Два дни след дебюта на Алис, Даяна Рамзи получи съобщение от конюшните си, че няколко от чистокръвните й жребци внезапно са се разболели от някаква тайнствена треска. Това я накара на часа да се втурне към дома си, за да се погрижи лично за тях.
Стивън разбра и приветства решението й, ала бе съкрушен от заминаването й. След като няколко дни гледа мрачната физиономия на приятеля си, потънал в скръб по напусналата го любима, Лусиън му предложи да отседне в Тистълуд, за да бъде близо до Даяна и да й помага. Стивън прие с радост, оставяйки Лусиън сам да се оправя с Алис.
За миг се замисли дали да не отскочи до замъка и да сподели тревогите и терзанията с приятеля си. Винаги можеше да разчита на Стивън, че ще го изслуша внимателно, ще го утеши и ще му даде полезен съвет. Мисълта наистина го изкуши, ала въпреки това я отхвърли. Не можеше да напусне Лондон. Не и след като напоследък Дрейк почти не се отделяше от Алис. Нямаше никакво съмнение, че това предвзето конте ще дотича при нея и мига, в който той напусне града, и ще настоява да я придружава навсякъде. А Лусиън никога нямаше да му осигури това предимство.
Твърдо решен да се примири с факта, че няма ни какъв друг избор, освен да ухажва Алис по най- класическия начин и да се моли да не стане за смях в очите й, маркиз Тистълуд взе отново вестника. За разлика от предишния път, най-после успя да се разсее с четене. Прелисти страница след страница, прегледа набързо обявите, прочете доста задълбочено статията за търговията с роби и внимателно проучи последните предложения от конюшните Татърсол.
Тъкмо свърши дописката за ужасното убийство в Сейнт Джайлс, когато погледът му попадна върху обявата под него. Не се интересуваше от публични лекции и затова понечи да премине по-нататък, когато думата „феи“ при влече вниманието му. В следващия миг си помисли за Алис и за интереса й към тези странни създания и веднага зачете.
Ставаше дума за лекция и художествена изложба, озаглавена: „Научни изследвания и легенди за феите, обитаващи Британските острови“. Щеше да бъде представена следващия вторник следобед в музея на изящните изкуства. Устните му се извиха в усмивка и той грижливо откъсна обявата. Чудесно! Алис не само със сигурност ще се наслади на лекцията, но и бе малко вероятно да срещнат на подобно място някой от нейните досадни поклонници. Настроението му внезапно се повиши и той се почувства окрилен, нещо, което не му се бе случвало от цяла седмица. Стана от бюрото и отиде да потърси повереницата си, за да я покани.
С всяка крачка вълнението му нарастваше. И това не се дължеше на факта, че изведнъж бе обзет от интерес към феите. Той продължаваше да ги смята за една от най-абсурдните и глупави измислици. Радостта му се дължеше на възможността да ощастливи Алис. За него нямаше по-голяма награда от тази да види как очите й светват от удоволствие. А усмивката й… Да гледа как сладките й устни бавно се разтварят и извиват…
Лусиън се засмя, предвкусвайки приятната сцена, и забърза към салона. Ако имаше късмет, тя щеше да се хвърли към него и да го прегръща и целува, както когато й поднесе скъпоценностите за бала. Усещането за тялото й, притиснато към неговото, предизвикваше толкова странни и прекрасни неща…
Едва сдържайки нетърпението си, той хукна от салона към стаята за закуска и прекоси на бегом градината. Тъкмо тичаше нагоре по стълбите, сигурен, че е в стаята си и се гласи, когато…
— Ох! — Налетя на Тидзъл.
— Милорд! — Икономът се олюля и кокалестата му ръка се сключи около централната колона, за да не падне. Успя да се съвземе и възвърнал самообладанието си, добави: — Вината е изцяло моя. Моля да ме извините, милорд.
Господарят му се усмихна и го потупа по рамото.
— Вината беше моя и ти го знаеш, Тидзъл. Не биваше да препускам така из къщата. Ако беше тук, бавачката Спратлинг без съмнение щеше да ми издърпа ушите, задето не гледам къде вървя.
— Без съмнение — съгласи се Тидзъл и нещо като усмивка пробяга по устните му.
Лусиън погледна нагоре, после отново към иконома, който почтително очакваше следващото му нареждане. Маркиз Тистълуд понечи да му кимне, че е свободен, ала в последния миг промени решението си.
