Алис погледна към Барт, за да се увери, че не ги чува, и прошепна:
— А опита ли с магия?
— С магия? — Шарлот вдигна глава и смаяно я погледна.
Алис кимна многозначително към издутия корем на приятелката си.
— Да, магия.
Шарлот сведе глава и лицето й омекна при мисълта за детето, което растеше под сърцето й. Сложи ръка върху корема си и отново погледна към Алис. Очите й заблестяха от надежда.
— О, Алис! Наистина ли знаеш магия, която може да го спаси?
— Вероятно… Но преди да опитам, трябва да приемеш едно условие.
— Готова съм на всичко! Само кажи!
— Да ме оставиш насаме с Лусиън до сутринта и да се погрижиш никой да не ни безпокои.
— Смятай го изпълнено.
Не й се искаше да го прави, но бе длъжна да предупреди Шарлот.
— Магията е единственият му шанс. Аз ще направя всичко, което по силите ми, но не обещавам, че ще успея.
— С магия или без магия, аз вярвам, че е достатъчно Лусиън само да те види отново, за да се спаси. Той наистина те обича, знаеш го.
— Аз също го обичам с цялото си сърце. — Прегърна Шарлот и горещо я целуна. — Обичам и теб, Лоти, като моя най-скъпа сестра. — Извърна се, за да не се разплаче. Това бе сбогуването й с Шарлот.
Лоти се приближи към Барт, който стоеше малко настрани, и го хвана за ръката.
— Ела, Барт. Време е да си лягаш.
— Няма дъ ида никъде! Трябва да остана и да пазя Негова светлост от проклетия призрак на смъртта.
— Казва се „да отида“ и „трябва“ — нежно го поправи Шарлот.
— Извинете ме — смутено се усмихна момчето. — Толкова съм разтревожен за Негова светлост, че забравям да говоря правилно.
Тя разроши и без това разрошената му коса.
— Знам. Ти почти не си спал, откакто Негова светлост се разболя.
— Е, някой трябваше да стои и да го пази от страшния призрак — заяви Барт, но страхливо се озърна, сякаш очакваше всеки миг да изплува от сенките.
— Тази нощ ще го пази Алис. Хайде, ела с мен. Вече стана единадесет. И за двама ни е време да си лягаме.
— Единадесет? — ужасено повтори Алис. Това означаваше, че й остава само един час, за да спаси любимия си.
Барт и Шарлот се обърнаха и учудено я изгледаха. Тя се опита да се усмихне.
— Не бях разбрала, че е толкова късно. Лека нощ. — С тези думи влезе в стаята и затвори вратата.
Глава 20
Остана за миг втренчена в дърворезбата, събирайки сили да погледне Лусиън. После се обърна. Както и по онова време, стаята бе богато и елегантно обзаведена. Но имаше и някои промени.
Докато Лусън предпочиташе фамилните цветове в зелено и златно, Лусиън бе подбрал по-меки и пастелни тонове. Спалнята на Лусън бе по-оскъдно мебелирана и огромното легло с балдахин заемаше по- голямата част от нея. В стаята на Лусиън имаше изящни предмети, подбрани с вкус, а най-забележителният от тях бе клавесинът, украсен със злато и слонова кост. Дългото легло със завеси в кремаво и златисто бе на отсрещната стена.
Тъкмо то привлече погледа й. Макар че завесите бяха дръпнати и горяха свещи, фигурата, лежаща върху него, оставаше скрита в сенките.
— Лусиън?
Отговор не последва. Не се чу дори прошумоляване на чаршафи.
— Аз съм, любов моя. Алис. Аз… — Млъкна ужасено при вида на мъжа в леглото. Мили Боже! Нима бе дошла прекалено късно?
Лицето му бе съвсем бледо и върху него вече се бе изписала восъчната маска на смъртта. Въпреки че бе вчесана, някога лъскавата му коса, сега изглеждаше суха и безжизнена, а по слепоочията се виждаха сребърни нишки. Ала най-ужасяващото бе, че гърдите под завивките не помръдваха.
Почти задушена от паника, Алис разтвори яката на нощната риза и притисна пръсти върху ледената кожа на врата му, отчаяно търсейки пулс.
Нищо!
Опипа малко по-надолу. Отново нищо… Не! Притисна пръстите си. Да. Да! Имаше пулс — слаб и забавен, но все пак го имаше. А докато пламъкът на живота все още мъждукаше в тялото му, тя имаше шанс да го спаси.
Всичко, което трябваше да направи, бе да го обича.
Погледът й е тревога се задържа върху смъртно бледото лице. Според преданието за Езмънд и Мъртайс, тя трябваше да го обича не само с цялото си сърце и душа, но и да го люби с тялото си.
Погледът й го обходи. Да го обича със сърцето и душата си бе така естествено, както да диша. Ала да го люби с тялото си… Въпреки лекцията, която Лусиън й изнесе през онази нощ в библиотеката, урокът представляваше по-скоро сухо описание на техниките на любовния акт с много малко подробности как точно да се стигне до него. Разбира се, знаеше, че за да се люби, мъжът трябва да получи ерекция и затова първо трябва да се възбуди.
Смущението й се задълбочи. Но как да възбуди един изпаднал в безсъзнание мъж? Не можеше просто да повдигне ризата му и да започне да го гали по интимния начин, който той бе описал, когато говореше за облекчаването на плътските нужди на мъжа. Лицето й пламна от срам само при мисълта за това. Дори и действията й да предизвикат съответния ефект, това би било оскърбление не само за тялото, но и за достойнството му.
Какво да прави? Намръщи се и отново насочи мислите си към онзи незабравим урок за мъжката анатомия и за всевъзможните трикове, които използват развратниците, за да съблазнят една жена.
Съблазняване? Алис присви очи. Какво й бе казал Лусиън по този повод? Всъщност тогава бе толкова притеснена от първата част на урока, че почти не бе чула втората. След доста усилен размисъл успя смътно да си припомни нещо за ласкателства, сладкодумни любовни клетви и откраднати целувки.
Макар че се съмняваше, че първите две ще помогнат в сегашната ситуация, мисълта за целувките бе доста обещаваща. Те бяха не само физически израз на любовта, но и подклаждаха страстта. Разбира се, не бе сигурна дали ще имат силата да го изтръгнат от безсъзнанието. Но трябваше да опита.
Изпълнена с решимост, Алис се наведе, повдигна брадичката му и целуна напуканите устни. Никаква реакция.
Разочарована, но не и обезкуражена, тя повтори целувката, като този път плъзна език в устата му. Отново нищо.
Или… Остана за миг така с устни, притиснати върху неговите. Да! Леко дихание! Отдръпна се и погледна към гърдите му. Завивките едва забележимо се повдигнаха.
Алис отправи гореща молба, отметна одеялата и сложи длан върху гърдите му. Да! О, да! Не й се бе сторило! Дишането му се усилваше, както и ударите на сърцето.
Изпълнена с нова надежда, тя притисна устни в неговите и без всякакви задръжки се отдаде на петвековното си желание. Целуваше го отново и отново; понякога с нежност и боязън; понякога със страстна жажда, но всеки път с безкрайна любов.
От пламенните целувки устните му ставаха все по-топли и по-топли. А когато езикът й дръзко се преплете с неговия, се чу нещо като въздишка.
Развълнувана от окуражаващия му отговор, Алис се излегна до него и го привлече в прегръдките си. В същия миг тялото му започна да трепери.
Отначало леко, после все по-силно и по-силно, сякаш бе обзет от внезапен студ. Накрая Лусиън се
