Притеснението я правеше безпомощно несръчна. След четвъртия й напразен опит, Лусиън нежно избута пръстите й и сам я отвори.
Стивън, който се бе надигнал, за да види съдържанието на кутията, невярващо подсвирна и се отпусна обратно и креслото. Шарлот ахна. Колкото до Алис, тя стоеше безмълвна с полуотворени устни.
Никога досега през петвековното си съществуване не бе виждала нещо по-прекрасно от огърлицата, обиците и гривната, които искряха върху кадифето. Във всяка брънка от сребърната верижка лежеше овален малък диамант, а на равни интервали блестяха изящни диамантени цветчета. По средата искреше ослепителна диамантена розетка. Капковидните обици бяха в същия стил.
— О, Лусиън — прошепна тя и благоговейно прокара върха на пръста си по гривната. Приличаше й на короната на кралицата на цветята, но изработена от диаманти. — Те са… О! — Наклони глава, за да срещне сребристия му поглед. Още не можеше да дойде на себе си. — Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно. Благодаря ти.
— В мига, в който ги видях, бях сигурен, че са за теб — промърмори той, а в сивите му очи се таеше толкова топлина, че тя се изчерви и бързо сведе поглед към подаръка.
Мили Боже! Какво й ставаше? Защо всеки негов поглед я изгаряше!
— Сигурна съм, че другите момичета ще позеленеят от завист, когато ги видят — избъбри Алис, засрамена от собствената си глупост.
— Е, Лус, може би в крайна сметка не си чак толкова безнадежден случай — отбеляза Шарлот и взе кутията от приятелката си, за да огледа по-подробно накитите. След миг кимна доволно. — Отличен избор.
— Скоро сами ще се убедим… — отвърна Лусиън, извади огърлицата от кутията и я разкопча. После учтиво попита: — Позволяваш ли?
Тя кимна в знак на съгласие и той я сложи около шията й. Ловките му пръсти докоснаха леко ключицата й. Колкото и небрежно да бе това докосване, по гърба й пробягаха толкова приятни тръпки, че тя едва се сдържа да не изохка от удоволствие. Сексуалното й вълнение бе зашеметяващо. Когато Лусиън закопча огърлицата и се отдръпна, за да вземе гривната от Шарлот, Алис си помисли, че ще припадне от желание.
— Това е то! — възкликна Лоти, след като и обиците бяха закачени. — Кажи сега, че не блести, Лус!
Лусиън нежно повдигна брадичката на тръпнещата си повереница. Стори й се, че я изучава цяла вечност. Очите му вече блестяха от възхищението, за което тя толкова горещо се бе молила.
— Блести с такава сила, че може да ослепи всекиго — меко заключи маркиз Тистълуд. — Вярвайте ми! — допълни след миг и за огромна изненада на Алис, а очевидно и на Стивън, наведе глава и залепи една нежна целувка на бузата й.
Все още стоеше със зачервено от удоволствие от комплимента му лице и развълнувана от целувката, когато той приближи устни до ухото й и прошепна:
— Ти си права, кукличке. Другите момичета ще позеленеят от завист, но не само заради бижутата. — Преди Алис да успее да отговори, Лусиън отстъпи назад и с престорена строгост нареди: — А сега, дами, тръгвайте за двореца. Ние със Стивън ще трябва да си пийнем порядъчно, за да полеем тази тържествена вечер.
Стивън се усмихна, развеселен от държанието на приятеля си. Маркиз Тистълуд приличаше на влюбен до уши младок, суетящ се около прекрасната си дама. Запита се дали Лусиън го осъзнава. Вероятно не. Макар че тутакси отгатваше кога един мъж ухажва една жена, той бе невероятно тъп и непрозорлив що се отнасяше до собствените му чувства.
А че имаше чувства към госпожица Феър бе съвсем очевидно. Лусиън Уор, всеизвестен скептик по отношение на любовта, най-после бе отдал сърцето си, и то на непоносимата си и ужасна повереница, ако правилно си спомняше думите му. Стивън реши, че като най-добър приятел на Лус, негово задължение е да му отвори очите и затова заговори веднага щом дамите излязоха.
