Погледна към Тидзъл, който му прошепна думата. — Символ. За мен ще бъде чест, ако приемете този символ на моите най-добри пожелания по този важен повод. — След тези думи на устните му разцъфна широка усмивка. Тидзъл и другите двама лакеи също засияха.
— Много галантно казано, Барт! — Алис не за пръв път се учуди на изумителния му напредък. Под нежните грижи на камериерките, щедро гощаван от готвача и обучаван от Лусиън и Тидзъл, той много бързо се превръщаше в съвършен джентълмен. Метаморфозата му бе толкова смайваща, че ако Алис сама не бе свидетел, никога нямаше да познае в това момче с блеснали очи и розови бузи онзи слаб и мръсен катерач.
Тя прие розата с поклон и промърмори:
— Ще нося тази роза с гордост и ще се чувствам много по-уверена и смела, след като знам, че ти толкова ме цениш и уважаваш. — Наведе се и нежно го целуна по изчервената от удоволствие буза.
— Хм… — окашля се Тидзъл. На лицето му бе изписано не по-малко удоволствие от това на Барт. — Лорд Тистълуд ми нареди да ви заведа при него, дами, веднага щом слезете долу. И след като всички знаем колко много обича Негова светлост да чака… — Даде знак на жените да го последват.
Вълнението на Алис растеше с всяка стъпка. Ами ако, за разлика от лакеите, Лусиън не одобри как изглежда? Колкото и усилено да се опитваше да се убеди, че това няма никакво значение, че всичко е само част от сватовническия й план, не можеше да загаси надеждата в сърцето си, че очите му ще светнат от възхищение, когато я види.
Толкова силно го желаеше, че докато очакваха отговора на дискретното почукване на Тидзъл, тя горещо се молеше:
След разрешението на Лусиън да влязат, икономът отвори вратата и отстъпи назад, за да им направи път. Не смеейки да погледна към мъжа, седнал зад внушителното бюро, Алис се остави Шарлот да я отведе в средата на стаята и застина, сякаш бе манекен в моден магазин. Остана дълго в тази поза — главата й бе леко сведена, разкривайки профила, едната й ръка в ръкавица, бе отпусната върху полите на кринолина с бялата роза, а другата държеше отвореното ветрило.
— Е? — нетърпеливо попита Шарлот, след като не последва никакъв коментар.
Напрегнатата тишина продължи сякаш цяла вечност, след което я наруши един глас, който Алис разпозна, че е на Стивън:
— Дявол да го вземе, това се казва истинска красавица! Диамант! Прилича на онази скулптура на Диана, която видяхме в галерията на Дачис стрийт, нали, Лус?
Обнадеждена от възторженото му изявление, Алис се осмели да хвърли крадешком един поглед. Излегнат в дълбокото кресло до бюрото и отпуснал краката си, обути в прашни ботуши за езда върху блестящата му повърхност, Стивън я гледаше с неподправено възхищение. Когато улови погледа й, той й смигна и се засмя. Тя върна усмивката. Самочувствието й бе пораснало достатъчно, за да се осмели да погледне и към Лусиън.
Тутакси обаче то отново се срина главоломно. Маркиз Тистълуд седеше зад бюрото, подпрял брадичка върху преплетените си пръсти. Очите му бяха присвити, а устните, стиснати в гримаса, която ясно показваше, че никак не я одобрява. След кратка пауза той скръсти ръце пред гърдите си и измърмори:
— Изглежда достатъчно добре.
Алис се почувства така, сякаш бяха забили юмрук в стомаха й.
— Достатъчно добре? — възмутено повтори Шарлот. — Това ли е всичко, което можеш да кажеш?
Брат й сви рамене.
— Липсва й блясък.
Алис настръхна. Думите му я засегнаха до дъното на душата. Искаше й се да види колко силно ще блести той, ако бе прекарал четири мъчителни часа, докато го стягат с корсет, бодат с карфици, пудрят и къдрят.
