— Няма да е напразна. За Лусиън. Той напълно я заслужава. А и какво толкова ще изгубя? Само векове на нещастие и страдание.
— Може да изгубиш шанса си да бъдеш напълно възстановена и върната на земята.
Алис се втренчи във феята.
— Ангъс никога няма да ме освободи. Не и след като се провалих с Лусиън. И двете го знаем.
Алура поклати глава.
— Не разбираш ли? Ако това, което подозирам, е истина, не ти си се провалила, а Ангъс. Когато му го кажа, той сигурно ще обвини себе си за смъртта на сина си и ще те пусне да се завърнеш в света на смъртните. Така отново ще станеш Алис Феър, любимката на висшето общество, свободна да изживее живота си както намери за добре.
— Но без Лусиън — изтерзано прошепна Алис, неспособна да понесе дори мисълта за това.
— Да. Вече ще бъде твърде късно, за да бъде спасен. Затова ти трябва да решиш чий живот да спасиш: неговия или своя?
Глава 19
— Тук те оставям — промърмори Хедли и спря пред моста.
Алис го погледна замислено. Духът стоеше в позата, в която го бе виждала толкова пъти — навел глава, с изправени рамене и подритващ прашния път, сякаш обиден от самото му съществуване. Макар че се опитваше да скрие чувствата си зад маската на безразличието, от пресипналия му глас бе ясно, че и за него моментът е също толкова тежък и мъчителен, колкото и за самата нея.
И наистина им бе тежко, защото, въпреки че никой от двамата не го бе изразил на глас, през изминалите седмици те бяха станали приятели. Добри приятели.
Алис коленичи пред него, решена да признае чувствата си, преди смъртта и съдбата да ги разделят завинаги. С мъка сдържаше напиращите си сълзи. Не бе сигурна какво да каже, знаеше само, че трябва по някакъв начин да изрази обичта си. Протегна ръка и отпусна длан върху слабичките му прегърбени рамене.
— Хедли? — Надяваше се да я погледне. Откакто напуснаха света на духовете и феите, той почти не я бе удостоил с поглед. И явно нямаше намерение да го стори дори и сега, ако се съдеше по начина, по който продължаваше да се взира в прахта под краката си.
Обзе я тъга. Е, добре. Поне я слушаше. Преглътна с усилие и рече:
— Без значение къде ще отида — на небето или в ада, или ще бродя като призрак по земята — ти винаги ще ми липсваш, Хедли. През последните седмици ми беше добър приятел… Най-добрият! И искам да знаеш, че те обичам…
— Ти ме обичаш? — Думите му бяха придружени със звук, който би трябвало да бъде презрително изсумтяване, но повече приличаше на подсмърчане. — Глупава жена! Никога не съм направил нещо, за да ме обичаш. Е… освен че ти помогнах да избягаш от света на феите и духовете, но не си заслужава да ми благодариш.
Велият му протест предизвика лека усмивка на устните й.
— Обичта между приятели не се доказва с някакви показни жестове или постъпки. Тя се гради бавно, с търпение, с разбиране… И с дребни, на пръв поглед незначителни прояви на доброта. През изминалите седмици ти ми даде всичко. Така че как бих могла да кажа, че не си направил нищо, за да спечелиш обичта ми?
Хедли ритна толкова яростно в крайпътния прахоляк, че надигналият се облак се посипа върху бялата й муселинена пола. За миг остана неподвижен и с нещастно изражение, сякаш това бе най-голямата злочестина на земята, после се втурна и започна да изтърсва прахта, като непрекъснато ругаеше:
— О, По дяволите! Дяволите да ме вземат!
— Шшт, Хедли. Няма нищо. — Алис постави двата си пръста на главата му, за да го усмири. — Остават ни само няколко минути, през които ще бъдем заедно, и бих искала да се сбогуваме както подобава.
Той се намръщи и бутна пръстите й.
— Не искам да се сбогуваме! — Думите му приличаха повече на ридание.
Ако беше с човешки размери, Алис щеше да го привлече в обятията си и да го успокои с приятелска прегръдка. Вместо това трябваше само да се задоволи с нежно погалване по главата.
— О, Хедли, моля те, не бъди тъжен. Искам да си щастлив. Аз съм. Моето най-голямо желание е да обичам Лусиън и през следващите няколко часа ми предстои тъкмо това.
— Тогава върви! — сопна й се той и рязко се дръпна. — Върви да обичаш онзи проклет лорд Надут пуяк и ме остави! Не съм тъжен и не ме е грижа, ако се превърнеш на пепел! — тропна с крак. — Чу ли ме? Не ме е грижа!
— Хедли, моля те…
Духът отново се отдръпна.
— Глуха ли си или просто глупава? Казах ти — върви! Писна ми от теб! Ти си само една дяволска напаст и аз нямам търпение да се отърва от теб!
Алис отвори уста, за да направи последен опит, но размисли и се отказа. Въздъхна примирено. Какъв смисъл имаше? Когато изпаднеше в едно от лошите си настроения и започнеше да се цупи, само времето можеше да го излекува, а тя не разполагаше с никакво време.
Не й се искаше да се разделят по този начин, но явно нямаше друг избор.
— Сбогом, мой скъпи приятелю. Обичам те и ще се помоля да се случи някакво чудо и отново да се срещнем. — С тези думи тя се изправи на крака, макар че сърцето я болеше, че се разделяха по този начин.
Тогава чу:
— Алис?
Спря.
— Аз също те обичам — изхлипа духът.
Алис се извърна рязко, падна на колене и протегна ръце. Няколко мига Хедли се взира в нея и сълзите се стичаха по червендалестото му личице, а после се хвърли в прегръдките й. Зарови се в гънките на полите й и избухна в неистов плач, а малкото му тяло се затресе от дълго сдържаната мъка. Страните на Алис също бяха мокри от сълзи. Тя погали гърба му. Мълвеше утешения.
Накрая, когато избликът премина, той се отдръпна, седна на пети и се втренчи в нея със замъглени очи.
— Ще се моля за теб. Ще се моля много, макар да се съмнявам, че Бог ще се вслуша в молитвите на някакъв зъл дух.
Трогната от думите му, Алис се усмихна. Дух да се моли на Бога? Нечувано! Сигурно наистина беше много загрижен за нея, за да направи подобно нещо. С преизпълнено от нежност сърце Алис го целуна по главата.
— Бог чува молитвите на всички, дори и на феите, ако са изречени с искрена вяра.
— Заради теб ще повярвам. — С тези думи Хедли лепна звучна целувка на бузата й. — Пожелавам ти успех, приятелко — прошепна той и се стопи във въздуха.
Алис бавно се изправи, а погледът й се зарея към обвития в мрак замък. Видя слабо осветения прозорец в западната кула. Това бе стаята, където бе умрял първият Лусън, а сега чезнеше от мъка и Лусиън Уор.
Лусиън. Нейната любов. Алис хукна по моста. Прелетя високите порти и вътрешния двор. Когато потропа на масивната дъбова врата, сърцето й щеше да се пръсне от вълнение.
Вратата се отвори и на прага се появи Тидзъл. Щом видя кой е, челюстта на обикновено невъзмутимия иконом увисна от смайване.
— Мили Боже! Госпожица Феър! Но къде бяхте? — Старият прислужник се олюля, сякаш всеки миг щеше да припадне.
Алис се промъкна край него и нетърпеливо махна с ръка.
— Ще обясня… После… Точно сега… трябва да видя Лусиън…
Икономът тутакси се намери до нея и я хвана под ръка, за да я подкрепи. Верният Тидзъл потисна
