ще носи позора му. Какво ще стане, ако първо опитаме да му поставим тиреоидин?
— Защо, докторе — каза с разтреперан глас Брамуел. — Аз не виждам…
— Помислете за своята заслуга — го прекъсна бързо Андрю, — ако успеете да го излекувате. Не мислите ли, че си струва? Хайде, аз ще повикам госпожа Хюз. Тя си е изплакала очите, защото мисли, че Емрис заминава. Ще й обясните, че ще опитаме ново лечение.
Преди Брамуел да успее да протестира, Андрю излезе от стаята. След няколко минути, когато се върна заедно с госпожа Хюз, Сребърният крал се бе съвзел. Застанал върху килимчето пред камината, той уведоми Олуен по своя най-внушителен начин, че „все още може би има искрица надежда“. В същото време Андрю зад гърба му направи малка топчица от формуляра и го хвърли в огъня. После отиде да телефонира в Кардиф за тиреоидин.
Измина един период на трепетно очакване, няколко дни на мъчителна неизвестност, преди Хюз да реагира на лечението. Но веднъж започнала, реакцията бе вълшебна. Две седмици по-късно Емрис стана от леглото, а след два месеца се върна на работа. Една вечер, поотслабнал и жизнен, заедно със засмяната Олуен той дойде в приемната в Брингоуър, за да каже на Андрю, че никога не се е чувствал по-добре.
Олуен каза:
— Всичко дължим на вас, докторе. Искаме да се прехвърлим от Брамуел при вас. Емрис беше в неговия списък още преди да се оженим. Брамуел е само една глупава баба. Щеше да прати моя Емрис в — е, знаете къде, — ако не бяхте вие и всичко, което направихте за нас.
— Не можете да се прехвърлите, Олуен — отвърна Андрю. — Това ще развали всичко. — Той се отказа от сериозния професионален тон и избухне в истински младежки смях. — Само да опитате, и ще ви подгоня с кухненския нож.
При една среща на улицата, Брамуел небрежно отбеляза:
— Здравейте, Менсън! Видяхте Хюз, нали? И двамата са много благодарни. Лаская се от мисълта, че не съм имал по-добър случай.
Ани каза:
— Тоя старик Брамуел само се влачи из града, като че е кой знае какво. А нищо не знае. А жена му, леле мале! Никоя прислужница не се задържа при нея.
Госпожа Пейдж каза:
— Докторе, не забравяйте, че работите за доктор Пейдж.
Коментарът на Дени беше:
— Менсън! Сега си много надут и с теб не може да се говори. Но ще имаш дяволски успех. Скоро, много скоро.
Но забързал към Кристин, изпълнен с победата на научния метод, Андрю, пазеше всичко, което имаше да каже, за нея.
Глава девета
През юни същата година в Кардиф се състоя годишната конференция на Британския съюз на медиците. Съюзът, в който, както винаги бе заявявал в заключение професор Ламплау, трябва да членува всеки почтен лекар, бе прочут с годишните си конференции. Прекрасно организирани, те предлагаха на членовете на съюза и на техните семейства спортни, светски и научни развлечения, намаление навсякъде освен в най-добрите хотели, безплатни екскурзии с автобуси до някоя разрушена църква в околността, брошура за спомен, сувенирни бележничета от първите фирми-производителки на хирургически инструменти и лекарства, предимство за хубавите стаи в най-близкия санаториум. Предната година в края на едноседмичния празник на всеки лекар и на съпругата му били изпратени безплатно големи кутии с бисквити, от които не се пълнее.
Андрю не беше член на съюза, тъй като вноската от пет лири все още не бе по възможностите му, но той го следеше отдалеч с известна завист. Ето защо в Бленли се чувстваше изолиран и самотен. Снимките в местните вестници, показващи редици от лекари на украсената със знамена платформа да слушат приветствени речи, първият удар в състезанията по голф в Пенарт, тълпата на кораба на увеселително пътуване до Уестън-сюпър-Меър още повече засилваха чувството, че е сред отхвърлените.
