любопитството си и я поведе през лабиринта от коридори, а по пътя я осведоми за влошаващото се с всеки изминал ден здраве на господаря му. Когато най-после стигнаха до подножието на стълбата, водеща към западната кула, Тидзъл рязко спря. Взе ръцете й в своите и тъжно рече:
— Трябва да бъдете подготвена за гледката, скъпа моя. Страхувам се, че Негова светлост е много променен от болестта.
Алис безмълвно кимна.
Той се усмихна с нежна и състрадателна усмивка и леко докосна бузата й. За нейна изненада по пръстите му заблестяха сълзи. Не бе усетила, че плаче.
— Хайде, хайде, успокойте се, госпожице. Сигурен съм, че всичко ще бъде наред — промърмори икономът и пъхна носната си кърпичка в ръката й. — Изобщо няма да се учудя, ако Негова светлост се излекува само като ви види.
След като тя избърса сълзите си, Тидзъл я хвана за раменете и я обърна към извитите стълби.
— А сега, вървете госпожице! Негова светлост ви очаква.
Алис се обърна и импулсивно го прегърна.
— Благодаря ти, Тидзъл… за всичко… — В сърцето си се сбогуваше завинаги е възрастния човек.
Той с обич отвърна на прегръдката й.
— И аз ви благодаря, че се завърнахте при нас. Надявам се, че много скоро ще имам честта да ви служа вече като лейди Тистълуд.
— Няма нещо, което да желая по-силно! — Прегърна го още веднъж, докосна с устни сбръчканата му буза, извърна се и хукна нагоре.
Нямаше търпение да притисне Лусиън до гърдите си. Тази нощ той щеше да бъде неин, само неин. За да го целува и гали. Да го люби. Ще бъде неин до първите лъчи на зората…
Но само ако наистина е предопределена от съдбата за него.
Алис потрепери, смразена от внезапно предчувствие. Ами ако Алура бе сгрешила? Ако тя не бе неговата истинска любов? Нима щеше да понесе да го гледа как умира? Наистина страданието й щеше да продължи само няколко часа, но за нея те щяха да бъдат цяла вечност, най-ужасното наказание, по-страшно дори от мрачното було на смъртта.
Толкова бе потънала в мъчителните си мисли, че не забеляза малката фигурка, сгушена пред вратата на Лусиън.
— Дявол да ме вземе! — извика тя, когато Алис се препъна в нея.
— Барт? Какво правиш тук по това време?
Детето се втренчи ужасено в нея, после се притисна към дъбовата врата, а от гърдите му се изтръгна дрезгав вик. Вдигна юмрук, оголи зъби и изрева:
— Не! Няма да го вземеш! Първо ще трябва мен да вземеш!
— Да го взема? — Алис пристъпи и смръщи вежди. — Барт? За какво говориш?
Момчето се озъби като уловено в капан животно.
— Много добре знаеш какво говоря. Дошла си, за да вземеш душата на Негова светлост и да я отнесеш в царството на мъртвите.
Думите му я смаяха. Пратеничка на смъртта? Откъде му бе хрумнало такова ужасно нещо? Реши, че момчето не я вижда добре в полумрака на коридора, затова застана под една от свещите на стената.
— Това съм аз, Алис.
— Знам коя си и знам, че си мъртва — Барт още по силно се притисна към вратата. — Всички го казват. Ти си призрак! Призрак, който е дошъл да вземе душата на Негова светлост!
Мъртва? Тидзъл не бе споменал, че всички я смятат за мъртва. Разтърси глава, коленичи пред момчето н възкликна:
— Не! О, не, Барт! Аз съм жива… също като теб.
Детето я гледаше подивяло.
— Ето. Ако не вярваш на думите ми, докосни ме и сам се увери.
— О, не, няма да го направя. Всички знаят, че който докосне призрак, начаса ще умре.
