заизкачва стъпалата.
Влезе в спалнята. Малката стая, която до неотдавна беше в пълен хаос, сега блестеше измита и изчистена. Всички негови инструменти светеха красиво наредени върху чамовия бюфет. Чантата му беше внимателно намазана с гъша мас, закопчалките бяха така лъснати, че изглеждаха сребърни. Бельото на кревата беше сменено, постлани бяха чисти чаршафи и върху тях лежеше майката, нейното широко възрастно лице бе обърнато към него в ням израз на щастие, а спокойното и топло бебе сучеше от пълната й гръд.
— Да! — Едрата акушерка стана от столчето край леглото, цялата усмихната. — Добре изглеждат, нали, докторе? И не знаят колко неприятности ни създадоха. Не се и интересуват, нали?
Като облиза устни, а с очите си излъчваше само топлина, Сузан Морган направи опит да изпелтечи своята благодарност.
— Да, добре го каза — кимна акушерката, измъквайки и последния грам похвали от положението. — И не забравяй, мойто момиче, че на твоята възраст нямаше да имаш друго. Сега или никога, така беше с теб!
— Знаем, госпожо Джоунз — многозначително я прекъсна старата жена от прага, — знаем, че всичко дължим на доктора.
— Моят Джо дойде ли при вас, докторе? — срамежливо попита майката. — Не? — Ще дойде, бъдете сигурен. Страшно се радва. Тъкмо казваше, докторе, че като отидем в Южна Африка, най-много ще ни липсват вашите грижи.
След като излезе от къщата добре натъпкан с кейк и домашно бъзово вино — не можеше да откаже на старицата да пие за здравето на нейния внук — Андрю продължи обиколката си, чувствайки някаква странна топлина в сърцето. „Не биха могли да направят повече за мен, ласкаеше се той, дори да бях кралят на Англия.“ Този случай се превърна някак си в противоотрова на сцената, която бе видял на перона в Кардиф. Имаше доводи в полза на брака и семейния живот, щом те носеха такова щастие, каквото бе изпълнило дома на Морган.
Две седмици по-късно, когато Андрю бе направил и последното посещение в номер 12, Джо Морган мина да го види. Джо беше тържествен и важен. След като дълго се бори с думите, накрая на един дъх рече:
— По дяволите всичко, докторе. Не ме бива за приказки. Не можем плати това, което стори за нас. И все пак госпожата и аз искаме да ти направим този малък подарък.
Той поривисто протегна на Андрю парче хартия. Беше чек за пет лири.
Андрю погледна чека. За местните условия Морганови бяха добре, но далеч не бяха богати. Тази сума, при това в навечерието на тяхното заминаване, което щеше да им наложи големи разходи, сигурно представляваше голяма жертва, благородна щедрост. Трогнат, Андрю каза:
— Не мога да взема това, Джо.
— Трябва да го вземеш — настоятелно и тежко каза Джо, като сложи ръката си върху Андрювата, — иначе ние с госпожата смъртно ще се обидим. Подарък за теб. Не за доктор Пейдж. Толкова години са отивали при него парите ми, но нито един път не е станало нужда да го търсим. Той е добре платен. Това е подарък за теб, докторе. Разбираш, нали?
— Да, разбирам, Джо — кимна Андрю и се усмихна.
Сгъна чека, сложи го в джоба си и за няколко дни забрави за него, но на другия вторник, когато минаваше край Западната банка, той спря, позамисли се и влезе. Госпожа Пейдж винаги му плащаше в банкноти, които той изпращаше с препоръчани писма до Фондацията, и поради това никога не бе имал случай да борави чрез банка. Но сега, като си спомни с удоволствие за своя капитал, реши да си открие сметка в банката с подаръка на Джо.
На гишето даде чека, попълни някакви формуляри и ги връчи на младия касиер, като с усмивка забеляза:
— Малко е, но все пак е някакво начало.
Междувременно усети, че Анъйрин Рийз, който се въртеше някъде отзад, го наблюдава. Когато си тръгна, дългоглавият директор дойде на гишето с ордера в ръце. Като нежно го изглаждаше с ръка, той погледна над очилата си.