— Разбира се, че й липсва блясък. Няма диаманти — възмутено отсече Шарлот, явно възприемайки критиката му от съвсем друг ъгъл. — Лично аз смятам, че е голям позор фактът, че повереницата на маркиз Тистълуд не носи диаманти при първото си представяне в двореца. Сигурна съм, че цялото висше общество ще се съгласи с мен.
За най-голямо изумление на Алис, обикновено спокойната и хладнокръвна Лоти закърши ръце.
— О, какъв скандал! Представете си само какъв чудесен повод за приказки! Ако имаше време да изпратя някой да вземе моите диаманти. Или… — Спря и хвърли лукав поглед към брат си. — Ами да! Разбира се! Тя може да вземе диамантите на мама! Предполагам, че ги държиш в замъка?
Лусиън, който наблюдаваше мелодраматичното изпълнение на сестра си с развеселено снизхождение, се извърна към Алис и погледът му се плъзна от върха на окичената и е пера глава до върховете на сребристите й пантофки, след което поклати глава.
— Не! Диамантите на мама няма да й подхождат. Обковката им е прекалено тежка и натруфена. Госпожица Феър е твърде млада и дребна за такива импозантни бижута.
Шарлот изсумтя недоволно, нещо недопустимо за една истинска дама.
— Съгласна съм, че не са идеални, но без тях…
Лусиън отново поклати глава.
— Не! Алис трябва да има собствени бижута; бижута, които ще подчертават нежната й красота.
Нежна красота? Сърцето й развълнувано подскочи. Небрежното признание, че я намира поне малко привлекателна, бе много по-ценно за нея от всички диаманти на света.
Но Шарлот не изглеждаше никак успокоена. Тя сложи ръце на кръста си и впери гневен поглед в брат си.
— Съгласна съм, но за съжаление няма никакво време! Единствената възможност е да й дадеш диамантите на мама. Няма да позволя бедното момиче да преживее подобно унижение, появявайки се за пръв път в двореца като някоя просякиня. Ако откажеш да…
— Достатъчно! — Лусиън вдигна ръка, за да я накара да замълчи. — Не съм казал, че няма да има диаманти, а само че те няма да са мамините. — С тези думи той отвори горното чекмедже на бюрото и извади една кутийка.
— Може и да не обръщам внимание на незначителните и показни порядки в обществото, както сама ти бе така добра да изтъкнеш — стрелна сестра си с кисел поглед, — но отлично осъзнавам колко са важни скъпоценностите при първото представяне в двореца. И как бих могъл да не знам, след като бях свидетел на безкрайното суетене на вас двете с мама през седмиците преди твоя дебют? — Засмя се, явно развеселен от спомена, и кимна към Алис. — Приближете се, госпожице Феър.
Не зелената кожена кутия в ръцете му, а нежната му усмивка я привлякоха като магнит. Стивън също се бе изправил и зяпаше удивено приятеля си, сякаш му бе поникнала втора глава. Лусиън заобиколи бюрото и застана до нея.
Подаде й кутията и рече:
— Това е за теб…
Алис подаде на Шарлот розата от Барт и пое кутията. Дори и да не бе видяла името Ръндел & Бридж, гравирано със златни букви върху капака, скъпата кожа и изящната изработка бяха достатъчни, за да разбере, че държи нещо изключително скъпо. Смаяна, че той й бе купил такъв подарък, тя стоеше с безценното съкровище в ръце и се взираше изумено в красивото му лице.
Никога досега погледът му не е бил толкова нежен! Всъщност той я гледаше по начина, по който тя много пъти бе виждала мъжете да се взират в лицата на жените, които обичат. Смутена и колеблива, че всичко това може да е плод само на глупавото й въображение, Алис сведе поглед към кутията.
— Отвори я — подкани я Лусиън.
Тя се опита да отвори закопчалката, но пръстите й трепереха и усилията й не се увенчаха с успех.
