би идеята да я ухажва не бе чак толкова лоша. Както Лоти постоянно му изтъкваше, вече отдавна трябваше да се е оженил и да е напълнил детската стая с наследници. А и той искрено харесваше Алис. Достатъчно, за да си представи без никакво усилие как прекарва остатъка от живота си с нея.
Внезапно изпита желание да си вземе нещо за пиене и да се уедини някъде, където на спокойствие да се вдълбочи в мислите си, затова се извърна и си запреправя път през тълпата. Беше по средата на стаята, когато го заговориха лорд Стантън и лорд Брадуел. Лусиън с усилие потисна досадата си, кимна към двамата светски сплетници и неохотно промърмори:
— Стантън. Брадуел.
— Прекрасен бал, Тистълуд! — ентусиазирано възкликна Брадуел и вдигна монокъла си, за да огледа претъпканата бална зала. — Невероятна блъсканица!
— Да — съгласи се Стантън. — Тъкмо казвах на Брадуел, че тази вечер е много оживено. Според мен присъстват поне стотина души повече, отколкото бяха на дебюта на дъщерята на лорд Маси миналата седмица.
— Така ли? — разсеяно попита Лусиън, опитвайки се да измисли подходящо извинение, за да се отърве от тях по-скоро.
Стантън и Брадуел кимнаха едновременно.
— Трябва да кажа, мой скъпи приятелю, че госпожица Феър е всичко, което ни разказа за нея, а дори и повече Вече се вдигнаха най-малко дузина тоста в чест на изключителната й красота — заяви Брадуел.
— Чух, че също толкова млади благородници са заявили намерението си утре да й направят посещение — добави Стантън, за да не остане по-назад. Засмя се и потупа Лусиън по гърба. — Струва ми се, че спокойните ти дни са свършили, Тистълуд.
Глава 16
Предсказанието на Стантън се оправда напълно. Спокойните и тихи дни на Лусиън наистина бяха свършили. Алис пожъна изключителен успех и къщата се намираше под постоянна обсада. Всъщност от дебюта й преди една седмица, всеки следобед, когато се връщаше от клуба, заварваше дома си, гъмжащ от нетърпеливи младоци. Една част от тях висяха на площадката отпред, а други бяха обсебили салона и обсипваха Алис с комплименти и възхитени погледи.
Лусиън се спря до масичката и изгледа кръвнишки купчината букети и луксозни кутии с бонбони. По дяволите! Домът му започваше да прилича на оранжерия или сладкарница. Маркиз Тистълуд изсумтя подигравателно, обърна се на пети и закрачи надолу по коридора, проклинайки съдбата, която бе благословила Алис с този ослепителен успех.
О, той много добре знаеше, че би трябвало да е доволен. Един настойник, който милее за благото на повереницата си, би бил във възторг, че тя е обект на всеобщо възхищение. Вместо това обаче, изпитваше дразнещото чувство на страх; страх при мисълта, че ще я изгуби. Тя несъмнено малко по малко му се изплъзваше. Ако слуховете, които се носеха в клубните среди, бяха верни, преди края на сезона Алис щеше да получи поне дузина предложения, като поне десет от тях щяха да бъдат от млади мъже, включително и лорд Тръмбъл, наследника на херцога на Тревъндей.
При тази перспектива лицето на Лусиън заприлича на буреносен облак. Той връхлетя в кабинета си и яростно затръшна вратата. Проклятие! Положението беше безнадеждно. Как би могъл той, един скучен маркиз на тридесет и две, да се състезава срещу очарователния бъдещ херцог на двадесет и четири? И какъв шанс би имал в сравнение с другите млади обожатели? Та до тях той изглеждаше толкова стар и безинтересен.
Лусиън изруга цветисто под нос нещо, което никога не би си позволил на публично място, стовари се в креслото зад бюрото и грабна „Морнинг поуст“, твърдо решен да прогони унизителните мисли от главата си.
