се отделяха от лицето му.
Мислите му бяха тежки, объркани. Епизодът на гарата в Кардиф още го потискаше ужасно. Мислеше си за Брамуел — така глупашки влюбен в една жена, която долно го лъже, за Едуард Пейдж, вързан за хитрата Блодуен, за Дени, който живее сам, разделен от съпругата си. Разумът казваше, че всички тези бракове са страхотни провали. Този извод при сегашното му състояние го накара да потръпне. Искаше му се да разглежда брака като някакво идилично състояние — не можеше и да мисли другояче с образа на Кристин пред себе си. Нейните блестящи очи го гледаха и не признаваха друг извод. Конфликтът между уравновесения му съмняващ се ум и преливащото сърце го озлобяваше и объркваше. Той отпусна глава върху гърдите, протегна крака и замислено се загледа в огъня. Тъй дълго стоя така и мислите му бяха така заети с Кристин, че се стресна, когато старицата отсреща внезапно му заговори. Нейните мисли бяха текли в друга посока.
— Сузан каза да не й слагате хлороформ, ако е опасно за бебето. Страшно го обича това дете. — Старите й очи се постоплиха при една внезапна мисъл. Тя тихо добави: — Да, май че всички го обичаме.
Той направи усилие да се съвземе.
— Няма никаква опасност от упойката — каза той меко. — Всичко ще бъде наред.
Тогава акушерката извика от горната площадка на стълбите. Андрю погледна часовника, който показваше вече три и половина часа. Стана и се качи в спалнята. Разбра, че вече може да започне.
Мина час. Дълга, трудна борба. И най-после, когато първите лъчи на зората се промъкваха през счупените краища на капака, детето се роди мъртво.
Като погледна неподвижното парче месо, Андрю потръпна от ужас. След всичко, което бе обещал! Пламнало от напрежение, лицето му изведнъж изстина. Поколеба се, разкъсван от желанието да опита да съживи детето и задълженията си към майката, която също се намираше в окаяно състояние. Проблемът бе тъй спешен, че той не можа да го реши съзнателно. Сляпо, инстинктивно подаде детето на акушерката и прехвърли вниманието си към Сузан Морган, която лежеше в безсъзнание, почти без пулс, още под влиянието на етера. Отчаяно бързаше в безумна надпревара с намаляващите й сили. В миг строши ампулата и инжектира питуитрин. След това захвърли спринцовката и без да се жали, започна работа за съживяване на отпуснатото тяло на жената. След няколко минути трескави усилия сърцето й укрепна: видя, че спокойно може да я остави. Обърна се, по риза, със залепнала на потното чело коса.
— Къде е детето?
Акушерката направи страхливо движение. Беше го пъхнала под кревата.
Андрю веднага коленичи. Като бърникаше в мокрите вестници под кревата, той измъкна детето. Момче, съвсем оформено. Отпуснатото топло телце беше бяло и меко като лой. Набързо отрязаната пъпна връв приличаше на пречупено стебло. Кожата беше прекрасна, гладка и нежна. Главата се люлееше на тънкото вратле. Крайниците изглеждаха без кости.
Все още на колене, Андрю с мъка гледаше детето. Белотата можеше да означава само едно: асфиксия палида и умът му, неестествено напрегнат, се върна към един случай, който бе наблюдавал в Самаритянската болница, към приложеното тогава лечение. Веднага се изправи.
— Дайте ми топла и студена вода — извика той на акушерката. — Легени. Бързо! Бързо!
— Но, докторе… — поколеба се тя, втренчена в бялото телце на детето.
— Бързо! — изкрещя той.
Грабна едно одеяло, сложи върху него детето и започна специалното изкуствено дишане. Дойдоха легените, каната и големият железен чайник. Като луд наля в единия леген студена, а в другия гореща — колкото може да издържи ръката му. След това като обезумял жонгльор започна да потапя детето ту в ледената, ту в горещата вода.
Минаха петнайсет минути. Пот течеше по него, влизаше в очите му, заслепяваше го. Единият му ръкав висеше и от него капеше вода. Дишаше тежко. Но в отпуснатото телце на детето нямаше никакъв дъх.
