отговори.
— Исках да кажа, че виждам как с всеки изминал ден се отдалечаваш все повече и повече от мен. Сърцето ми се къса при мисълта, че малко по малко те губя.
Алис застина, поразена повече от отчаянието в гласа му, отколкото от самите думи. Знаеше, че се е привързал към нея, че предпочита да прекарва по-голямата част от времето си в нейната компания. И въпреки това до този миг не бе показал с нищо, че чувствата му са много по дълбоки от приятелски. Възможно ли бе сега да се опитва да й каже тъкмо това?
— Мразя твоите ухажори — продължи Лусиън с такава ярост в гласа, че не оставаше никакво съмнение за искреността на заявлението му. — Мразя ги за тяхната младост и очарование, понеже знам, че ми липсват и двете. Мразя ги за правото да те ухажват, защото като твой настойник на мен то ми е отнето. Мразя ги, защото един ден ще се влюбиш в някой от тях и ще се омъжиш за него.
— Лусиън, не…
— Ревността ме накара да се държа така днес следобед. Всеки път, когато излизаш на разходка или на езда с някой от проклетите поклонници, аз се ужасявам, че той може да поиска ръката ти и ти да се съгласиш. Ако можех, щях да те заключа далеч от света, за да те имам само за себе си.
Преди да осъзнае думите му или да реагира по някакъв начин, Лусиън измъкна ръцете си от нейните и я притегли върху скута си.
— Мили Боже, Алис! Какво да правя? — мъчително простена той.
— Лусиън…
— Аз те обичам. Обичам те толкова много, че понякога ми се иска да плача заради това чудо. Ти си моята радост, моето спокойствие… целият ми свят. За пръв път в живота си се чувствам жив, истински жив. Ти ме накара да се чувствам така. Как… — гласът му пресекна и едва успя да довърши — ще живея без теб?
Остана мълчаливо да се взира в очите й. После гърдите му се разтърсиха от ридания, той я притисна към себе си и зарови глава в косите й.
Неговите стенания се смесиха с тези на Алис. О, как копнееше да му признае собствените си чувства и да облекчи страданието му! Нужни бяха три думички… Само три.
Три думи, които сигурно щяха да ги осъдят на вечно проклятие. Не че я бе грижа какво ще стане с нея. Ако залогът бе само нейната душа, тя с радост би рискувала, за да вкуси от насладата, която знаеше, че ще открие в прегръдките му. Би предпочела един великолепен миг, в който да обича и да бъде обичана, отколкото безкрайната празнота.
Останаха дълго така: тя полулегнала в скута му и оплакваща невъзможната им любов, докато ръката й нежно галеше гърба му; той, заровил лице в косите й, вкопчил се в нея, сякаш тя щеше да изчезне, ако я пусне. Усещаше как гърдите му се тресат от безмълвни ридания.
Накрая той бавно вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Макар че по бледите му страни нямаше следи от сълзи, очите му бяха зачервени. Сякаш самата му душа бе плакала. Гледката беше покъртителна и в същото време ужасяваща.
С изкривено от мъка лице, сякаш току-що бе извършил нещо непростимо, той отпусна ръце и промърмори:
— Съжалявам, Алис. Моля те, прости ми. Не биваше да давам воля на чувствата си.
Алис знаеше, че трябва да стане от скута му, да кимне в знак, че му прощава, и да отиде направо в стаята си. Ала не можеше. Господ да й е на помощ! Не можеше. Просто нямаше сили да си тръгне и да го остави толкова потиснат и отчаян.
Прекалено погълнат от извиненията си, за да забележи нейните терзания, Лусиън продължи:
— Днес следобед говорих с Шарлот. Ние…
— Предполагам, че ти е съобщила прекрасните новини?
Той се усмихна вяло.
— Да, каза ми. Много се радвам за нея. Аз пък й признах чувствата, които изпитвам към теб, както и ревността, която днес следобед бе замъглила ума ми. Тя предложи, че предвид обстоятелствата, може би е по-уместно да останеш при нея и Клейтън до края на сезона. Струва ми се, че съм длъжен да се съглася, след това, което се случи преди малко.
