в „Джърнал“.
Накратко разказа на Хемптън за случая с Емрис Хюз. Въпреки че Фреди демонстрира голям интерес, през цялото време очите му шареха наоколо.
— Това е било доста добре — отбеляза той, когато Менсън свърши. — Аз пък си мислех, че болни от гуша има само в Швейцария или там някъде. Както и да е, надявам се, че си взел тлъстичък хонорар. Това ми напомня нещо. Днес един ми разказваше за най-добрия начин да се оправиш с този въпрос за хонорарите…
И той отново заприказва, този път за схемата, която някой му бил подсказал, как да се вземат в брой всички хонорари. Още преди края на многословната му защита вечерята привърши. Фреди стана и хвърли небрежна салфетката си.
— Хайде да си пием кафето навън. Ще довършим приказките във фоайето.
В десет без четвърт, когато пурата му изгоря и запасът от истории временно се изчерпа, Фреди леко се прозя и погледна платинения си часовник.
Но Кристин го изпревари. Весело погледна към Андрю, изправи си и каза:
— Не е ли почти време за нашия влак?
Менсън се готвеше да протестира, че има още половин час, когато Фреди каза:
— И аз мисля, че е време да се стягам за тези проклети танци. Не мога да изоставя компанията.
Той ги придружи до двукрилата врата, където надълго и нашироко се сбогува и с двамата.
— Е, добре, мойто момче — измърмори той с последното ръкостискане и с доверителното потупване по рамото, — когато окача онази табелка в Уест Енд, няма да забравя да ти пратя картичка.
Навън в топлата вечер Андрю и Кристин мълчаливо вървяха по Парк стрийт. Неясно той усещаше, че вечерта не е имала онзи успех, на който се надяваше, че най-малкото Кристин бе очаквала повече. Чакаше я да заговори, но тя мълчеше.
Най-после той неуверено каза:
— Трябва да ти е било страшно скучно да слушаш тия стари болнични истории.
— Не — отвърна тя. — Съвсем не ми беше скучно.
Мълчание.
Той попита:
— Не ти ли хареса Хемптън?
— Не особено. — Тя се обърна вече без да се сдържа, с пламнали от искрено възмущение очи. — Само като си помисля — цяла вечер стоя с тая напомадена коса и евтина усмивка и те покровителства.
— Да ме покровителства? — повтори той учудено.
Тя разгорещено кимна.
— Беше непоносимо: „Един ми разправяше за най-добрия начин да се оправи този въпрос с хонорарите.“ И то веднага след като му разказа за своя чудесен случай! И отгоре на всичко му вика гуша! Дори аз знам, че беше точно обратното. И дето иска да му пращаш пациенти — тя сбърчи устни, — това беше вече върхът! — Тя яростно завърши: — О, не можех да го гледам как се мисли за нещо повече от тебе.
— Не смятам, че се мисли за повече от мен — отвърна озадачен Андрю. Той замълча. — Вярно е, тази вечер много се занимаваше със себе си. Някакво настроение може би. Той е най-големият симпатяга и добряк, когото познавам. Бяхме големи приятели в колежа. Имахме обща квартира.
— Сигурно си му бил полезен с нещо — каза Кристин с необичайна жлъч. — Помагал си му в неговата работа.
— Е, не ставай зла, Крис — запротестира смутен той.
— Ти си виновен — избухна тя и очите й се изпълниха с бистри сълзи на възмущение. — Трябва да си сляп, щом не виждаш какъв човек е. Развали ни малкото пътешествие. Всичко беше чудесно, преди да дойде и да заприказва за себе си. А във „Виктория хол“ имаше чудесен концерт и можехме да отидем. Ала го изпуснахме, всичко изпуснахме, но нали той е тъкмо навреме за идиотските си танци!
Бавно вървяха към гарата. Андрю за пръв път виждаше Кристин сърдита. Яд го беше и на себе си, и на Хемптън, да, и на Кристин. Все пак тя е права, като казваше, че вечерта не бе минала добре. А сега, като наблюдаваше тайно бледото й затворено лице, съзнаваше, че вечерта е минала ужасно.
