отново я огледа. Вместо очакваната усмивка и одобрителното кимване, веждите и недоволно се смръщиха.
— Нещо не е ли наред? — разтревожено попита Алис. Явното неодобрение на приятелката й не допринасяше с нищо за и без това разклатеното й самочувствие.
— О, не! — поклати глава Шарлот, но веждите й си останаха смръщени. — Просто ми се иска да бях донесла диамантите си, за да си ги сложиш. Не се съмнявам, че всички други момичета ще са прегърбени от мамини скъпоценности. Може би… — Погледна към тежката си златна огърлица с аметисти, сякаш обмисляше дали да не я заеме на Алис, но после поклати глава. — Не. Ти се нуждаеш от диаманти, сапфири или аквамарин… или перли…
— Но аз имам диаманти и перли! — Алис избута настрани надвисналите над челото й пера и разкри скромната си диадема. — Даяна ми я зае… За късмет…
— Хубава е… — любезно отвърна Шарлот, макар че изражението й показваше точно обратното. — Особено харесвам това, което госпожица Дийкин е направила с косата ти. Тези малки къдрици върху веждите ти подчертават очите, а начина, по който е сплела и вдигнала косите ти, правят шията ти дълга и много изящна.
Лети наистина бе свършила чудесна работа, призна си Алис и се извърна отново към огледалото, за да огледа творението на камериерката си. Прическата й бе единственото, което намираше за приятно. Шарлот обаче наистина изглеждаше чудесно. Лицето й излъчваше на какво особено сияние, което караше Алис да се чувства безцветна и сива. Когато й го каза, приятелката й се изчерви и сведе поглед.
— Можеш ли да пазиш тайна, Алис? — промърмори тя и бавно разтвори кръглото ветрило, което висеше на китката й.
— Знаеш, че мога!
Шарлот се загледа в рисунката върху слоновата кост, сякаш я виждаше за пръв път.
— Мисля… Не съм сигурна, но мисля, че твоят вълшебен пръстен е изпълнил предназначението си.
Алис я зяпна втрещено, изгубила дар слово от радост. Бе прекарала последните седем седмици в терзания, че неочакваната поява на Лусиън може би е провалила магнита. Хедли, верен на песимистичната си природа, бе сигурен в това.
— О, Лоти! — най-сетне възкликна тя и пое развълнувано дъх. — Прекрасно!
Шарлот затвори ветрилото, но още в следващата секунда отново рязко го разтвори.
— Както казах, не съм сигурна. Затова, моля те не казвай на Лус или Клей. Не искам да се разочароват, ако се установи, че съм сгрешила. — Отново затвори ветрилото.
— Но мислиш, че е възможно? — нежно попита Алис.
Шарлот кимна.
— Много възможно. Месечното ми течение закъснява с три седмици и… — Вдигна глава. Сивите й очи блестяха като сребърни звезди. — О, Алис! Никога досега не ми е закъснявало! Никога!
— Значи си бременна! Ще се моля да е така! — Алис привлече приятелката си в гореща прегръдка.
— Роклята ти! — възрази Шарлот, макар че се усмихваше, докато нежно я отдръпваше от себе си. — Трябва да внимаваш да не се измачкаш. Не можеш да се появиш в двореца цялата в гънки.
Алис се усмихна, докато Шарлот поправяше диплите на кринолина, като от време на време цъкаше неодобрително с език.
— Кога ще бъдеш напълно сигурна, за да кажеш на Слейтън?
— След като отида на преглед.
— И кога ще бъде това?
Пръстите на Шарлот застинаха. След малко вдигна глава. Очите й внезапно бяха изгубили блясъка си.
— Не знам. Аз… се страхувам. Не съм сигурна дали ще мога да понеса разочарованието, ако се окаже, че съм сгрешила.
— Но ако не си, трябва да полагаш специални грижи за себе си — нежно й напомни Алис. Усмихна се с най-насърчителната си усмивка, вдигна ръцете на приятелката си и ги стисна в своите. — Ако искаш, аз ще дойда с теб при лекаря. Ще кажем на Клейтън и Лусиън, че отиваме на пазар. Така, ако се установи, че не си бременна, няма да посрещнеш сама разочарованието.