— Случайно да знаеш къде е госпожица Феър?
— Госпожица Феър? — Бръчките по челото на иконома се задълбочиха. — Струва ми се… Да… Тя излезе…
Това му подейства, сякаш го бяха залели с ведро студена вода. Във въодушевлението си той нито за миг не си бе помислил, че Алис може да не си е у дома, за да сподели вълнението му. Приповдигнатото му настроение тутакси изчезна и се замени от силно разочарование.
— Но не знам къде е отишла — продължи Тидзъл. Готвачът се сдърпа с месаря и той отказа да достави агнешкото за вечеря. Аз бях при тях, когато госпожица Феър е излязла.
Излязла… Вероятно с онова конте Дрейк, вбесено си помисли Лусиън, докато с половин ухо слушаше обясненията на верния си слуга. Гневът на часа измести разочарованието му. Без съмнение онзи мазник я бе отвел на разходка с глупавия си файтон и в момента се перчи с нея по Ротън Роу.
— Докато отсъствах, Хендрикс ме заместваше при вратата. Ако желаете, мога да го потърся и да го попитам къде е отишла госпожица Феър, с кого е излязла и кога се очаква да се върне.
Задушаващият се от безсилен гняв Лусиън хвърли кръвнишки поглед към Тидзъл, сякаш лично той бе виновен за отсъствието на повереницата му. Когато заговори, гласът му приличаше на съскането на спукана тръба.
— Няма нужда. — Без да обръща внимание на слисаното лице на своя иконом, той се завъртя на пети и се отдалечи Беше прекосил фоайето почти до половината, когато спря и нареди, без да се обръща:
— Изпрати госпожица Феър при мен веднага щом се върне. Ще я чакам в кабинета си.
Едва сдържайки се да не удари с юмрук стената, Лусиън скръцна със зъби и продължи. Дяволите да я вземат! Как се осмеляваше да скита, и то без неговото разрешение? Стисна зъбите си толкова силно, че челюстта го заболя. Е, много бързо ще сложи край на безотговорното й поведение, така че вече да мисли по два пъти, преди да пристъпи навън от къщата, без да се посъветва с него. Взел това твърдо решение, той влезе в кабинета си и трясна вратата.
Измина час, после втори. Лусиън продължаваше да очаква завръщането на Алис. Малко преди три часа Тидзъл предложи да му поднесе обяда в кабинета, но маркизът сприхаво отказа. Непрекъснато усилващият се гняв напълно го бе лишил от апетит. Когато часовникът отброи четири, той вече бе на ръба на експлозията. Къде, по дяволите, бе тя? Ако бе излязла на разходка с Дрейк, вече отдавна трябваше да се е върнала! Обикновено лишен от въображение, сега умът на Лусиън рисуваше най-различни сцени с главни участници Алис и Дрейк, коя от коя по-мъчителни. Може би са се отбили в „Гънтър“ да хапнат сладолед и в момента се гледат влюбено над купичките? Или пък се изхождат из някое усамотено кътче на парка, загубили представа за времето и пространството, потопени във взаимната си страст?
Яростта му се разпали още повече, като си представи как Дрейк сграбчва Алис в обятията си, за да си открадне бленуваната целувка. А най-лошата част от тази сцена бе, де тя се наслаждава на близостта му и с жар отвръща на целувката. Тъкмо си я представяше как стене, премаляла от удоволствие, отпусната върху копринената жилетка на онзи негодник, когато на вратата тихо се почука.
— Какво! — изрева той и юмрукът му се стовари с все сила върху бюрото.
Последва продължителна пауза, сякаш този, който бе зад вратата, се чуди дали да отговори. Най-после се чу гласът на Тидзъл.
— Госпожица Феър, милорд.
Цялата пламнала от удоволствие, с устни, подути от целувките на Дрейк, мрачно си помисли Лусиън. Впери присвитите си очи във вратата и изръмжа:
— Може да влезе.
Да, лицето й бе зачервено точно както си бе представял. А очите й сияеха като звезди. Това окончателно го лиши от самообладание.
— Къде, по дяволите, беше? — прогърмя гласът му, докато тя плавно се носеше към него, сякаш стъпваше по облаци, както без съмнение се чувстваше в еуфорията си.
Алис се спря като закована и замечтания унес, изписан на лицето й, тутакси бе заменен от смущение.
