След като проседя цяла вечност на пейката, потупвайки с бос крак по килима и почуквайки с пръст по полираната повърхност на масичката, най-после реши: ще накара Хедли да направи някаква магия върху конюшните на Тистълуд, в резултат на което конете уж да се разболеят от същата треска, както тези на Даяна Рамзи. Когато Стивън, за когото й бяха казали, че е заминал за Тистълуд да купи някакво новородено жребче, узнае за случилото се, незабавно ще повика Лусиън. Щом се озове в Съсекс, Лусиън няма как да не се посъветва с Даяна за лечението, а от сватовническия си опит Алис знаеше, че нищо не сближава толкова много хората, както общата им цел. Разбира се, конете нямаше да пострадат от магията.
Твърде развълнувана, за да си легне, Алис реши, че трябва да отпразнува съвършения си план. А какъв по добър начин от това да си хапне още едно голямо парче от сладкиша с бадеми, който Тидзъл й бе донесъл, след като тя отказа да слезе за вечеря? Бързо облече пеньоара, обу чехлите си и забърза към кухнята.
В тъмния коридор имаше течение, затова закри е ръка пламъка на свещта. Тъкмо заслиза по стълбата за слугите, когато чу в далечината звъна на часовника. Отброи един, два, три…
„О, чудесно!“, каза си Алис и продължи надолу. Беше достатъчно късно за слугите, които си бяха легнали, и твърде рано за Лусиън, който сигурно още беше в клуба. Това означаваше, че кухнята щеше да бъде изцяло на нейно разположение и ще може да си хапне до насита, без някой да бъде свидетел на среднощната й лакомия.
Устата й се напълни със слюнка при мисълта за пред стоящото угощение. Взе по две последните стъпала и е валсова стъпка се запъти към килера. След като й без това бе решила да не се съобразява с изтънчеността на една истинска дама, защо да не си отреже две парчета вместо едно? А дали да си вземе и от сладкиша с мед и джинджифил? Намираше се по средата на кухнята и тъкмо се чудеше има ли и от онези чудесни курабийки, когато някакво леко движение край огнището привлече вниманието й.
Сърцето й тутакси замря. Някаква фигура се бе отпуснала на стола до огъня. Кой…
Лусиън? Алис се притаи в сенките. Разбира се, че беше Лусиън. Кой друг бе толкова строен и елегантен? Кой би могъл да има такива великолепни широки рамене? Никой освен Лусиън…
Но тя му бе много ядосана.
Или поне се опитваше да се убеди в това. Обаче колкото и да се стараеше не можеше да разпали гнева си. Не че той не бе заслужил негодуванието й. Тъкмо обратното. Нито пък тя му бе простила. Е, може би съвсем малко…
Това, което бе потушило яда й, бе обхваналата я тъга, когато го видя да седи там, край огнището, както толкова често бе правил по време на приятните им среднощни разговори. Ако планът й успее, а за негово добро тя щеше да се моли да стане така, това може би бе последният път, когато го вижда на това място. След като се ожени за Даяна, ще бъде твърде зает през нощта, за да седи край кухненското огнище и да си бъбри приятелски с нея.
Изпълнена с тъга, Алис приближи. Не бе сигурна какво точно да каже или направи, но знаеше, че трябва да бъде близо до него. Ако това бе последната им нощ заедно, как би могла да допусне тя да бъде помрачена от гнева?
За съжаление изглеждаше, че точно така щеше да стане. От начина, по който Лусиън остана неподвижен, напълно пренебрегвайки присъствието й, бе ясно, че гневът му не се е охладил. Цялото му поведение показваше, че настроението му никак не се е подобрило.
Обикновено идеално вчесаната му коса, сега бе в пълен безпорядък, сякаш през последните няколко часа непрекъснато бе ровил с пръсти в нея. Коприненият му халат, скъпа дреха в черно и златисто, бе небрежно навлечена и вързана с колан; отдолу се подаваха провиснали панталони, които отчаяно се нуждаеха от ютия. А най-смайващото бе, че маркиз Тистълуд беше бос.