Влязоха в града. Изведнъж, както отиваха към перона за влаковете нагоре по долината, Андрю забеляза двама души от другата страна. Позна ги веднага: госпожа Брамуел и доктор Гейбъл. В този момент влакът за обратната посока, който отиваше до морския бряг в Порткоу, пристигна. Гейбъл и госпожа Брамуел се качиха заедно и се усмихваха един на друг. Влакът изсвири и потегли.
Андрю бе ужасѐн. Бързо погледна към Кристин с надежда, че не е видяла нищо. Тази сутрин бе срещнал Брамуел, който коментираше колко хубав е денят и потривайки с удоволствие кокалестите си ръце, бе споменал, че жена му ще прекара неделята при майка си в Шрузбъри.
Андрю стоеше с наведена глава, замълчал. Той бе така влюбен, че това, което видя, с всичко, което подсказваше, го нарани едва ли не физически. Почувства се зле. Само този епилог липсваше, за да бъде напълно развален денят. Настроението му напълно се промени. Сянка бе паднала върху радостта му. С цялото си сърце мечтаеше за дълъг, тих разговор с Кристин, да отвори сърцето си пред нея, да оправи това глупаво малко неразбирателство. Най-много от всичко мечтаеше да е съвсем сам с нея. Но влакът нагоре по долината бе претъпкан. Трябваше да се задоволят с купе, пълно с миньори, които гръмогласно обсъждаха последния футболен мач.
В Бленли пристигнаха късно, а Кристин изглеждаше много изморена. Беше сигурен, че е видяла госпожа Брамуел и Гейбъл. Но сега бе невъзможно да говори с нея. Не му оставаше нищо друго, освен да я изпрати до къщата на госпожа Хърбьрт и съкрушено да й пожелае лека нощ.
Глава десета
Макар че когато Андрю стигна „Брингоуър“ беше почти полунощ, там го чакаше Джо Морган, който със ситни стъпки крачеше между затворената манипулационна и входа на къщата. Щом го видя, лицето на едрия миньор светна.
— Докторе, радвам се да ви видя. Вече цял час ходя напред-назад. Идвам за моята госпожа, при това преждевременно.
Рязко откъснат от обмислянето на собствените си работи, Андрю каза на Морган да почака. Влезе да вземе чантата си и после двамата заедно тръгнаха към Блейна терас 12. Нощта беше хладна и изпълнена с тиха тайнственост. Обикновено силно чувствителен към обкръжението си, Андрю сега се чувстваше затъпял и апатичен. Нямаше никакво предчувствие, че тази нощна визитация ще се окаже необичайна, а още по- малко, че тя ще повлияе на цялото му бъдеще в Бленли.
Двамата мъже вървяха мълчаливо, докато стигнаха номер 12.
Тогава Джо изведнъж спря.
— Няма да вляза — каза той, а гласът му издаваше напрежение. — Но знам, че ще направиш всичко за нас.
Вътре тясна стълба водеше до малката спалня, чиста, но бедно наредена, осветена само от една газена лампа. Майката на госпожа Морган, висока жена със сиви коси, на близо седемдесет години, и яката възрастна акушерка следяха с поглед лицето на Андрю, докато той се движеше из стаята.
— Нека ви направя чаша чай, докторе — бързо изрече майката след няколко секунди.
Андрю уморен се усмихна. Разбираше: опитът подсказва на старата жена, че предстои период на чакане и тя се страхува той да не ги изостави, като каже, че ще дойде по-късно.
— Не се безпокой, майко. Няма да избягам.
Долу в кухнята той изпи чая, който тя му поднесе. Знаеше, че както е изнервен, ако си отиде у дома, не би могъл да открадне и час сън. Знаеше също така, че този случай изисква цялото му внимание. Налегна го някаква странна летаргия. Реши да остане, докато не свърши всичко.
Един час по-късно се качи горе, видя докъде е стигнала работата, отново слезе долу и седна край огъня в кухнята. Беше тихо, само сегиз-тогиз изпукваше някой въглен в огнището; тихо тиктакаше стенният часовник. Не, имаше и други звуци — стъпките на Морган, който крачи нагоре-надолу по улицата. Старата жена седеше срещу него в черната си дреха, абсолютно неподвижна, а очите й, странно живи и мъдри, не
