Чувстваше се като глупак, сърдеше се на липсата на възможности, жадуваше за бури и урагани.
Започна да се съмнява в убежденията си, да се пита дали наистина е възможно в това загубено място един лекар да бъде нещо повече от нищожен обикновен хамалин… И тогава, когато се чувстваше най- обезверен, стана нещо, което отново прати живачния стълб на вярата му някъде високо в небесата.
Към края на последната седмица от юни, минавайки по моста на гарата, той срещна доктор Брамуел. Сребърният крал се измъкваше от задната врата на железничарския хан и крадешком изтриваше горната си устна с опакото на ръката си. Когато Гледис, весела и облечена в най-хубавите си дрехи, заминаваше на загадъчните си „пазарувания“ в Тониглан, той имаше навик да се утешава тайно с една-две чаши бира.
Макар и малко смутен, че Андрю го е видял, той се измъкна от положението с театрален жест.
— А, Менсън! Радвам се да ви видя. Току-що бях на визита у Причард.
Причард беше собственикът на железничарския хан и само преди пет минути Андрю го бе видял да излиза на разходка с кучето си, мелез от булдог и териер. Но премълча. Обичаше Сребърния крал, чийто високопарен език и псевдогероични пози се компенсираха по най-човешки начин от плахостта му и от дупките на чорапите, които веселата Гледис забравяше да закърпи.
Тръгнаха заедно нагоре по улицата и заговориха за работата. Брамуел бе винаги готов, с важен вид, да обсъжда случаите си и сега натъжен съобщи на Андрю, че Емрис Хюз, зетят на Ани, бил поверен на неговите грижи. Емрис, каза той, напоследък действал странно, заяждал се в мината, забравял. Станал сприхав и буен.
— Не ми харесва това, Менсън — мъдро кимна Брамуел. — Виждал съм душевни разстройства. А този случай страшно ми напомня нещо такова.
Андрю изрази безпокойството си. Винаги бе смятал Хюз за здрав и приятен човек. Спомни си, че напоследък Ани изглеждаше разтревожена и на въпроса му бе отговорила неясно — защото въпреки слабостта си към клюките, по семейните въпроси тя бе сдържана, — че се тревожи за своя зет. Когато се разделиха с Брамуел, той изрази надежда, че всичко ще тръгне на добре.
Но следващия петък той се събуди в шест часа сутринта от нечие потропване на вратата. Беше Ани, съвсем облечена и със зачервени очи. Подаде му една бележка.
Андрю разкъса плика. Беше послание от д-р Брамуел:
Елате веднага. Нужен сте ми за освидетелстване на опасен луд.
Ани през сълзи каза:
— За Емрис е, докторе. Стана нещо страшно. Надявам се, че ще дойдете веднага, нали?
За три минути Андрю се приготви. Доколкото можеше, по пътя Ани му разказа за Емрис. Бил болен, не приличал на себе си от три седмици, но тази нощ го обхванало буйство и направо полудял. Нахвърлил се срещу жена си с кухненския нож. Олуен едва успяла да избяга по нощница на улицата. Разказана от Ани, забързана до него в сивата светлина на утрото, сензационната история и така беше достатъчно печална и той едва ли би могъл да каже нещо успокоително. Стигнаха дома на Хюз. В хола Андрю видя доктор Брамуел, небръснат, без яка и вратовръзка, седнал на масата с писалка в ръка и сериозно лице. Пред него лежеше вече наполовина попълнен синкав формуляр.
— А, Менсън! Благодаря ви, че дойдохте така бързо. Лоша работа. Но няма да ви отнема много време.
— Какво става?
— Хюз е полудял. Мисля, преди няколко седмици ви споменах, че се опасявам от подобен развой. Е! Бях прав. Остра психоза. — Брамуел търкаляше думите през езика си с трагично величие. — Остра психоза с импулс към убийство. Ще трябва да го изпратим веднага в Понтинюд. Това означава два подписа върху свидетелството, моят и вашият. Роднините настояха да извикам вас. Нали знаете процедурата?
— Да — кимна Андрю. — Какви са фактите?
Като се поизкашля, Брамуел зачете вече написаното на формуляра. То представляваше пълен и подробен разказ за някои от действията на Хюз през изминалата седмица. Всички водеха към извода за душевно разстройство. Накрая Брамуел вдигна глава.