— Длъжен съм да призная, Лус, че госпожица Феър изглежда доста приятно.
Маркизът изръмжа, все още приковал поглед във вратата, която току-що се бе затворила зад гърба на Алис и сестра му.
— Жалко, че има такава коса — продължаваше Стивън, — иначе щеше да бъде истинска красавица!
Забележката му постигна очаквания ефект. Лусиън рязко завъртя глава и го изпепели с поглед. Когато заговори, очите му изпускаха мълнии.
— И какво, по дяволите, не е наред с косата й?
— Руса…
Погледът на Лусиън дори не трепна.
— Е, и?
Стивън сви рамене.
— Ами блондинките не са по-привлекателни от купа изстинала овесена каша. Бледи и безцветни… — Сви презрително устни. — По-добре да си останеш без жена, отколкото да легнеш с блондинка.
Лусиън го изгледа така, сякаш не можеше да реши дали да го удуши на часа, или да му обяви дуел.
— Може би не е зле да прекарваш по-малко време с проклетите си коне и повече в човешко общество — процеди през зъби накрая маркиз Тистълуд. — Изглежда нищо не разбираш от жени, щом определяш госпожица Феър като бледа и безцветна.
„Говори като предизвикан любовник“ — помисли си Стивън, едва успявайки да прикрие смеха си.
— О?
Лусиън вирна глава и се изправи.
— Един мъж с вкус не би пропуснал да забележи изключителния тен на лицето и цвят на косите на госпожица Феър — гневно изрече той, грабна чашата, която бе пресушил преди малко, и прекоси стаята, за да отиде до масичката с напитките. — Със сигурност си забелязал и какви прекрасни очи има?
Стивън прехапа устни, за да не се изкиска на глас.
— Сини бяха, нали?
— Сини, да. Блестящи сапфири със съвсем лек оттенък на теменужено… — Лусиън вдигна гарафата с порто. Но навярно реши, че спорът изисква нещо по-силно, защото я остави и си наля от коняка.
Вдигна бутилката към Стивън, който кимна, и Тистълуд се върна при бюрото с чашата си в едната ръка и бутилката в другата.
— А що се отнася до бледото и безцветно лице, ако успееш поне за малко да откъснеш мислите си от новороденото си жребче, за да можеш добре да я огледаш — продължи той, след като се настани зад бюрото, — ще откриеш, че тя има изключително приятен тен. Съчетание между нежно-розово и слонова кост, по-скоро като… — Махна с ръка, затруднен от описанието.
— Като картина на Гейнсбъро7 — подсказа му Стивън и плъзна чашата си по полираната повърхност към приятеля си, за да му я напълни.
Лусиън се усмихна.
— Виждам, че си забелязал — кимна доволно и плъзна обратно пълната чаша. — Следващия път ти предлагам да си направиш труда да обърнеш внимание и на косата й. Тя наистина е необикновена. Прилича на… — Понеже нямаше навика да си служи с поетични изрази, описвайки някоя жена, маркиз Тистълуд отново се затрудни.
И отново Стивън му се притече на помощ.
— На жълт атлаз, предполагам?
Лусиън отпи от коняка и се замисли над сравнението. Бавно поклати глава.
— Не. Твърде обикновено е. Тя е много по-блестяща… по-богата…
— По-блестяща и по-богата, така ли? Хмм… — Ако питаха него, косата на Алис имаше най-обикновен жълт цвят. Нищо забележително. Лусиън навярно съвсем си бе загубил ума по нея, щом я смяташе за изключителна. Развълнуван от мисълта, че приятелят му най-сетне е открил любовта, и то с момиче, което по всичко личеше, че напълно споделя чувствата му, той игриво предположи:
— Щом не е жълт атлаз, може би е злато, втъкано в копринени нишки?
Лусиън съвсем сериозно обмисли сравнението, сякаш ставаше дума за значително капиталовложение в
