той, пялото това тяхно приятелство. Не му се искаше нещо повече. Искаше да я вземе в ръцете си, да я почувства — топла и дишаща — близо до себе си. Неволно каза:
— Ще бъда загубен без теб… когато си заминеш през лятото.
Тя леко се изчерви. Погледна през прозореца.
— Не трябваше ли да казвам това?
— Както и да е, радвам се, че го каза — отвърна тя, без да го погледне.
На езика му беше да й каже, че я обича, да я попита въпреки скандално несигурното си положение дали би се омъжила за него. С някакво внезапно просветление разбра, че за тях това е единственото и неизбежно решение. Но нещо, някаква интуиция му подсказа, че моментът не е подходящ и той се спря. Реши да й говори във влака на връщане.
Междувременно приказваше почти без да спира.
— Трябва да прекараме хубаво тази вечер. Хемптън е добро момче. В академията беше неудържим. И е умен. Спомням си — той се загледа някъде в далечината, — имаше в Дънди една благотворителна забава за болницата. Всички звезди участваха, разбираш ли, професионални артисти от театър Лицеум. Няма да повярваш, Хемптън излезе и пя и танцува и, честна дума, той имаше най-голям успех!
— Изглежда, по-скоро е идол на забавите, а не лекар — каза тя с усмивка.
— Хайде сега, не ставай важна, Крис! Фреди ще ти хареса.
Влакът пристигна в Кардиф в шест и четвърт и те веднага тръгнаха за хотел „Палас“. Хемптън бе обещал да ги чака там в шест и половина, но когато влязоха във фоайето, още го нямаше.
Стояха и наблюдаваха. Беше пълно с лекари и техните съпруги, които разговаряха, смееха се, създаваше се изключителна сърдечност. Насам и натам летяха дружески покани.
— Докторе! Довечера ще седнете заедно с госпожа Смит до нас.
— Хей, докторе! Какво става с онези билети за театър?
Непрекъснато влизаха и излизаха хора, по мозаичния под с книжа в ръце важни бързаха господа с червени значки на петлиците. В нишата отсреща един чиновник монотонно боботеше:
— Секцията о-то-логия и ла-рин-го-логия оттук, моля.
Над входа, водещ за едно от крилата, имаше надпис: „Медицинска изложба“. Имаше също така палми и струнен оркестър.
— Добре наредено, а? — каза Андрю, чувствайки, че са твърде далеч от общото веселие. — А Фреди както винаги закъснявал, да му се не види. Хайде да разгледаме изложбата.
С интерес обиколиха изложението. Скоро ръцете на Андрю бяха пълни с елегантна литература. Той с усмивка показа едно от листчетата на Кристин:
— Изглежда, последното течение в медицината са наркотиците — подметна той настръхнал.
На последния щанд един млад човек тактично го заговори, като показваше блестящ, подобен на часовник уред.
— Докторе! Мисля, че нашият нов индексометър ще ви заинтересува. Има най-различни приложения, абсолютно последна дума на медицината, прави чудесно впечатление на болните и струва само две гвинеи. Позволете, докторе, вие виждате отпред индекс на инкубационните периоди. Едно обръщане на циферблата и ето инфекциозните периоди. Вътре — той отвори задната капачка — имате прекрасен цветов индекс за хемоглобина, а на гърба на табулатора…
— Дядо ми имаше такъв — твърдо го прекъсна Андрю, — но скоро се отказа от него.
На излизане от изложбената зала Кристин се усмихваше.
— Бедният човек — каза тя, — сигурно досега никой не е посмял да се подиграе на чудесния му измерител.
В момента, когато се връщаха във фоайето, пристигна Фреди Хемптън. Той скочи от едно такси и влезе в хотела, следван от момчето, което му носеше щеките за голф. Веднага ги видя и се приближи с широка очарователна усмивка.