— Фактите са ясни, струва ми се.
— Изглежда, че е доста зле — отвърна Андрю. — Добре! Ще отида да го видя.
— Благодаря, Менсън. Когато свършите, ще ме намерите тук. И той започна да добавя нови подробности във формуляра.
Емрис Хюз беше на легло, а край него седяха — в случай че потрябва да бъде спрян — двама негови другари от мината. На края на кревата бе седнала Олуен — бледото й лице, обикновено така нахакано и оживено, сега беше разсипано от плач. Нервите й бяха тъй изопнати, атмосферата в стаята тъй мрачна и напрегната, че за момент Андрю усети хлад, едва ли не страх.
Приближи се до Емрис, но отначало почти не го позна. Промяната не беше голяма; това наистина си беше Емрис, но един размазан и променен Емрис, чиито черти по някакъв странен начин бяха загрубели. Лицето му изглеждаше подуто, ноздрите разширени, кожата като от восък, с изключение на едно зачервено място на носа. Изобщо беше отпуснат и апатичен. Андрю му заговори. Той измърмори неразбираем отговор. После, като стисна юмруци, произнесе някаква тирада от злобни безсмислици, която, прибавена към отчета на Брамуел, правеше случая от ясен по-ясен.
Настъпи мълчание. Андрю чувстваше, че трябва да е убеден. И все пак, без да знае защо, не беше убеден. Защо, защо, се питаше той, защо Хюз говори така? Да приемем, че е полудял, но каква е причината за всичко това? Той винаги е бил щастлив, доволен човек — никакви безпокойства, отстъпчив, миролюбив. Защо без никаква очевидна причина така се е променил този човек?
Трябва да има причина, мислеше упорито Менсън, симптомите не се появяват така от само себе си. Вгледан в подутото лице пред себе си, озадачен, търсещ някакъв отговор на главоблъсканицата, той инстинктивно протегна ръка и докосна отеклото лице, отбелязвайки си подсъзнателно, че натискът на пръста му не оставя вдлъбнатина в подпухналата буза.
И изведнъж като електрически звънец в мозъка му нещо затрептя. Защо отокът не се поддаваше на натиск? Защото — сега сърцето му подскочи! — защото това не беше просто едема, а микседема. Ето, господи, да, да! Не, не, той не бива да бърза. Твърдо се овладя. Не бива да се хвърля, да скача лудо от едно заключение на друго. Трябва да напредва предпазливо, бавно, да бъде сигурен.
Обуздал се, той повдигна ръката на Емрис. Да, кожата беше суха и груба, пръстите леко надебелени на края, температурата — под нормалната. Методично завърши прегледа, като се бореше срещу всеки нов прилив на радост. Всеки признак, всеки симптом прекрасно намираха своето място като в сложен ребус. Трудният говор, сухата кожа, деформираните пръсти, подутото нееластично лице, изневеряващата памет, бавното мислене, пристъпите на раздразнителност, стигащи до избухвания с опити за убийство. О! — триумфът на пълната картина бе абсолютен.
Стана и се върна в хола, където доктор Брамуел, застанал край камината с гръб към огъня, го посрещна с думите:
— Е? Видяхте ли? Писалката е на масата.
— Вижте какво, Брамуел — Андрю гледаше настрани и се мъчеше да прикрие неудържимата радост в гласа си. — Според мен Хюз не трябва да бъде освидетелстван.
— Какво? — постепенно безизразността напусна лицето на Брамуел. Обиден и учуден, той възкликна: — Та човекът е полудял!
— Аз не мисля така — отвърна с равен глас Андрю, като все още потискаше възбудата и радостта си. Не бе достатъчно да се постави диагноза. Сега трябваше да внимава с Брамуел, да не го настройва враждебно. — Според мен Хюз е душевно болен само защото е с болно тяло. Струва ми се, че той страда от недостатъчна дейност на щитовидната жлеза — абсолютно ясен случай на микседема.
Брамуел се опули насреща му. Сега наистина той бе онемял. Направи няколко опита да проговори — странен звук като падането на снега от покрива.
— В края на краищата — продължи да го убеждава Андрю, като не сваляше поглед от камината — Понтинюд е такова ужасно място. Влезе ли там, Хюз никога няма да излезе. Пък дори и да излезе, цял живот
