барт надолу по хлъзгавите каменни стълби. Тя все още си мисли, че двамата с Лусиън сме деца и се нуждаем от твърда ръка и строга дисциплина.

Сякаш в потвърждение на думите й, крехката женица рязко спря и гласът й прогърмя изненадващо силно и енергично:

— Не се разтакавай, Лоти! Веднага ела тук! Много добре знаеш, че нощният въздух е студен и може да се разболееш. — След кратко мълчание добави: — Доведи и приятелката си. Не ми изглежда много здрава и яка.

— Не съм боледувала, откакто бях на пет години — възрази Шарлот, макар и доста тихо, така че я чу само Алис. После хвана приятелката си под ръка и я поведе натам, накъдето старата бавачка й бе наредила.

Успокоена, Спратлинг изприпка след Лусиън и без съмнение проглуши ушите му с натякванията си.

Вътре ги посрещна весела пълничка икономка с розови бузи. Тя им показа стаите. Тази на Алис се намираше на втория етаж в нелепата постройка от седемнадесети век. Бе обзаведена обаче с изненадващо добър вкус.

Стените бяха облицовани с орех, а на пода бяха пръснати килимчета в зелено, кафяво и оранжево. До източната стена имаше голямо легло в стил Тюдор с четири колони, зелени завеси и шарена покривка, а срещу него бе разположена камината, украсена с изящни рисунки.

Алис доволно се отпусна в едно кресло от епохата на Реставрацията6 и свали измокрените си ботуши. Протегна краката си, за да ги стопли на огъня и въздъхна. „Измина един ден. Остават още тринадесет, през които трябва да оцелея.“

Когато на следващата сутрин на вратата на спалнята й се почука, Алис тъкмо привършваше със закуската си. Беше Шарлот, една изключително сияеща Шарлот, която стоеше на прага и се усмихваше, сякаш току-що е открила съкровището на елфите.

Облечена както винаги елегантно, днес сестрата на Лусиън изглеждаше свежа като пролетен цвят. Роклята й, ефирно творение от светложълт поплин, бе богато украсена с волани и панделки от блестящ виолетов сатен.

Алис хвана двете ръце на приятелката си и я дръпна в стаята. После ги вдигна нагоре, за да се наслади на красивото творение на шивашкото изкуство, и възкликна:

— Ау, Лоти! Изглеждаш зашеметяващо! Тистълуд явно ти се отразява чудесно.

Шарлот се усмихна и я прегърна.

— Като гледам порозовелите ти страни, мога да кажа, че същото важи и за теб.

Алис деликатно си премълча, усмихна й се и я прегърна. Нямаше защо да издава на Шарлот, че порозовелите й страни се дължат на ружа в тоалетната й кутия.

— Помислих си, че ще пожелаеш да се разходиш из замъка, преди гостите да пристигнат. Скоро тук ще стане такава навалица, че се съмнявам, че ще имаме време да си разменим по някоя и друга дума на спокойствие.

Макар че Алис предпочиташе да изживее болезнените спомени от новата си среща с Тистълуд насаме, кимна в знак на съгласие, защото в никакъв случай не би искала да обиди Шарлот. Така че тя потисна безпокойството си, метна един шал върху раменете си и последна Шарлот.

За нейна изненада следващите два часа минаха много приятно. Кикотейки се като ученички, замислили поредната дяволия, те разглеждаха различните пристройки, надничаха зад всеки ъгъл и безгрижно се шегуваха.

Обиколиха галерията и лявото крило. Видяха облицовани с дърво стени и фрески, изобразяващи кървави битки Откриха няколко елегантни стаи от елизабетинската епоха, както и няколко съвсем аскетични от времето на републиката. Тук-там се мъдреха позлатени и богато украсени мебели в стил Луи XIV или бяха струпани предмети с китайски мотиви.