— Здрасти! Здрасти! Съжалявам, че закъснях. Трябваше да си върна загубата за купата „Листър“. Никога не съм виждал такъв късмет като на онзи момък! Но нищо! Радвам се пак да те видя Андрю. Все още същият стар Менсън. Ха, Ха! Защо не си купиш нова шапка, момчето ми? — Той приятелски тупна Андрю по гърба, весел и интимен, неговият усмихнат поглед обхващаше и Кристин. — Представи ме де, дръвник! Къде блееш?
Седнаха на една от кръглите маси. Хемптън реши, че трябва да пийнат. Едно щракване с пръстите и келнерът вече тичаше към тях. След това на чашка шери той им разказа за голфа, как си намислил непременно да спечели, когато противникът му започнал да улучва при всеки удар.
Свежо лице, намазана с брилянтин коса, добре ушит костюм и черни опалови копчета на стърчащите маншети — Фреди беше респектираща фигура, без да е красив, — имаше обикновено, но добросърдечно и енергично лице. Може би малко суетен, но все пак, като изтъкваше себе си, беше мил. Приятели печелеше лесно, но въпреки това веднъж в университета доктор Мюър, патолог и циник, мрачно му бе казал пред целия клас: „Нищо не знаете, господин Хемптън. Вашият подобен на балон мозък е пълен само с егоистичен газ. Но никога не губите самообладание. Ако успеете да минете през детските игри, наричани тук изпити, аз ви предричам голямо и блестящо бъдеще.“
Отидоха да вечерят скара, понеже никой не беше официално облечен, макар Фреди да ги предупреди, че по-късно вечерта ще трябва да си сложи фрак. Имало някакви танци, ужасна досада, но трябвало да отиде.
След като безпрекословно поръча едно съвсем медицинско меню — пюре Пастьор, солѐ мадам Кюри, турнедо а ла Конферанс медикал, — той с драматичен плам се впусна в спомени.
— Никога не съм предполагал тогава — завърши той, като тръсна глава, — че старият Менсън ще се погребе в долините на Южен Уелс!
— Намирате ли, че е съвсем погребан? — запита Кристин и насила се усмихна. Настъпи мълчание. Фреди обиколи с поглед пълния ресторант, после се ухили на Андрю.
— Какво мислиш за конференцията?
— Предполагам — отвърна с колебание Андрю, — че е от полза за ония, които искат винаги да са в крак с последните неща.
— В крак с баба ти! Цяла седмица не съм стъпил на нито едно от проклетите им заседания по секции. Не, не, мойто момче, важни са контактите, които установяваш, хората, с които се срещаш, сред които се въртиш. Нямаш представа с колко наистина влиятелни хора се срещнах тази седмица. Ето защо съм тук. Когато се върна в града, ще им се обадя, ще излезем заедно, ще поиграем голф. По-късно — помни ми думата — това означава бизнес.
— Не те разбирам добре, Фреди.
— Защо, това е просто като две и две четири. В момента съм на работа, но съм хвърлил око на една малка хубава стаичка в Уест Енд, където една малка хубава медна плочка с надпис „Д-р Фреди Хемптън“ ще стои дяволски добре. Когато табелката се появи, тези момчета, моите приятели, ще ми пращат пациенти. Знаеш как стават тия работи. Взаимност. Ти ще ми изтриеш гърба и аз ще изтрия твоя. — Фреди отпи бавно, като познавач, глътка бяло рейнско вино и продължи: — И освен това, добре е да си на „ти“ с дребните люде от предградията. Понякога може да пратят нещо. Че какво, след година-две и ти, старо куче, ще ми пращаш пациенти в града от твоя загубен Блен… или както и да е там.
Кристин хвърли бърз поглед към Хемптън, понечи да каже нещо, но се спря. Упорито се загледа в чинията си.
— А сега ми разкажи за себе си, Менсън, момчето ми — продължи Фреди с усмивка. — Какво става с теб?
— Нищо особено. Приемам в барака-манипулационна, имам около трийсет визитации на ден — главно миньори и семействата им.
— Не ми звучи много добре — съчувствено поклати глава Фреди.
— Мен ме задоволява — меко каза Андрю.
— И освен това имаш истинска работа — вметна Кристин.
— Да, скоро имах един интересен случай — сети се Андрю. — Между другото изпратих бележка за него