— Истина е. Всички знаят, че човек си има свой определен дух, който отнася душата му. Ако наистина съм призрак и ти ме докоснеш, ще бъда принудена да взема теб вместо лорд Тистълуд и така ще спасиш живота му. А ако наистина съм живо същество от плът и кръв нищо лошо няма да стане. И в двата случая Негова светлост ще е в безопасност.
Момчето се замисли за миг, докато погледът му се местеше от лицето й към протегнатата й ръка. Накрая затвори очи и подаде своята.
Трогната от геройската му саможертва, Алис я пое. Детето не помръдваше, със застинало от ужас лице. После бавно отвори очи и засия в усмивка.
— Дявол да ме вземе! — възкликна Барт и се спусна да я прегърне. — Наистина си ти! Жива!
Тя кимна и го притисна до гърдите си.
— Да. И съм дошла не за да отведа Негова светлост, а да му помогна.
Малкото личице веднага помръкна.
— Не можеш да му помогнеш. Никой не може. Чух докторът да го казва тази сутрин на лейди Лоти. Той рече, че Негова светлост е толкова зле, че ще бъде истинско чудо, ако изкара до сутринта.
— Е, всеки ден се случват чудеса. И ако съществува някой, който да е в състояние да направи чудо, то това е тъкмо Негова светлост — заяви тя с убеденост, каквато не чувстваше.
Барт я изгледа подозрително.
— Наистина ли?
— Той направи чудна промяна в живота ти, когато те спаси, нали?
Момчето се замисли за миг и кимна.
— Пак чудото на неговата любов ме доведе тук, в Тистълуд. — Погледна тъжното личице и се усмихна. — Виждаш ли? Негова светлост е истински вълшебник. — Канеше се да добави още нещо, когато масивната дъбова врата се отвори.
— Барт, искам да изтичаш… — Шарлот млъкна и очите й се разшириха. — Мили Боже! Нима е възможно? Наистина ли си ти, Алис? — извика тя и се свлече на колене.
Алис стисна за последен път Барт и се спусна към Шарлот. Взе треперещите й ръце в своите и промълви:
— Да, Лоти. Наистина съм аз.
Шарлот остана втренчена в нея, после лицето й се сгърчи и от очите й рукнаха сълзи. Тя рязко отдръпна ръцете си.
— Лошо и безразсъдно момиче! Къде беше? Защо не прати поне една кратка вест, че си добре? Не ти ли мина през ума, че може да се тревожим за теб? — Сграбчи ръцете на Алис и здравата ги разтърси. — Нима не помисли за Лус? Той те обича, знаеш го. Нито за миг ли не ти мина през ума, че глупавата ти постъпка може да го нарани? По дяволите, Алис! — Отново я разтърси. — Той бе напълно съсипан, когато разбра, че си си отишла. Съсипан! Отказа да се храни, да спи, търсеше те ден и нощ, докато… — Риданията задавиха гласа й и тя безсилно отпусна ръце.
— Лоти…
— Той е болен! О, Алис! Лусиън е много болен. Лекарят каза, че… каза… — Шарлот поклати глава, а сълзите продължаваха да се стичат по бледото й лице.
— Шшт! Лусиън ще се оправи. Той е силен мъж и ще победи болестта. Сигурна съм. — Прегърна ридаещата жена.
Тя застина за миг и Алис помисли, че ще се отдръпне. После нададе дрезгав вик и с такава сила обви ръце около приятелката си, че я остави без дъх. Зарови лице в рамото й и задавено изрече:
— Няма да говориш така, ако го видиш. Той е в ужасно състояние. Ако не знаех, щях да си помисля, че вече е…
— Не! Лусиън няма да умре! Аз няма да му позволя!
— Ако страдаше само от разбито сърце, както подозирахме в началото, можеше и да му помогнеш. Но това… това… — Ново ридание заглуши думите й. — Лекарят каза, че има нещо лошо вътре в него, нещо, което… което изяжда живота му. Пусна му кръв. Даде му очистително. Предписа лекарства. Дори му сложи пиявици. Нищо не помогна. Лус слабее все повече и повече.