Чак когато влязоха в същинския замък, Алис бе пронизана от внезапна болка и мъчително угризение. Много скоро щяха да минат през залата, където двамата с Лусън се бяха врекли във вечна вярност, а след това щяха да се изкачат и в кулата, където Лусън бе умрял.

При този спомен оживлението и радостта й изчезнаха като сняг на слънце. Стегна шала по-плътно към гърдите си, сякаш по този начин можеше да задържи изплъзващата се топлина, и последва Шарлот в залата, където бе подписала брачния си договор. Вместо обаче дългите груби дървени маси, на които се хранеха крепостните селяни, сега видя великолепни гоблени.

Вниманието й тутакси бе привлечено от един гоблен, който някога красеше стената над платформата. Преливащ във всички цветове на дъгата, той изобразяваше любовта между Ангъс и Роуина.

— Това е сватбеният подарък на моите родители от феите — й бе казал някога Лусън, докато синьозелените му очи не се откъсваха от лицето й.

По-късно, малко повече от век след нейното пленничество, Алура й бе показала част от гоблена, който феите бяха започнали да шият в чест на годежа й с Лусън. Той също щеше да се превърне във великолепно произведение на изкуството, ала за съжаление съдбата бе отредила да остане незавършен.

Мъчителният спомен сломи и последните й сили и Алис се свлече върху една мраморна пейка.

— Това е галерията с гоблените — обясняваше Шарлот все още с гръб към нея. — Този — посочи към едно избеляло платно, — изобразява ловна сцена, а този — извърна се, за да покаже сватбения подарък на Ангъс и Роуина, — е от началото на четиринадесети век.

Явно Алис изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше, защото в мига, в който Шарлот зърна пребледнялото й лице, се спусна разтревожено към нея.

— Уморена си, скъпа моя! Може би трябва да оставим за друг път останалата част от стария замък.

Алис понечи да се съгласи, което означаваше да избяга от спомените като жалък страхливец. Ала нещо вътре в нея я възпря, един глас, който й напомни, че без значение къде се намира или колко време е изминало, миналото винаги ще бъде част от нея.

Отвори обаче уста да каже „Не, не искам изобщо да виждам повече този замък“. Тогава си припомни задачата, заради която бе изпратена тук.

Нейната мисия бе да помогне на Лусиън. Нещо, което не би могла да постигне, ако прекара следващите две седмици, криейки се от миналото.

Тъкмо припомнянето на мисията й и всичко, което бе заложено на карта, я накара да изправи рамене, да стъпи твърдо на треперещите си нозе и да заяви:

— Добре съм. Чувствам се отлично. Моля те, нека продължим с обиколката си!

Шарлот се поколеба.

Алис се насили да се усмихне, сграбчи ръката й и я затегли към извития каменен вход.

— Ела, Лоти! Изгарям от нетърпение да разгледам замъка, който двамата с Лусиън обичате толкова много.

Шарлот се подвоуми още миг-два и накрая неохотно се подчини. Ала след като показа на Алис помещението, което някога е било кухня, а сега представляваше уютен салон за гости, тя отново се вживя в ролята си на водач.

Двете жени обикаляха стая след стая, етаж след етаж, кула след кула. Тук подобренията бяха извършени с вкус и естетически усет. Този нов Тистълуд изглеждаше толкова невероятен, че Алис съвсем се забрави.

Чак когато стигнаха до извитата стълба, която водеше към западната кула, неспокойството и страха отново се върнаха. На горната площадка Лусън бе прекарал последните мъчителни часове от живота си. Там бе умрял, нашепвайки името й; там Ангъс, полудял от мъка и жажда за отмъщение, я бе поразил с жестокото си проклятие.

Това бе люлката на нейната болка, страдание и угризения.

Отпъждайки желанието да побегне, Алис вдигна крака си, внезапно натежал като олово, и стъпи на най-долното стъпало. Събра всичките си сили, за да продължи, когато Шарлот я хвана за лакътя.