Алис се смути и нерешително спря. Измачканата яка на ризата му се подаваше наполовина от халата. Как й се искаше да я оправи и да почувства копринената мекота на кожата му под пръстите си. Жадуваше да опъне халата на широките му рамене и да се наслади на мускулестите гърди под мекия плат. Но най-горещо от всичко й се искаше да види усмивката му.
Устните й тихо произнесоха името му, с тайната надежда, че той така се е унесъл в мислите си, че не е забелязал присъствието й.
Никаква реакция. Сякаш бе станала невидима като Хедли. Почака малко и въздъхна. Е, добре. Може би беше по-добре, ако си останат скарани. Защо да се измъчва е напразни надежди и да подхранва невъзможната си любов? Чувствайки се така, сякаш бяха изтръгнали сърцето й, Алис си заповяда да се обърне.
— Не си отивай! Моля те! — Гласът му бе дрезгав шепот.
Тя замръзна. След един удар на сърцето се извърна към Лусиън. Той не бе помръднал. Всъщност по нищо не личеше, че бе заговорил. Напълно объркана, Алис стоеше и се взираше в наведената му глава, питайки се дали не си бе въобразила, че го е чула. Понечи отново да се извърне, когато той бавно вдигна глава.
Ако някой някога бе изглеждал съсипан и унищожен, то това бе Лусиън Уор. От него се излъчваше такава безнадеждност и отчаяние, като че ли целият му свят се бе срутил. Не можеше да понесе да го вижда в това състояние.
В очите й запариха сълзи и тя изтича към него, забравила за всичко, искайки единствено да го приласкае и утеши. Коленичи пред стола, вдигна отпуснатите му в скута ръце и ги притисна до гърдите си.
— Изглеждаш толкова тъжен. Сигурно нищо не би могло да е чак толкова непоправимо и ужасно, че да страдаш така? — Нежно се взря в очите му.
За миг погледите им се докоснаха и тя видя мъката, стаена в душата му. После той пое дълбоко дъх и прошепна:
— Мисълта, че мога да те загубя, е повече от ужасна.
— Да ме загубиш?!
Той сведе глава.
— Моля те, поговори с мен, Лусиън! Трябва да разбера! Аз… О! Да не би да се тревожиш, че ще избягам и ще направя нещо глупаво заради разправията ни днес следобед?
— Не, макар че след отвратителния начин, по който се отнесох към теб, не бих могъл да те обвинявам, ако го направиш. Държах се като негодник и напълно заслужавам презрението ти. Дори съм изненадан, че все още искаш да говориш с мен. Бях сигурен, че ме мразиш.
— Дълбоко се съмнявам, че някога ще мога да те намразя.
— А би трябвало. Най-малкото би трябвало да отблъскваш компанията ми, докато не ти се извиня.
Ако бе във весело настроение, думите му щяха да я накарат да се засмее. Признанието му, че й дължи извинение, показваше колко далеч бе стигнал.
— И дълго ли ще трябва да чакам?
Маркиз Тистълуд въздъхна. Това бе най-тъжният звук, който някога бе чувала.
— Не че не искам да ти се извиня веднага. Искам го повече от всичко на света. Просто не знам как да го направя. Цяла вечер си блъсках главата, но не можах да открия подходящите думи, които да изразят разкаянието и вината ми. Струва ми се, че само едно „извинявай“ не е достатъчно.
— Достатъчно е, стига да е казано искрено. Казах ти го в Тистълуд, забрави ли?
Лусиън смръщи вежди. След миг челото му се проясни.
— Не съм забравил. Беше в детската стая.
— Да. В детската стая. И сега ти прощавам — Алис се замисли за урока по федербал, който бе последвал. Какво не би дала да го види да се усмихва, както през онзи ден… Може би…
Хвърли му замислен поглед. За разлика обаче от онзи следобед в Тистълуд, възстановяването на приятелството им сега не бе заличило лошото му настроение, нито бе разсеяло тъгата в очите му. Озадачена, Алис продължи да се взира в него, опитвайки се да разбере странното му настроение. Тъкмо се канеше да се откаже, когато си припомни преди малко изречените думи и болката в гласа му.
— Лусиън?
Той разсеяно промърмори нещо.
— Преди малко каза, че ще ме изгубиш. Какво означава това?
Последва дълго мълчание, толкова дълго, че Алис започна да се пита дали изобщо смята да й