— Добър ден, доктор Менсън. Как сте? — Мълчание… Той дръпна въздух през пожълтелите си зъби… — Та искате това да се внесе във вашата нова сметка?
— Да — отвърна Менсън малко изненадан. — Да не би да е твърде малко за откриване на сметка?
— О, не, не, докторе. Не става въпрос за сумата, значи. Много се радвам, че дойдохте при нас. — Рийз се поколеба, оглеждайки внимателно ордера, после вдигна малките си подозрителни очи към Андрю. — Та вие искате на вашето собствено име, а?
— Защо? Разбира се.
— Добре, добре, докторе. — Лицето му изведнъж плувна в сладникава усмивка. — Чудех се, значи, исках да съм сигурен. Какво хубаво време имаме за този сезон. Довиждане, доктор Менсън. Довиждане!
Менсън излезе от банката объркан, като се питаше какво ли иска да каже тоя плешив униформен дявол. Отговор на този въпрос получи едва няколко дни по-късно.
Глава дванадесета
Кристин бе заминала за ваканцията преди повече от седмица. Той бе така зает с Морганови, че едва успя да я види за малко в деня на заминаването й. Тогава не й каза нищо, но сега, когато я нямаше, тъгуваше за нея с цялото си сърце.
Лятото в града беше изключително уморително. Зелените следи на пролетта отдавна бяха увехнали и се бяха превърнали в мръсно жълто. Планините имаха болен вид. Когато ежедневните експлозии от мините или кариерите отекваха в неподвижния сух въздух, над долината като че се издигаше купол от полирани звуци. Мъжете излизаха от мините с полепнал като ръжда по лицето им руден прах. Децата играеха безшумно. Старият Томас, кочияшът, беше болен от жълтеница и Андрю трябваше да прави обиколката си пеша. Като се влачеше из напечените улици, мислеше за Кристин. Какво прави тя? Мислеше ли поне малко за него? А бъдещето, нейните перспективи, възможността да бъдат щастливи заедно?
Тогава съвсем неочаквано получи бележка от Уоткинс, който го молеше да мине край кантората на Компанията.
Минният директор го посрещна любезно, покани го да седне и бутна към него пакета с цигари.
— Вижте какво, докторе — каза той приятелски, — отдавна ми се иска да поговорим и по-добре ще бъде да свършим тази работа, преди да завърша годишния отчет. — Той спря, за да махне от езика си късче жълт тютюн. — Вече доста момчета идваха при мен — Емрис Хюз и Ед Уилямс са начело, молят ме да ви включа в списъка на Компанията.
Андрю се изправи в стола си, пламнал от задоволство и възбуда.
— Искате да кажете да се уреди аз да поема практиката на доктор Пейдж?
— Не, не точно това, докторе — бавно каза Уоткинс. — Разберете, положението е сложно. Длъжен съм внимателно да се отнасям с работниците тук. Не мога да махна доктор Пейдж от списъка, защото много хора няма да се съгласят. Имах предвид във ваш интерес да ви включа така, тихомълком, в списъка, а след това, който иска да се смени от доктор Пейдж, лесно ще може да дойде при вас.
Радостта изчезна от лицето на Андрю. Все още изправен, той настръхна.
— Но нали знаете, аз не мога така? Дойдох тук като помощник на Пейдж и сега, ако започна… нито един честен лекар не би постъпил така!
— Няма друг начин.
— Защо не ми дадете цялата практика? — каза настоятелно Андрю. — Готов съм да плащам от доходите колкото трябва. Ето ви друг начин.
Уоткинс рязко поклати глава:
— Блодуен няма да се съгласи. Говорил съм с нея и преди. Тя знае, че има здрави позиции. Почти всички от по-старите тук, като например Инок Дейвис, са на страната на Пейдж. Вярват, че ще се върне. Помислете си до утре, докторе. Тогава ще изпратя новия списък в главната кантора в Суонси. След това една година нищо не ще можем да променим.