Шарлот й отвърна с колеблива усмивка.
— Аз… аз бих се радвала да отидем заедно.
Алис кимна.
— В такъв случай разбираме ли се, че ще отидем при доктора следващия петък, да речем в един часа?
Няколко секунди останаха мълчаливи с преплетени пръсти. Погледите им издаваха женско разбирателство, Шарлот, мълчаливо трепереща от страх, че надеждата и може да се окаже напразна, и Алис, която я успокояваше с тихата си сила.
Накрая Шарлот склони глава в знак на съгласие и из дърпа ръцете си.
— Това е много странно — промърмори тя и продължи да оправя полите на кринолина, — но понякога имам необяснимото чувство, че ти си по-голяма и по-мъдра от мен. Какво глупаво създание съм, нали? Особено като се има предвид, че изглеждаш почти шестнадесетгодишна. — Усмихна се и се изправи. — Ето. Съвършено. Сега вземи ветрилото и да отидем при Лус за последен оглед. Двамата със Стивън те очакват в кабинета му, за да изразят възхищението си.
С внезапно изстинали и треперещи ръце, Алис грабна ветрилото от тоалетната масичка и последва Шарлот. До като вървеше по коридора, отчаяно се опитваше да си припомни дворцовия протокол, който толкова старателно бе изучавала. За свой най-голям ужас не можа да си възстанови нито едно правило.
— Госпожице? Ще ми позволите ли дързостта да ви кажа, че изглеждате великолепно?
Алис вдигна глава. Беше Тидзъл. Примигна два пъти, изненадана, че се намира в подножието на извитата стълба. Кога се бе озовала тук?
Разстроена от внезапното пропадане в паметта й, тя все пак успя да се съвземе и да отвърне с усмивка на комплимента.
— Благодаря ти, Тидзъл. Но за външния си вид трябва да благодаря на госпожица Дийкин и… — махна с ръка към Шарлот и се усмихна — на лейди Гласънбъри.
Тидзъл се засмя по момчешки.
— Техните усилия само са позлатили прекрасната лилия на вашата напъпила красота.
— О, Тидзъл! Не знаех, че си поет! — засмя се Шарлот.
За изумление на Алис внушителният иконом също избухна в смях. Е, този смях приличаше по-скоро на ръждясало кудкудякане, но все пак си беше смях.
— Само когато съм вдъхновен от подобна прелест, милейди! — Изглежда се канеше да добави още нещо, но звукът от приближаващи стъпки от дясно отвлече вниманието му. След миг изникнаха двама лакеи, които спряха и се поклониха, щом видяха дамите.
— Е? — попита Тидзъл вече с резкия си тон на иконом.
— Тъкмо бяхме при Негова светлост. Той прецени, че изглеждаме достатъчно добре, за да придружим дамите до двореца — отговори единият от тях, Уотсън, доколкото си спомняше.
Тидзъл също изпитателно ги огледа от глава до пети и реши, че Лусиън е бил прав. Със зелените си ливреи, украсени със златни галони, с напудрените перуки и свежите цветя на реверите, двамата лакеи изглеждаха доста представително.
— А къде е третият? — рязко попита икономът, въпреки че Алис можеше да се закълне, че ъгълчетата на устните му са извити в лека усмивка.
— Струва ми се, че отиде да вземе нещо — отвърна Бърк, вторият лакеи. — Той каза… — Зад гърба му се разнесоха забързани стъпки. — А! Ето го и него.
„Той“ беше Барт, облечен също с елегантна ливрея. Дори имаше малка перука и копринена шапка, която свали в мига, в който зърна дамите. След като се поклони доста тромаво, той бавно приближи към Алис. Личеше, че му струва огромни усилия да сдържа усмивката си. С тържествен жест извади дясната си ръка, която до този момент криеше зад гърба си, и поднесе на Алис прекрасна бяла роза.
— Ако… ако, обичате, госпожице. За мен шъ е чест… ъъ… ще е чест, ако приемете този… с-с… —