Обаче, колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху водещите заглавия, постоянно се връщаше към случилото се снощи. След осем неуспешни опита да прочете статията за американското предложение за митническите тарифи, отново избълва една доста солена ругатня и захвърли вестника. С всяка изминала секунда настроението му се влошаваше все повече и повече, докато накрая нещастният маркиз се сви в креслото и се предаде на мрачното отчаяние.
А колко приятно бе започнала вечерта. По дяволите! Беше повече от приятно… Беше великолепно!
Докато пътуваха към театъра, сгушени удобно върху меките седалки на луксозната му градска карета, двамата с Алис си бъбреха оживено и се смееха. Разговорът им бе толкова задушевен, че ако не бяха официалните им облекла и лекото люлеене на купето, Лусиън съвсем лесно би могъл да си представи, че седят пред кухненското огнище.
Въздъхна и с тъга си припомни приятните им среднощни набези в топлото и уютно помещение, които бяха престанали след нейната новопридобита популярност. Хубавата му повереница бе толкова търсена, че вече рядко се прибираха у дома преди три след полунощ, а тогава тя бе толкова уморена от забавленията, че отиваше право в леглото. Лусиън обаче сядаше край кухненското огнище, с тайната надежда в сърцето, че Алис ще дойде при него. Та така и не се появи, а той се чувстваше все по-самотен и изоставен.
Лишен от компанията й и жадуващ за нея, Лусиън с нетърпение бе очаквал посещението в театъра, когато щеше да я има изцяло за себе си. Чувстваше се изпълнен с надежда особено като се имаше предвид предположението на Стивън, че тя може би ще се зарадва на вниманието му. Всъщност Лусиън възнамеряваше тази вечер да сложи началото на официалното си ухажване на Алис.
А какво стана в действителност? По дяволите, та той нямаше никаква възможност за това! Още в мига, в който излязоха от каретата, младоците ги наобиколиха, пърхайки около повереницата му като пеперуди, привлечени от сладкото ухание на пролетно цвете. И сякаш това не им стигаше, ами превзеха и ложата му. Ала това, което го обезпокои най-вече, бе фактът, че те изобщо не гледаха на него като на евентуален съперник. Нахалниците се държаха така, сякаш го нямаше или бе някоя досадна и незначителна стара мома.
Презрителното им отношение не само го вбеси, но за пръв път в живота си той се усъмни дали наистина бе толкова привлекателен за жените.
Разбира се, здравият разум го убеждаваше, че е в разцвета на силите си. Всъщност постоянно бе обсаждан от амбициозни майки, които всячески се опитваха да го оплетат в мрежите си и да го оженят за дъщерите си. Що се отнася до самите девойки, от начина, по който флиртуваха с него, бе ясно, че го харесваха не по-малко, отколкото майките им харесваха богатството и титлата му.
И въпреки това, поради причина, която бе безсилен да си обясни, пренебрежителното отношение на ухажорите на Алис го накара да изгуби самоувереността си. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се питаше дали в крайна сметка те не бяха прави. Дали той не бе твърде стар и скучен, за да се надява, че може да спечели благоразположението на едно младо и красиво момиче като Алис. Та той бе с четиринадесет години по-голям от нея, а не биваше да забравя, че е и неин настойник.
Лусиън простена високо и зарови лице в шепите си. Какво не би дал да бе на мястото на поклонниците на Алис и да я бе срещнал за пръв път на дебютния й бал. Какво не би пожертвал, за да може да бъде за нея един от подходящите и желани кандидати за ръката й. Не се съмняваше, че ако бе така, онези недозрели младоци щяха да го вземат съвсем насериозно.
А тя? За хиляден път мислено прокле приятеля си Стивън задето бе посял идеята за ухажването. Сега тя вече бе пуснала дълбоки корени и задушаваше всичко останало. Алис бе единственото, за което можеше да мисли. Копнежът му бе толкова силен, че понякога се улавяше как си мечтае какво би било да е обичан от нея. Дори стигна толкова далеч, че няколко пъти се опита да си представи как биха изглеждали децата им.