Но някъде към средата на седмицата едно писмо с адреса на кардифски хотел повдигна настроението на Андрю. Беше от приятеля му Фреди Хемптън. Както можеше да се очаква, Фреди присъстваше на конференцията и канеше Менсън да дойде да се видят. Предлагаше да вечерят заедно в събота.
Андрю показа писмото на Кристин. Той вече инстинктивно’ й се доверяваше. От онази вечер преди около два месеца, когато го бе поканила на вечеря, той все повече се влюбваше в нея. Сега я виждаше често и беше сигурен, че тези срещи са й приятни. Чувстваше се щастлив като никога, Кристин, изглежда, му действаше успокоително. Беше извънредно практично същество, съвсем пряма и без абсолютно никакво кокетство. Често отиваше при нея разтревожен или разгневен и си отиваше утешен и успокоен. Тя умееше да го изслушва, след това да каже нещо, което обикновено беше между другото или пък шега. Притежаваше остро чувство за хумор. И никога не му правеше комплименти.
От време на време, въпреки спокойствието й, водеха големи спорове, защото тя умееше да мисли с главата си. Веднъж му бе казала с усмивка, че склонността й към споровете идвала от една нейна шотландска баба. Може би непокорният й дух също идваше оттам. Често се възхищаваше на смелостта й, трогваше се, искаше да я зашити. Тя беше съвсем сама на този свят — имаше само една болна леля в Бридлингтън.
При хубаво време в събота или неделя следобед правеха дълги разходки по Пенди роуд. Веднъж ходиха на кино — Чаплин в „Треска за злато“ — а друг път пак в Тониглан по нейно предложение — на симфоничен концерт. Но най-много се радваше на вечерите, когато госпожа Уоткинс идваше на гости и той можеше да изпита радостта да е близо до Кристин в собствената й стая. Тогава водеха повечето от споровете си, а госпожа Уоткинс, спокойна, твърдо решена преждата да й стигне до края на разговора, плетеше — един почтен буфер между тях двамата.
Сега, когато се очертаваше това пътуване до Кардиф, искаше му се и тя да дойде с него. В края на седмицата щяха да бъдат разпуснати за лятната ваканция учениците от Бенк стрийт, а тя щеше да замине в Бридлингтън, за да прекара лятото с леля си. Струваше му се, че трябва да устрои някакво специално тържество преди заминаването й.
След като тя прочете писмото, той поривисто каза:
— Ще дойдеш ли с мен? С влака е само час и половина. Ще накарам Блодуен да ме пусне в събота вечерта. Може би ще успеем да видим нещо от конференцията. Но най-вече бих желал да те запозная с Хемптън.
— С удоволствие ще дойда — кимна тя.
Въодушевен от съгласието й, той нямаше никакво намерение да позволи на госпожа Пейдж да му пречи. Преди да говори с нея по въпроса, той закачи на прозореца на манипулационната голяма бележка „Събота вечер затворено“.
После весело влезе в къщата.
— Госпожо Пейдж! Доколкото съм чел Закона за медицинските помощници, годишно имам право на половин свободен ден. Ще си го взема в събота. Отивам в Кардиф.
— Вижте какво, докторе! — тя изтръпна, като чу искането му и си помисли, че твърде много си позволява, че е твърде дързък; но след като го изгледа подозрително, настръхнала, каза: — Е добре, мисля, може да отидете.
Внезапно й хрумна една идея. Очите й се проясниха. Тя млясна.
— Обаче ще ми донесете пасти от сладкарницата на Пери. Няма нищо по-хубаво от пастите на Пери.
В събота в четири и половина Кристин и Андрю взеха влака за Кардиф. Андрю беше в чудесно настроение, буен, поздрави носача, а при чиновника записа само първите им имена. Усмихнат погледна към Кристин, която бе седнала срещу него. Тя бе в синьо палто и синя рокля, които още повече подчертаваха чара на нейната спретнатост. Черните й обувки бяха много чисти. Очите й, както и цялата й външност, излъчваха радост от пътуването. Те блестяха.
Като я гледаше, усети, че го залива вълна на нежност, на свежо желание. Много е хубаво, помисли си