Обхвана го ужасяващо чувство на поражение, яростна безпомощност. Усещаше, че акушерката го гледаше вцепенена от ужас, а там, опряла гръб в стената, където бе стояла през цялото време, с ръка на гърлото, без да издава звук с горящи очи го гледаше старицата. Спомни си мечтата й за внук, не по-малка от мечтата на дъщеря й за дете. Всичко отиваше по дяволите, фатално, безвъзвратно.
Подът бе в пълен безпорядък. Андрю едва не изпусна мокрото хлъзгаво телце, заприличало на странна бяла риба, когато се спъна в един мокър пешкир.
— За бога, докторе — изхленчи акушерката. — То е мъртвородено.
Андрю не я чу. Победен, отчаян, след като бе работил напразно половин час, той още продължаваше — последен опит, разтриване на детето с груб пешкир, свиваше и разпускаше с двете си ръце малкия гръден кош и се опитваше да вкара дъх в това отпуснато телце.
И тогава като по чудо този нищожен гръден кош, обхванат от ръцете му, конвулсивно се повдигна… После пак… Пак… Андрю полудя. Чувството, че под пръстите му се ражда живот, беше така прекрасно, че той едва не припадна. Трескаво удвои усилията си. Детето вече дишаше все по-дълбоко. Мехур от слуз се изду през една от малките ноздри, весел шарен мехур. Крайниците вече не бяха без кости. Главата вече не клюмаше безпомощно. Бледата кожа бавно добиваше розов цвят. И тогава, чудесен, дойде и плачът на детето.
— Отче наш, който си на небето — истерично захлипа акушерката. — То… то оживя…
Андрю й даде детето. Чувстваше се слаб и замаян. Стаята около него беше ужасно мръсна: одеяла, кърпи, легени мръсни инструменти, спринцовката, забила се в линолеума, каната обърната, чайникът килнат на една страна сред локва вода. А на разхвърляното легло майката още сънуваше нещо и постепенно се събуждаше от упойката. Старата жена все тъй стоеше край стената. Но беше сключила ръце и устните й беззвучно се движеха. Тя се молеше.
Андрю механично изтиска ръкава си и си сложи сакото.
— За чантата ще дойда по-късно, сестра.
Слезе долу, мина през кухнята в килера. Устата му беше суха. В килера дълго пи вода. Взе си шапката и палтото.
Вън на улицата с напрегнато очакващо лице стоеше Джо.
— Добре са, Джо — каза той прегракнало. — И тя, и то.
Беше вече съвсем светло. Близо пет часа. По улиците вървяха миньори: първата нощна смяна бе завършила. Като вървеше заедно с тях, изморен и отпуснат, а стъпките му отекващи по улицата заедно с другите под сутрешното небе, Андрю непрекъснато повтаряше на себе си, забравил всичко, което бе направил досега в Бленли: „Нещо направих, господи, най-после направих нещо истинско.“
Глава единадесета
След като се обръсна и окъпа — благодарение на Ани винаги имаше достатъчно топла вода, — той се поободри. Но госпожа Пейдж, видяла, че не е спал в леглото си, по време на закуска беше заядливо саркастична, още повече че той приемаше нападките й с мълчание.
— Ха! Нещо изморен ми изглеждате тази заран, докторе; нещо ми се виждат тъмни кръгове под очите ви! Върнахте се от Суонси едва тази заран, а? А за моите пасти от Пери забравихте, нали? Ергенувате, а, мойто момче? Хе, хе! Мен не можеш излъга! Знаех си, че не може да си толкова добър, колкото изглеждаш. Всичките помощници сте една стока. Не е бивало някой да не пие или пък нещо друго!
След сутрешните приемни часове и предиобедните визитации Андрю отиде да види пациентката си. Когато зави на Блейна терас, минаваше дванайсет и половина. Малки групички жени разговаряха пред отворените врати, а когато той минаваше спираха приказките, за да се усмихнат и приятелски да му кажат добро утро. Когато приближи номер 12, стори му се, че на прозореца се мярна някакво лице. Така и беше. Чакаха го. В същия миг, в които стъпи на скоро белосания вход, вратата се отвори и набръчканото, невероятно сияещо лице на старата жена го покани да влезе.
Наистина така й се искаше колкото може повече да го почете, че едва говореше. Покани го първо да хапне нещо в гостната. Когато той отказа, тя се засуети:
— Добре, добре, докторе. Както