При мисълта, че се налага да го напусне, нещо у нея се скъса — навярно и последният остатък от самообладанието й. И преди да успее да се спре и да осъзнае последствията, тя пламенно възкликна:
— Не, Лусиън! О, не! Моля те, не ме отпращай. Не можеш! Не мога да понеса да съм далеч от теб!
Той не би могъл да бъде по-смаян дори ако направо му бе признала любовта си. Или по- въодушевен.
— Да не би да искаш да кажеш, че споделяш чувствата ми? — Не смееше да повярва.
Никога досега Алис не се бе чувствала толкова раздвоена, както в този миг, когато видя как тъжното му лице светва в усмивка. Знаеше, че трябва да отрече, че е длъжна да се извини за прибързаните си думи, но не можеше. И как би могла, когато подобно нещо щеше да прогони радостта от лицето му?
Никога досега не бе усещала толкова силно тежестта на проклятието, тегнещо над нея. Сведе поглед, отчаяно опитвайки се да открие изход от тази невъзможна ситуация. Със сигурност би трябвало да има начин да излезе от затруднението, без да разбие нито сърцето му, нито техните души.
Но дори и да имаше, тя не можа да го открие. Бе стигнала до задънена улица и трябваше да признае поражението си. Значи щеше да разбие сърцето му. Може би, ако прояви достатъчно гъвкавост, би могла да го накара да потърси утеха в обятията на Даяна.
Докато събираше сили да се отрече от любовта си, той нежно обхвана брадичката й в шепите си и повтори:
— Споделяш ли чувствата ми?
Навярно очите й бяха казали това, което устните й не посмяха, защото Лусиън простена и я притисна с все сила към гърдите си. Склони лице над нейното и тихо промълви:
— Толкова много го желаех и се надявах, но никога не съм вярвал истински, че ще бъдеш моя. И в този миг се страхувам, че това е само един прекрасен сън.
Устните му бяха близо до нейните, толкова близо, че топлият му дъх я погали.
— Кажи ми, сладка Алис, истинска ли си? Или си само плод на въображението ми? — Гласът му галеше като кадифе. — Може би трябва да те целуна и сам да открия. — И без да дочака отговора й, устните му се впиха в нейните.
В целувката му нямаше нищо от нежността, сдържаността и уважението, с които я бе целувал досега. В нея имаше само страст, изгаряща и завладяваща, жар, на която тя бе безсилна да устои. Оставаше й само да се покори и тя го направи с желание и радост.
О, разумът й нашепваше, че трябва да се бори, да го отблъсне и да бяга надалеч от него, колкото й стигат силите. Но… дано Бог да й прости… не можеше да го направи. Изкушението да вкуси от завладяващата му страст бе прекалено силно, за да му устои.
Само един миг наслада, това бе всичко, което щеше да си позволи. Само един миг на блаженство — то щеше да й стигне за вечността. Нима щяха да бъдат прокълнати за частичка щастие? А утре ще се погрижи да оправи всичко!
Утре… Да, утре, обеща си тя, когато и последното й колебание се стопи и се отдаде на взаимната страст. Утре ще открие начин да поправи стореното през тази нощ. Утре ще мобилизира всичките си усилия, за да го събере с Даяна. Но тази нощ…
Обви ръце около шията му и отвърна на целувката. Бе ненаситна. Копнееше за още и още. Никога досега не бе изпитвала подобно желание, никога не бе вкусвала нещо по-сладко от забранения нектар на устните му.
Мълвейки името й, той я притисна още по-близо, сякаш искаше навеки да слее тялото си с нейното. Устните му жадно търсеха и покоряваха.
Целуваха се отново и отново. Зъбите му леко я хапеха, езикът му я милваше и дразнеше. Алис тръпнеше от наслада и раздирана от неистов копнеж, разтвори устни, подканвайки го да вкуси от сладостта им.
Стенещ от желание, Лусиън се подчини. Езикът му нахлу в устата й и изпрати топли вълни по цялото й тяло.
